— Аз пък мисля тъкмо обратното. Щях да съм изненадана и притеснена, ако не беше я довел при мен. — Тя се усмихна с лека самоирония. — Навярно всяка жена би се радвала тайничко, ако някогашният й възлюбен си спомня за нея със сърцераздирателна въздишка и думите: — Ах, каква великолепна жена беше! Ах, защо нещата не се подредиха другояче!
— Начинът, по който аз мислех за тебе една безкрайна дузина години?
— Точно така — отговори тя и избухна в смях. — Но аз наистина искам Робин да е щастлив, да не се заравя в миналото и да не се ожени за някое празноглаво момиченце само защото е самотен и не е успял да намери нещо по-добро.
— Не си представям той да е способен на подобно нещо.
— Аз пък не съм толкова сигурна — възрази Маги и между очите й се появи замислена бръчица. — Откакто напуснахме Париж, непрекъснато се притеснявах за Робин. Писмата му бяха винаги много забавни, но въпреки това не ме напускаше чувството, че крие истинските си изживявания. Но като го видях тази вечер, разбрах, че отново е същият като преди. — След кратко мълчание тя добави: — Не, дори по- уравновесен отпреди.
— А приемаш ли тази толкова несполучливо наречена Макси?
— Напълно — усмихна се Маги. — Когато ни представиха една на друга, на горкото момиче му щръкна козината като на раздразнена котка, защото Робин не си беше направил труда да й обясни къде я води. Все пак момичето съумя да се държи наистина достойно. В свят, претъпкан с безлични хора, тя е личност.
— Предлагам ти да проявиш известна предпазливост с предложенията за приятелство — каза сухо Рейф. — Мис Колинс не може да се радва на връзката на Робин с друга жена.
Маги отметна глава и вдигна очи към него.
— Ти сигурно знаеш, че е съвсем излишно да ревнуваш от Робин, нали? Предполагах, че сте станали приятели.
Рейф целуна нежно дългата й шия. Наистина отдавна се бе успокоил на тема някогашната връзка на съпругата си с Робин, нещо не твърде лесно за страстен мъж като него.
— Не ревнувам, но може би завиждам — за всички онези години, през които те имаше той, а не аз.
Тя поклати глава, сериозните й сивозелени очи останаха вперени в него.
— Той притежаваше шпионката Маги. Но обстоятелствата, които я създадоха, вече не съществуват, тя също.
— Зная. Сега ти си Марго. — Рейф се наведе и целуна съпругата си продължително и страстно. — А Марго е моя.
После той я вдигна на ръце, занесе я до леглото и го доказа по възможно най-силен и задоволяващ начин.
Беше вече много късно, когато лорд Колингууд стигна до „Хотел Клеръндън“, но макар да беше капнал, не можа да заспи. След като се въртя близо час напразно в леглото, стана и посегна към шишето с бренди на нощното шкафче.
Отпи в тъмното голяма глътка и се замисли за мисията си. Максима сигурно е вече в Лондон. Не е изключено и вече да е научила истината за баща си. Това предположение причини на Колингууд силна болка.
Той отпи повторно. Сякаш положението не беше и така толкова близко до скандала, та трябва да се съобразява и с онзи рус шарлатанин, с когото се е заплела племенницата му. Ако младежът още е с нея, той ще предизвика допълнителни затруднения. Трябва да намери начин да го отстрани. Час по-скоро.
Както и да се погледне, цялата история е ужасно неприятна. Още по-лошо е, че въпреки странното й възпитание и произход, той много обичаше Максима. Тъкмо затова си направи толкова труд. Ако не успее, Олтиа пак ще заяви, че вината е само негова, защото не е бил достатъчно твърд.
Лорд Колингууд въздъхна дълбоко и зарови лице във възглавниците. Семейството наистина е тежък кръст.
22
Дездемона влезе в залетия от слънцето салон и се наслади да усещането да си отново у дома. Всичко тук беше толкова нормално, че можеше дори да повярва, че последните няколко седмици са плод на фантазията й, резултат от преяждане с омари или от прекалено чести политически делови обеди.
Когато пред къщата спря каляска, тя надникна през прозореца и се усмихна. Широкоплещестата фигура на маркиз Уолвърхемптън, който сега изкачваше стълбата към входната врата, не беше плод на въображението й. Беше склонил да я посети по това необичайно време и в момента часовникът удари единайсет. Дездемона харесваше мъже, на които може да се разчита. Докато чакаше да го въведат, звънна на прислугата да приготви кафе.
След като размениха думите за поздрав, вече пред чашите с кафе, Гайлс съобщи:
— Брат ми е в Лондон. Преди малко в банката съм го изтървал за малко.
— Чудесно! В банката имат ли представа къде живее?
— За съжаление не, но поне знаем, че е пристигнал в Лондон и прави усилия да се крие. След ден или два вече ще зная къде е отседнал, а той на свой ред ще знае къде е племенницата ви.
Дездемона понечи да каже нещо, когато слугинчето влезе и учтиво се поклони.
— Моля да ме извините, милейди, но госпожица Максима Колинс и лорд Робърт Андървил са дошли да ви направят визита. — Момичето сви с леко презрение носле. — Нито един от тях нямаше визитна картичка.
Дездемона отвори уста и не я затвори. Овладя се все пак и каза:
— Въведи ги, Алиса.
Минута по-късно обектът на продължителното им преследване влезе небрежно в салона.
Дездемона беше чувала, че нейната племенница е нежна, тъмнокоса и привлекателна, но това описание отговаряше твърде непълно на действителността. Младата дама с катраненочерна коса, която престъпи прага й, беше нежна и самоуверена, а красивото й лице съответстваше безукорно на великолепната й фигура. Въпреки скромната муселинена рокля Максима Колинс не правеше в никакъв случай впечатление на мимоза. Не приличаше на човек, който би позволил да му вземат маслото от филията.
Не по-малко смаяна, Макси наблюдаваше своята висока, червенокоса леля. Дездемона си помисли весело, че двете сигурно приличат на две котки, които внимателно се опознават.
— Надявам се да ми простиш непредизвестеното нахлуване, лельо Дездемона. А това е моят приятел, лорд Робърт Андървил — посочи тя Робин. — Лейди Рос — обърна се тя след това към Робин.
Дездемона хвърли бегъл поглед към спътника на племенницата си, после още един, който премина в нещо като втренчване. Русият лорд Робърт правеше впечатление на джентълмен, а не на нехранимайко, беше и толкова хубав, че можеше да развълнува всяко женско сърце.
Той се поклони на домакинята.
— Ваш покорен слуга, лейди Рос. — После се изправи с усмивка, която би докарала всяка чувствителна жена близо до припадък.
Само че Дездемона не беше чувствителна, поне не в момента. Тя изгледа Робин с мрачна закана и отвърна с кратко кимване с глава.
— Мило мое момиче — обърна се тя към племенницата си, — толкова се радвам най-сетне да те видя. Бях толкова загрижена за сигурността ти.
— Но защо? — попита Макси с широко отворени невинни очи.
Дездемона чу как зад нея маркизът прихна. С крайчеца на очите видя, че той страшно се забавлява.
Лорд Робърт още не беше забелязал присъствието на брат си. Сега смехът го накара да се озърне.
— Гайлс! Какво съвпадение. Не знаех нито че имаш намерение да пътуваш за Лондон, нито че познаваш лейди Рос.
— Не познавах лейди Рос, но пътуването беше непредвидено — отговори Уолвърхемптън. — А ти си причината и за двете.
— Наистина?
