— Да. — Маркизът я погледна с окуражаваща усмивка. — След ден или два цялата тази бъркотия ще се изясни.
Докато напускаше първа къщата, Дездемона си помисли, че проблемът Максима скоро ще бъде решен, но проблемът маркиз още далеч не беше избистрен. Беше предизвикателство, което й допадаше.
20
След дълъг ден на седлото Лондон така силно напрегна сетивата на Макси, че в спомените й Бостън й се струваше вече уютно пазарно — гнездо. Тя следваше капнала коня на Робин през здрачните улици и имаше едно единствено желание: най-сетне да стигнат целта.
Установи шокирана, че Робин спря коня си пред една от най-великолепните градски вили.
— Тук ли? — попита тя смутено.
Той слезе с окуражаваща усмивка от коня.
— Да, тук е. Чукчето на вратата е вдигнато нагоре, следователно приятелите ми са си у дома.
— В този ни вид най-много да ни подадат нещо на кухненската врата. Наистина не допускам, че ще бъдем поканени в салона — измърмори Макси, след като се смъкна уморено от коня.
— Не бой се — ухили се Робин. — Виждали са ме вече и в по-окаяно състояние.
Докато стоеше на паважа, вдигнала глава към елегантната фасада, Макси се виждаше като някоя мърлява провинциалистка. Но гордостта й се притече на помощ. Много ли я засяга какво ще си помисли за нея някаква двойка превзети английски аристократи? Щом Робин смята за уместно да я доведе тук, тя няма да подвива опашка като бито куче.
Макси държеше конете, докато Робин потропа с чукчето на вратата. Почти в същия миг слуга с ливрея и перука я отвори. Той ги изгледа много бавно и пренебрежително, сякаш някой беше стоварил кош развалена риба пред неговата врата.
Преди мъжът да успее да отвори уста, Робин изрече почти заповеднически:
— Викнете някой да се погрижи за конете. — Беше си сложил пак нова маска, този път на арогантен аристократ.
Слугата понечи да каже нещо, но всяко възражение се оказа пресечено от високомерния поглед на посетителя. Миг по-късно се появи домоуправителят, а слугата се унизи дотам, че поведе лично конете към конюшнята.
Въпреки решението си да не се изненадва от нищо, Макси с мъка се овладя, когато пристъпи в мраморното преддверие, толкова обширно, че сигурно можеше да смести конен полк. Под сводест таван стълбата водеше два етажа нагоре, а статуите, издигнати в нишите върху малки постаменти, изглеждаха като донесени от гръцки храмове.
Макси не беше свикнала с господарски къщи, но тази тук наистина правеше впечатление на истински дворец. Не би се учудила, ако се окажеше, че е Карлтън хаус, а принц-регентът обитава апартаментите на горните етажи.
За разлика от нея Робин се държеше толкова непринудено, сякаш цялото това великолепие беше негово.
— Херцогинята вкъщи ли си е? — попита той домоуправителя.
— Нейно високоблагородие не приема — отвърна мъжът, когото Робин не беше успял да смути толкова лесно, колкото слугата.
— Не съм ви питал за това — поправи го Робин тихо и точно със закана в гласа. — Херцогинята ще ме приеме. Кажете й, че лорд Робърт е тук.
Домоуправителят сравняваше няколко секунди тона и изразите на посетителя с неугледния му вид. После вместо отговор се поклони и изчезна.
Херцогиня? Макси се запита дали достопочтената лейди няма да се окаже баба на Робин и дали той не е нежно любимата черна овца в семейството. В още доста по-ранен момент след тяхното запознанство беше стигнала до заключението, че Робин е от много високо потекло, но принадлежеше ли наистина на висшите кръгове на английското общество? С неприятно чувство в стомаха си призна, че е много вероятно и дори възможно.
