Лайла (Изследване на нравствеността)

— Много ще съжалявате — отговори Стайнър.

По-късно един адвокат от Манхатън, който се занимаваше с кино, му каза:

— Вижте какво, ако си харесвате книгата, съветвам ви да не я продавате на Холивуд.

— Какво говорите?

Адвокатът го изгледа смразяващо.

— Много добре зная какво говоря. Години наред се срещам с хора, които не разбират от кино, и ги съветвам същото, което казах и на вас. Но те не ми вярват. После пак идват. Искат да водят съдебни дела. Тогава им напомням: „Вижте! Нали ви предупредих! Продали сте правата. Сега трябва да се примирите!“ Пак ви повтарям, ако обичате книгата си, не я продавайте на Холивуд.

Адвокатът говореше за художествения контрол. В театралните постановки е традиция да не се променя нито една реплика без съгласието на автора, но в киното е едва ли не задължително изцяло да преобърнат текста, без дори да уведомят автора. В края на краищата го е продал, нали така?

Федър се бе надявал, че тази вечер Редфорд ще опровергае всичко това, но се случи точно обратното. Редфорд го потвърди. Той се съгласи със Стайнър и с адвоката.

Затова срещата не се оказа толкова важна, колкото очакваше Федър. Той се вълнуваше, защото е със знаменитост, а не от самата сделка. Беше казал на Редфорд: „Имате ги“, но нищо не беше твърдо, докато не се подпишеше договорът. Предстоеше да уговорят цената, значи можеше да се измъкне.

Почувствува се наистина измамен. Може би това беше обичайният спад след кулминацията, може би Редфорд просто беше уморен от полета, но каквито и да бяха мислите на Федър, той бе убеден, че тази вечер не ги е чул или поне не е чул всичките. Винаги е вълнуващо да се срещнеш със знаменитост, но инак Редфорд явно не се различаваше от другите.

В цялата история липсваше свежест. Редфорд се ползуваше с името на честен човек в деловите отношения, но се занимаваше с бизнес, който имаше точно обратната репутация. От никого не се очакваше да говори каквото мисли. „Сделките“ следват стандартна схема. С честността си Редфорд не побеждаваше схемата, дори не й се противопоставяше.

Не се усещаше съпричастност. Всичко приличаше на продажба на къща, при която бъдещите собственици не се чувствуват задължени да обяснят как смятат да я боядисат или как ще подредят мебелите. Типична холивудска схема. Редфорд създаваше впечатлението, че е водил подобни преговори не един и два пъти. Те се бяха превърнали в нещо като ритуал за него. Сигурно ги беше водил десетина пъти. Просто действуваше според стария модел.

Ето защо се изненада, когато Федър му каза: „Имате ги.“ Сепна се, защото моделът бе нарушен. От Федър се очакваше да се пазари. Точно в този момент можеше да изтръгне желаните от него отстъпки, а той направо се съгласи: огромна грешка в сделки от типа „да се победи противникът“ като при покупко- продажбите на недвижими имоти, където всяка от страните опитва всички възможни тактически ходове, за да откопчи от другата „най-изгодни условия“. Редфорд беше дошъл да получи, не да даде, но когато без никакви усилия изведнъж получи много повече от очакваното, сякаш за миг изгуби равновесие. Поне така изглеждаше.

Това личеше и от забележката, че Федър може да посещава снимачната площадка, „но не всеки ден“. Той никога нямаше да бъде един от създателите, щеше да е само посетител, макар и важен. Ключът се криеше в онзи израз за „омайването“ от кинаджийския жаргон. Той е част от схемата. Продуцентът, сценаристът, режисьорът или всеки, заел се с екранизацията, започва с „омайването“ на автора. Казва му колко пари ще спечели, дава му да подпише опцията, после ходи „да омайва“ финансистите и да им разправя каква велика книга ще получат те. Но щом веднъж се сдобият с книгата и парите, край на омайването. Хората с парите и авторът биват държани на максимално разстояние, а „творците“ се заемат с филма. Променят написаното от Федър, добавят каквото им хрумне, за да го пробутат по-успешно, продават го и се залавят с нещо друго, а той остава с известна сума, която скоро се стопява, и куп лоши спомени, които остават.

