смутен или поне объркан. Ръката му продължаваше да лежи на рамото й и това докосване й придаваше увереност, въпреки че с най-голямо желание би му извила врата. — Робин спомена само много неопределено, че иска да посети приятели, нищо повече.
— Това е последица от твърде продължителната му шпионска дейност, при която всяка неизречена дума е предимство. — Маги посочи с неопределено движение наоколо си. — Когато видях за пръв път този мавзолей, и аз бях доста шокирана. — Тя наведе глава встрани и изгледа Макси. — Американка ли сте?
Имаше очевидно също като Робин добро ухо за акценти, но им бяха общи, изглежда, и някои други неща. Нейната констатация не можеше, разбира се, да подобри настроението на Макси.
— Да, но баща ми беше англичанин, син на шестия виконт Колингууд. — В същия миг се засрами от това желание да подчертае благородническото си потекло, но беше вече късно да си върне думите назад. Маги сви замислено вежди.
— Колингууд. Имението им е на север, нали? В Дюрам?
— Да. — Прозвуча ужасно кратко, затова Макси добави: — Прекарах пролетта при чичо си и неговото семейство.
Робин беше погледнал учудено Макси, когато тя спомена роднинството си със семейство Колингууд, но сега заяви непринудено:
— Тъй като пристигнахме в Лондон без петак, надяваме се да можем да преспим една-две нощи в Кандовър хаус.
— Сигурна съм, че ще намерим нещо подходящо. — После херцогинята се обърна отново към Макси. — Позволете да ви покажа вашата стая, за да можете да си отпочинете.
— Ако нямате нищо против, ваше високоблагородие, бих искала да разменя преди това няколко думи с Робин на четири очи. — Гласът на Макси звучеше непринудено, но очите й святкаха опасно.
— Разбира се. — Херцогинята посочи една врата. — В малкия салон никой няма да ви безпокои.
Докато Макси следваше Робин в съседната стая, той я следеше незабележимо с поглед. Предполагаше, че ще е разгневена да се озове в дома на Маги, но явно беше подценил, и то много силата на нейната ярост.
Щом вратата се затвори зад тях, тя се обърна рязко към него. Всеки квадратен сантиметър от крехкото й тяло трепереше от яд.
— Как се осмели да ме доведеш в къщата на своята възлюбена?
— Маги от години не е моя възлюбена — възрази той спокойно. — Но продължава да е моя приятелка и знаем и двамата, че можем да разчитаме един на друг. Тъй като ние с теб се нуждаем сега от покрив над главите, реших, че е повече от естествено да дойда тук.
Той прекоси салона и се облегна на камината.
— Знаех, че мога да й имам доверие и че в Кандовър хаус ще приютят двама дрипави пътници, без да задават неприятни, може би дори опасни въпроси. Тук можеш да се превърнеш отново в уважавана млада лейди.
Макси сви ръце в юмруци, но запази самообладание.
— Ти се представи на домоуправителя като лорд Робърт. Предположих, че това не е истинската ти титла.
— Ти реши, че не била „истинска“. Предпочетох временно да не се мъча да поправя погрешното ти предположение — възрази той.
— Ти ми заяви, че не си благородник.
— В строгия смисъл на думата наистина не съм. Ако се случи, не дай боже, моят брат да умре, неминуемо ще наследя титлата. — Той сви рамене. — Всичко това няма кой знае какъв смисъл.
— Баща ти херцог ли беше?
Той поклати глава.
— Той беше маркиз Уолвърхемптън. Малко нещо по-долу по йерархичната стълба.
— Това значи, че когато се срещнахме, ти си бил в родовото ви имение. — Тя го погледна, сякаш й беше напълно чужд. — Що за човек си всъщност? От самото начало си ме заблудил, накара ме да реша, че си бездомен скитник, крадец или нещо още по-лошо. Колко още лъжи си ми сервирал?
— Винаги съм ти казвал истината. — Робин пристъпваше от крак на крак и избягваше да я гледа. Демонстрираше подчертано самообладание, което подсказваше, че или е много нервен, или изпитва чувство за вина. — Признавам все пак, че в твое присъствие съм давал по отношение на други хора неверни сведения.
