— Глупости. Вие умеете да се държите, образована сте и хубава. Като добавите и мъничко дръзка арогантност, ще ви приемат дори и в двореца. Просто не бива никога да се извинявате за това, което сте.
Макси се усмихна:
— Звучи ми, сякаш ви е било необходимо да го разберете. Та вие сигурно не сте имали никакви трудности, за да заемете мястото си в обществото.
— Ще се изненадате — каза мрачно херцогинята. — Когато се омъжих за Рейф, положението ми не беше много по-различно от вашето. И вие, и аз сме дъщери на по-малките синове от добри семейства, имаме респектиращ произход, но не сме непременно от каймака на обществото. Вие имате онова, което наричате свой „пъстър“ произход, аз имах неоспоримо двусмислено минало. То подхранваше какви ли не приказки, тъй че далеч не бях онова, което хората от благородно потекло си пожелават за съпруги на първородните синове.
Макси смръщи чело.
— Знаеха ли за Робин и вас?
— Само малцина, а те бяха безкрайно дискретни. Невъзможно беше обаче да скрия шпионската си дейност. Бяха ме срещали твърде много хора, докато играех ролята на унгарска графиня със скандална репутация.
— Но въпреки това обществото ви е приело — заключи възхитено Макси.
Херцогинята се засмя лукаво.
— За щастие сред предците на Рейф е и ужасната Медуза. Само да го ядоса някой, способен е с един само поглед да го смрази. От самото начало даде да се разбере, че тази съдба няма да отмине човек, който би се осмелил да се отнесе към мен без необходимото уважение.
— Успя ли да превърне в камък и братовчеда, който ви е подарил статуйката на Лаокоон? — разсмя се Макси.
— Не докрай, но малко по-късно двамата се срещнаха на един бал и оттогава въпросният господин е подчертано учтив с мен.
— Карате ме да мисля, че животът тук е почти поносим — каза сериозно Макси.
— Да, така е, стига да го пожелаете. — Херцогинята я погледна лукаво. — Готова ли сте да опитате дали сте способна да се издигнете в обществото? Тази вечер давам малко парти. Няма да е някое от политическите задължения на Рейф, ще дойдат само близки приятели, всичките, общо взето, много мили хора. Не сте длъжна да присъствате, освен ако наистина имате желание. Мога да поканя и вашата леля и брата на Робин, за да виждате и познати лица.
Толкова скоро? Макси потисна храбро растящата си паника и отвърна:
— Все едно дали ще е днес или някой друг ден.
— Чудесно! Сигурна съм, че ще се забавлявате.
Възможно, но и това нямаше да е достатъчно, за да разпръсне мъглата, забулила нейното бъдеще.
За да отпъди всички мрачни мисли, Макси посочи кожената топка върху близкото кресло.
— Това там котка ли е, или е маншон?
— Котарак. Казва се Рекс.
Макси се вгледа в неподвижното животно.
— Болен ли е? Откакто влязох тук преди час и половина, не е помръднал.
— Не бойте се, не е умрял, само е уморен. — Марго се засмя. — Много, много уморен.
С пълното съзнание, че е център на вниманието, Рекс се изпъна бавно и демонстрира якото си котарашко тяло. После се отърколи по гръб, вирна четирите си лапички във въздуха и отново дълбоко заспа.
Дори във въздуха да беше останало напрежение, то изчезна, когато двете жени високо се разсмяха Макси си даде сметка колко се радва, че е спечелила приятелството на Марго, абсолютно независимо от това, какво крие за нея бъдещето.
Появата на Максима събуди у Дездемона усещане за щастие, някак не само мисловно, но дори и телесно. Чувството за дълг я накара да тръгне на лов за непознатата племенница. Сега се радваше, че е открила истинската Макси, която се оказа много по-интересна от глупавото момиче, което си бе представяла и което вярваше, че й се налага да спасява.
По време на техния разговор Дездемона стигна до заключението, че брат й е намирал удовлетворение в ексцентричния живот, който е водил. Беше радостна да го осъзнае. Дали Лондон не беше виновен, задето Макс й се видя толкова разсеян, когато я посети?
На Дездемона й бе направила впечатление и духовната, и физическата прилика между Макс и неговата дъщеря. Откри я в израза на лицето й, когато се смееше, в широката й образованост, живия й нрав. Вярно, мнозина смятаха, че Максимус Колинс си е пропилял живота, но дъщерята, която беше отгледал, оставяше не лош спомен за неговото пребиваване на този свят.
Лорд Робърт също я изненада приятно. Беше очевидно повече от готов да се прояви по отношение на Максима като истински джентълмен, въпреки че момичето явно не му беше безразлично.
Той щеше да е чудесна партия. Дездемона се отметна върху облегалката на канапето и вдигна засмяно глава към тавана. Но тутакси се обвини за тези твърде назадничави мисли. Беше модерна, независима жена и почти решена да подкрепи племенницата си, ако тя не пожелае да се омъжи за човека, разрушил нейната репутация.
Сега вече й се струваше, че такава подкрепа няма да е необходима и не само защото Максима е съвсем очевидно в състояние сама да решава проблемите си. През последните няколко дни Дездемона стигна до извода, че бракът не трябва да е непременно нещо лошо само по себе си особено ако почива на взаимно уважение и привличане.
Продължи да се смее, когато една още по-непристойна мисъл й мина през ума. Лорд Робърт е заможен, интелигентен, хубав, а характерът му… неконвенционален, но достоен за уважение, пък и произхожда от най-висшата аристокрация. Олтиа направо ще се пръсне от яд, ако презряната й племенница се омъжи за толкова привлекателен мъж.
Дездемона се отдаде още няколко минути на тези приятни мисли, преди да мине в кабинета и да се посвети на кореспонденцията, насъбрана по време на отсъствието й. Докато преглеждаше купищата писма, тя си даде сметка колко голяма част от тях са свързани с политическата й дейност. Кога всъщност бе престанала да има време за приятелите си? Трябваше на всяка цена да обогати спектъра на живота си.
Към края на следобеда една прислужница влезе с някакво писмо.
— Току-що го донесоха, милейди. Пратеникът чака. Бихте ли желали да изпратите отговор?
Дездемона прочете бързо писмото. Херцогиня Кандовър я канеше на малко вечерно парти. А тъй като госпожица Колинс би могла да се почувства неуютно сред толкова много непознати лица, херцогинята се надяваше лейди Рос да я удостои с присъствието си. Почти разсеяно добавяше, че маркиз Уолвърхемптън също е поканен.
Беше очарователно приятелски формулирано писмо. Наистина Дездемона познаваше херцога от политическата си дейност, но не и съпругата му. Колко предвидливо от нейна страна да се съобрази с чувствата на гостите на своя дом. Дездемона написа бързо, че приема с благодарност поканата и подаде отговора на прислужницата.
След което последва паника. Боже милостиви, какво ли да облече? Тя позвъни на камериерката си.
Вече оздравяла от настинката, която си бе спечелила в Мидланд, Сали Грифин се появи на прага и направи реверанс.
— С какво мога да ви помогна, милейди?
— Днес ще вечерям в Кандовър хаус, Сали. Племенницата ми живее там и херцогинята беше така мила да ме покани. За да мога да се уверя лично, че мис Колинс е в добри ръце. — Дездемона се поколеба, но после продължи почти смутено: — Имаме на разположение само няколко часа. Мислите ли, че някоя от робите ми може да бъде попроменена така, че да изглежда малко… малко по-модерна?
Очите на Сали светнаха.
— Решихте ли се най-сетне да покажете онова, което ви е дал добрият Господ, милейди? Колко пъти съм