Федър потрепери, но не се прибра вътре. Стаята от другата страна на вратата му приличаше на остъклена клетка. Дъждът май беше спрял, светлините блестяха толкова ярко, че облаците в небето приличаха на таван. Предпочиташе да стои на студа.

Плъзна поглед над града, после се взря в малките като бръмбари коли долу на улицата. Много по-лесно беше да стигнеш при тях оттук, отколкото от тях дотук. Може би затова толкова много хора скачат от високо. По-лесно е.

„Ще полудея!“, рече си Федър и се дръпна от бетонения парапет. Откъде ли на човек му хрумват такива мисли?

„Културен шок“. Точно така. „Боговете“. Години наред ги беше наблюдавал. „Боговете“ бяха статичните културни модели. Те никога не изчезват. След като толкова години се бяха мъчили да го убият с провали, сега се преструваха, че са се отказали. Щяха да опитат по обратния път — да го хванат в капана чрез успеха.

Чувствуваше се толкова странно не заради лудия вятър или замъглените от дъжда светлини в небето над парка. Културният шок се дължеше на тези две луди, съвършено различни културни самооценки — две различни действителности на неговото „аз“, които съществуваха успоредно. В едната той беше във фазата, част от света на знаменитости като Редфорд. В другата принадлежеше към нулата, където бяха Райгъл, Лайла и почти всички останали. Щеше да се справи, ако се придържаше само към една от двете културни дефиниции. Но щом се опиташе да се закачи на двата проводника едновременно, го удряше ток.

— Ако станете прекалено известни, ще идете направо в ада — предупреждаваше един дзен-учител в групата, в която беше и Федър.

Думите му звучаха като поредната „дзен-истина“, която привидно е безсмислена. Сега обаче се изпълни със смисъл.

Учителят не говореше за ада, който Данте би разпознал. Дантевият християнски ад е отвъдният живот, изпълнен с вечни мъки, докато адът на дзен е в този свят, тук и сега — в него виждаш живота около себе си, но не можеш да участвуваш. Завинаги си чужденец в собствения си живот, защото в него има нещо, което те възпира. Виждаш как останалите се къпят в живота наоколо, а ти трябва да го пиеш със сламка, осъден на вечна жажда.

Решаваш, че славата и богатството ще те сближат с останалите хора, но се случва точно обратното. Раздвояваш се на човека, който мислиш, че си, и на човека, който всъщност си, и така стигаш до ада на дзен.

Сякаш си в панаирджийска зала с криви огледала, където всяко огледало изкривява образа ти по различен начин. През последната седмица Федър вече видя три свои съвършено различни огледални отражения: огледа се в Райгъл, който отрази образа на нравствен изрод, в Лайла, която отрази образа на скучен, застарял мухльо, и сега в Редфорд, който вероятно щеше да го представи в някакъв героичен образ.

Всеки, до когото се приближаваш, е различно огледало. И тъй като ти си същият като останалите, може би не си нищо друго освен още едно огледало, но няма начин да узнаеш някога дали собствената ти представа за себе си не е само поредния изкривен образ. Може би цял живот виждаш само отражения. Може би не срещаш нищо друго освен огледала. Първо огледалата на родителите, после на приятелите и учителите, сетне на началниците, високопоставените личности, свещениците, министрите и вероятно на писателите и художниците. Нали тяхната работа е също да държат пред теб огледала.

Ала всички огледала са контролирани от културата: от Великана, от боговете; опиташ ли се да избягаш от културата, тя ще почне да те замеря с унищожителни отражения или ще дръпне огледалата, за да те унищожи без тях. Федър си каза, че славата понякога е нещо като пристрастяване към огледалата, своеобразна наркомания, при която ставаш ненаситен за още и още положителни отражения. Огледалата превземат твоя живота и скоро ти вече не знаеш кой всъщност си. Тогава културата поема контрола върху теб и когато почне да ти отнема огледалата и публиката те забрави, се появяват симптомите на оттеглянето. Така се озоваваш в ада на славата, описан от дзен… Хемингуей с простреляния череп или Елвис Пресли, натъпкан с упойващи лекарства. Безкрайната мъчителна експлоатация на Мерилин Монро. И още десетки други. Като че причина за това е известността, огледалата на „боговете“.

Субектно-обектната метафизика предполага, че огледалата са субективни и поради това са нереални и нямат значение, но както много други предположения, това също умишлено пренебрегва очевидното.