Почти вцепенена от притеснение, тя избягваше да погледне Робин в очите и в тази чужда, може би дори враждебна среда предпочете да се затвори в себе си. Напрегнала всеки мускул на тялото си, тя се заразхожда из хола като котка, която се запознава с новия си дом. Дори дръзкото поведение на нейния спътник не доведе до покана да минат в салона.
Тъкмо беше стигнала най-отдалечения ъгъл на хола, когато чу бързи стъпки по стълбата. Озърна се и видя великолепна руса жена да слиза бързо надолу. Жената изобщо не погледна към Макси. Вместо това се втурна към госта си, без да обръща внимание на това как изглежда.
— Робин, ти си направо невъзможен! Защо не ме предупреди овреме, че ще дойдеш?
Робин протегна засмяно ръце, за да я пресрещне.
— Внимавай, Маги! Помисли, ако не за себе си, то поне за бъдещия маркиз Уилтън.
— Ужасен си, не падаш по-долу от Рейф — отвърна мило херцогинята. — Освен това може и да е момиче.
— Глупости. Толкова си усърдна, че е невъзможно да не успееш още от първи опит да родиш толкова желания наследник.
Двамата останаха прегърнати с интимността на хора с много сърдечни отношения. Херцогинята беше висока почти колкото Робин и със същата руса коса.
В своя ъгъл Макси се усети толкова уязвена, че за миг й падна пелена пред очите. Въобразяваше си, че е готова за всичко, което може да й се случи в този дом. Само не за нещо подобно. Как можа той да се осмели да я доведе в дома на своята любима? Как можа да го направи?
— Искам да се запознаеш с един човек, който е наистина съвсем специален — каза Робин и се дръпна от херцогинята.
Докато двамата се приближаваха към нея, Макси се усети обзета от смесица от гняв и объркване. Как се държи човек в присъствието на херцогиня? Особено ако е жена, преоблечена като мъж?
Отговорът дойде с примера на една великолепна лейди, с която се бе запознала в Бостън: гражданка на Американската република не се покланя на никой смъртен, а само на Бог, при това ако почувства необходимото предразположение. От тази гледна точка любимата на любимия на Макси със сигурност не заслужаваше реверанс.
Понеже беше облечена като момче, Макси реши, че едно сваляне на шапка е напълно подходящо. Свали я, но не беше в състояние да направи каквото и да било с израза на лицето си, навярно неуместно враждебен.
Херцогинята спря смаяна и отвори широко очи. Те бяха сиво-зелени, а не сини като тези на Робин.
— Маги, това е госпожица Максима Колинс. Макси — херцогиня Кандовър. — Робин сложи леко ръка на рамото на Макси. — Опитвам се да склоня Макси да се омъжи за мен.
Сивозелените очи на херцогинята издадоха изненадата й, а после нескрито възхищение. За съвършена красота на лицето й липсваше симетричност, но лъчезарният й чар го компенсираше напълно. Нищо чудно, че посещава сънищата на Робин.
Съзряла откровената веселост на херцогинята, Макси беше опасно близко до избухване. Тази Маги е възприела очевидно интереса на Робин към една мърлява дрипла като сполучлива шега.
Но още първите думи на херцогинята притъпиха опасното острие на яростта й.
— Колко се радвам да се запозная с вас! — каза тя мило и й се усмихна почти съзаклятнически. — Надявам се, че ще склоните да приемете предложението на Робин. Той притежава редица чудесни качества, но допускам, че в момента с удоволствие бихте го убили, права ли съм?
Предположението така добре улучи право в целта, че Макси веднага изгуби равновесие.
— Тъкмо размислям кой ще е най-добрият начин — изсъска тя през стиснати зъби. — Ако го хвърля в горещо олио, ще стане прекалено бързо.
Маги се засмя.
— Предполагам, че ви е довлякъл тук, без поне с думичка нещо да ви обясни?
— Точно така е, ваше високоблагородие. — Макси погледна Робин, който не изглеждаше ни най-малко