Без да се замисля; Макси грабна една чудесна мраморна статуетка. Само на сантиметри от главата на Робин, тя се разлетя на късчета, улучила перваза на камината. Парченца порцелан го улучиха, но той дори не трепна.
— Изобщо не ме интересува, та ако ще всяка твоя дума да е проверена лично от дядо боже, дали е вярна, или не. Сигурно си бил възпитан от юристи или от йезуити — извика тя презрително. — Целта ти беше да ме измамиш, независимо от това, дали си успокоявал чувствителната си съвест, заобикаляйки истината. — Гласът й секна. — Господи, каква глупачка съм била, да ти повярвам.
Болката й проряза сърцето му като с бръснач. Потресен, той си пое дълбоко дъх.
— Имаш право. Използвах истината, за да ти направя лъжливо впечатление. Но ти се кълна, че не съм искал да те правя на глупачка.
— А какво беше в такъв случай намерението ти?
Тя го гледаше с почти разкривено лице и нейната болка го накара дълбоко да съжали, че неволно я е наранил. На всичкото отгоре за вътрешния му поглед настоящето беше изтласкано от спомените за тяхната любовна нощ, нейната смелост, великодушие, нейната чувственост и страст.
Когато погледите им се срещнаха, той я желаеше с всепокоряваща сила. Неговите физически и емоционални потребности бяха толкова тясно преплетени, че беше вече неспособен да ги отдели едни от други. Беше я пожелал от първия миг, когато отвори очи и разбра, че една очарователна, енергична нимфа се е спънала в него.
Но защо трябваше да се държи след това толкова глупаво? Как можеше той, мъж, известен със способността си да съчувства, да прояви такова неразбиране? Докато той се ровеше в дълбините на своето Аз, отговорът се изясни много бързо.
— Не се гордея особено с лорд Робърт Андървил — изрече той с мъка. — А щом това момче толкова не ми харесва, нали не можех да предположа, че ще стане симпатично на теб. От мига, в който те срещнах, пожелах толкова силно ти да ме обикнеш.
Както стана ясно, трябвало е да опита, каквото и да му струва, много по-рано с откровеността. Тялото на Макси се отпусна, гневът й се изпари. Един безкрайно дълъг миг двамата се гледаха право в очите.
— Разбирам — каза тя. Гневът й беше минал, но оставаше създалата се празнота. Макси прекоси салона, облегна се в другия край на камината и кръстоса ръце на гърдите. — Ти защо ме доведе тук? За да получиш одобрението на Маги, така ли? — попита почти отчуждено. — Или искаше само да й докажеш колко ниско си паднал, откакто те е напуснала? За теб ще е очевидно невъзможно да намериш друга толкова хубава и аристократична жена като нея, та си решил на противоположното. Като й представиш някаква нецивилизована дивачка, това би трябвало да я накара да се позамисли, нали?
— Боже милостиви! Нали не мислиш сериозно, че съм дошъл тук с теб по толкова абсурдни причини! — Разбрал основанията за нейния гняв, Робин усещаше как му става зле. — Ти си толкова мъдра жена и с толкова силен характер, че всеки мъж би се чувствал щастлив да привлече вниманието ти. Дори цялата в кал и рошава, ти си прекрасна.
Устните на Макси станаха съвсем тънки.
— Като добър амбулантен търговец винаги намираш какво да кажеш. Но понякога, лорд Робърт, думите не са достатъчни.
Беше си го заслужил, но въпреки това изпита чувството, че тя му е забила юмрук в стомаха.
— Признавам се за виновен, признавам, че се държах като невероятен идиот. Но да твърдиш, че съм те довел, за да получа одобрението на Маги, значи да си на съвсем погрешен път. Но е вярно, че наистина исках ти да се запознаеш с нея. Вие двете сте най-важните жени в моя живот и вярвам, че можете да станете приятелки.
Макси протегна ръка и прокара толкова замислено пръсти по перваза на камината, сякаш беше най-
