веднага разбра, че човекът, който престъпи прага, е херцог Кандовър. Докато Робин можеше да се превъплътява като същински хамелеон в най-различни роли, херцогът правеше толкова определено впечатление на аристократ, че явно не беше в състояние да се представя за нещо друго. Иначе беше наистина много хубав мъж и по външност много подходящ партньор за красавицата Маги.
— Извинявай, мила, че закъснях — каза новодошлият, — Касълрийд ме задържа. — Като видя госта, той забави крачка, радостна изненада се изписа на лицето му. — Робин, разбойнико. Какво те води в Лондон?
Двамата мъже си стиснаха сърдечно ръцете. После Робин представи Макси на херцога. Когато Кандовър се наведе над ръката й, Макси видя, че косата и тенът му бяха тъмни като нейните собствени, но цветът на очите беше хладно северносив, впрочем искриците в тях издаваха чувство за хумор и дори мило любопитство.
— Колинс — повтори замислено херцогът, докато се изправяше. — Роднина ли сте на семейство Колинс от Чанлей?
— Сегашният лорд Колингууд е мой чичо, ваше високоблагородие.
— В такъв случай с вас сме далечни роднини, нещо като втори или трети братовчед и братовчедка. — Кандовър й подари една усмивка, която по парализиращо въздействие можеше да се сравни с тази на Робин. — Винаги е хубаво да се запознаваш с нови роднини, особено ако са привлекателни като вас.
Той й подаде ръка и добави:
— Понеже съм полумъртъв от глад, няма да е зле да пристъпим веднага към вечерята. Сит и доволен, ставам много по-любезен.
Макси си каза усмихнато, че херцогът едва ли можеше да бъде още по-любезен. Робин беше постъпил все пак може би добре, като я беше довел в този дом.
Според английските мащаби беше най-обикновена вечеря, наистина великолепно приготвена. Макси се зарадва, че не й се налага да се справя с толкова много ястия, колкото поднасяха обикновено в Чанлей.
Разговорът също се оказа лек и непринуден, защото тримата британци полагаха всички усилия Макси да не се чувства като изключена от него американка. Беше дълбоко трогната, но и малко развеселена. Наистина ли е направила при появата си в Кандовър хаус толкова сплашващо впечатление? Очевидно, макар и не непременно по причините, които предполагаше херцогинята.
Господата не се лишиха от удоволствието да правят компания на дамите, докато си пиеха кафето в салона. За Макси това беше добре дошло. Наистина херцогът се държеше с нея повече от приятелски, но тя още не беше готова да остане, изпълнена с доверие, на четири очи с възлюбената на Робин. С някогашната възлюбена на Робин.
Когато херцогът и херцогинята се впуснаха в спор около предстоящо пътуване в провинцията, гостите излязоха с кафето си на терасата. Зад къщата се простираше толкова обширна и пищна градина, та човек едва можеше да повярва, че е в центъра на един от най-големите градове на света.
Макси наблюдаваше тайничко домакините. Тясната връзка между двамата беше почти осезаема.
— Дори да се е омъжила за него заради парите му — прошепна тя, — сега връзката им е много по- силна.
Робин й хвърли учуден поглед.
— Какво, за бога, те е навело на мисълта, че Маги се е омъжила за Рейф заради неговото богатство?
— Ами ти. Онази заран в, „Дроувър Ин“ ти каза, че Маги си е избрала съпруг, който може да й предложи много повече от теб. — Тя направи широк жест. — Всичко това, и херцогска титла отгоре. Страшно много е. Въпреки това не ми се ще да го повярвам. Херцогинята не прави впечатление на алчна, а ти, според собственото ти признание, си богат човек.
— Ето още един пример за това, как съм те насочил, без да искам, към неверни изводи. Маги не може да се купи, а само да се спечели. — Той се обърна и се загледа в градината. — Когато го казах, имах предвид емоционалното, а не финансовото ни състояние. За пари и позиции никога не е ставало дума между нас.
— Все още ли те боли, Робин? — попита тя тихо. — Сега, когато се запознах с нея, разбирам защо е толкова трудно да я забрави човек.
— Болката ми остана в миналото. — Той я погледна много настойчиво в очите. — Сега мисля само за бъдещето.
Сега дойде ред на Маги да се загледа в градината. Четиримата се движеха сякаш със стъпките на някакъв емоционален менует. Един от тях научаваше нещо и го споделяше, после се разделяха и поемаха чутото в себе си, преди да се приближат отново един към друг. Следваше нов миг на откритие и ново отдалечаване. Но с всяко приближаване един към друг си ставаха малко по-близки.
Беше може би необходимо да се приближават с малки стъпки към опознаването на другия и на самите себе си. Макси очевидно още не беше в състояние да се замисли върху последната забележка на Робин. Твърде много събития й се струпаха отведнъж.
Тя се обърна така, че да вижда отражението си във вратата към терасата. В скромната рокля и с елегантната фризура изглеждаше почти като благородна лейди от Бостън. Тя се усмихна.
— Мръсна и чорлава, значи?
— Не твърдя, че беше възможно най-поетичният комплимент, но пък беше на място. Първото… — Робин се разсмя тихичко, — или по-точно второто нещо, което ми направи впечатление в теб, след като ме нападна в Уолвърхемптън, беше твоята красота.
— Не съм те нападала — протестира тя ужасена. — Просто се спънах. А пък ти да не беше дебнал там като змията в рая…
Той си допи ухилен кафето и остави чашата на масата до вратата към терасата.
— За човек, който се е страхувал от лондонското общество, си смайващо оперена.
Тя вдигна вежди.
— Не искаш, надявам се, да ме убедиш, че във висшето общество всички са като твоята Маги и нейния съпруг.
— Те биха били винаги и навсякъде едно изключение — съгласи се Робин. — Но обществото е все пак сбор от индивиди. Лондон е разнообразен. Човек може да намери достъп в един симпатичен кръг и изобщо да не се интересува от останалите.
— Моят опит с обществото не е бил всякога толкова положителен. — Макси си даде сметка, че в гласа й звучи лека горчивина. Помисли си дали не е по-добре да смени темата, но после се отказа. Беше време за още една стъпка в техния менует. — Въпреки че Американските съединени щати са република, немалко хора се заплесват по аристокрацията. Като син на лорд баща ми беше добре дошъл в много от тъй наречените „най-добри семейства“. Смятаха го, разбира се, за ексцентричен, защото беше пътуващ книжар и нямаше пари. Въпреки това, когато прекарвахме зимата в Бостън, ни канеха два или три пъти седмично на обед. Свещеници, професори, богати търговци — всички приемаха като добре дошъл достопочтения Максимус Колинс.
И Макси си допи кафето, остави чашката и пак се загледа в градината.
— Една вечер чух случайно разговора на нашата домакиня с нейна приятелка. Разбрах, че баща ми не се отзовава на покана, ако аз не мога да го придружа. Госпожа Лодж приемала това условие, за да може да се радва на чара и произхода на уважаемия господин Колинс, но ако онова малко метисче си позволи да дава аванси на мъжете, била готова да сложи веднъж завинаги край на това познанство. Понеже известни принципи трябвало да бъдат спазвани, нали така. Тя трудно можела да проумее как джентълмен като господин Колинс е могъл да се ожени за дивачка, тъй де, но мъжете са открай време жертви на своята похот.
Макси хвърли скришом поглед към Робин.
— Освен това нали всички знаем колко сладострастни са онези дивачки.
Робин потисна ругатня.
— Ако опитът ти е такъв, лошото ти мнение за обществото едва ли може да изненадва. — Той сложи ръка на рамото й. Приятната топлина на това докосване помогна на Макси да отхвърли твърдението му с високомерно свиване на рамене.
