— От думите ти разбрах, че според теб съвместно бъдеще за нас двамата може да има само в Англия — каза той тихо, — но не е така. Ако предпочиташ, можем да живеем и в Америка.
Тя го погледна изненадано.
— Готов си да го направиш заради мен?
Той я целуна по шията. Устните му бяха топли и корави.
— Да, веднага. Голямо предимство на богатството е свободата, която дава. Можем да си изградим заедно живот какъвто си пожелаем. Но дори ако решиш да останем в Англия, с удоволствие бих посетил Америка, за да се запозная с народа на твоята майка, със страната, която те е формирала.
Тя трепна леко и това беше реакция както на предложението му, така и на неговата целувка.
— Но ти би предпочел да останеш тук, нали?
Той се поколеба, после кимна.
— Странно. Почти целия си съзнателен живот прекарах в чужбина. Говоря повече или по-малко добре дузина езици и мога във всеки град на континента да си осигуря добро ядене и евтино легло. Но когато се върнах миналата зима в Англия, се почувствах повече у дома си, отколкото на времето, когато наистина живеех там.
Макси хвана ръката му.
— Ти си я напуснал като юноша, а си се върнал вече мъж. Разбира се, че има разлика.
— Права си. Не изпитвам вече младежкото желание да се опълча срещу всичко познато. — Той пак я целуна, този път по чувствителното място между шията и ключицата.
Макси задиша учестено. Осъзнаваше напълно и близостта му, и тази мъжественост, на която не можеше да устои. А той откриваше това съзнание в сиянието на нейните очи и чувствената пълнота на устните й.
Да, Робин го виждаше. Ръцете му ставаха все по-настойчиви.
— Благодаря на Бога, че повечето поканени мъже са щастливо оженени, в противен случай трябваше да се боя някой от тях да не те отвлече. Никой не може да ти устои, Канавиоста.
В този миг Макси си обеща нещо: каквото и да й донесе бъдещето, трябваше още веднъж да се люби с него. Без тази надежда, щеше да е неспособна да излезе от стаята, без да му се хвърли веднага на врата.
— Мисля, че ще е по-добре сега да слезем долу — каза тя неуверено.
— В противен случай няма да излезем от тази стая следващите два часа. — Той направи крачка назад и й подаде ръка според всички правила. — Готова ли сте да влезете в клетката на лъва, милейди?
Той беше готов да напусне заради нея отечеството си, но така щеше да загуби повече от нея, ако тя остане. Трябва да направи всичко, което й е по силите, за да си намери място сред тези притеснителни аристократи.
— Лъвовете едва ли имат по-остри нокти от тези на изисканите дами в Бостън, лорд Робърт — каза тя и го хвана под ръка.
С Робин до нея можеше да се изправи срещу всички препятствия.
Уолвърхемптън беше известил Дездемона, че ще я придружи на партито и тя беше приела с удоволствие, а сега беше вече твърде късно за отстъпление. Дездемона се гледаше с луда паника в огледалото.
— Невъзможно е да се покажа в този вид, Сали! Когато ми казахте, че ще попромените роклята, представа нямах, че намерението ви е да я изрежете до пъпа.
— Е, вие преувеличавате, милейди — успокои я камериерката. — Деколтето е елегантно и в никакъв случай прекалено дълбоко.
— Роклята може да не е предизвикателна, но фигурата ми със сигурност. — Тя погледна укоризнено камериерката си. — Нарочно ме държахте далеч от огледалото, докато не стана късно да променяме нещо в роклята или в прическата ми, нали?
— Да, милейди — отговори кратко Сали. — Много ви моля, доверете ми се. Изглеждате много елегантна и модерна, а онзи хубав маркиз просто ще падне в нозете ви.
Лицето на Дездемона пламна.
— Аз никакви тайни ли нямам?
— Разбира се, че имате — отново я успокои Сали. — Но само някоя глупачка може да не види онова, което става под носа й.
С други думи: значи тя е зяпала Гайлс като някоя глупачка. Дездемона въздъхна дълбоко. По-добре да си беше окачила чисто и просто табела на врата, на своя оголен, толкова оголен врат…
— Ще е по-добре да си сложите перлите вместо тази камея — каза Сали, която явно можеше да чете мисли. — Така няма да се чувствате чак толкова гола.
Колието от три реда перли наистина позакриваше малко огромното пространство гола кожа, но въпреки това на Дездемона все още й се струваше, че сънува един от онези ужасни кошмари, в които си изложен само по нощница на погледите на хората. Отново се погледна ужасена в огледалото. Нощницата нямаше да е и наполовина толкова деколтирана.
— Приличам на някоя лека жена.
— Но като някоя от най-скъпите, милейди — заяви Сали с ужасно невъзпитана усмивчица.
Дездемона не можа да не се разсмее.
— Държа се направо абсурдно, нали? — Тя се обърна отново към огледалото и се опита да се прецени обективно. Червеникавото кафяво на роклята беше цвят, който отива на малко жени, но Дездемона трябваше да признае, че на нейните тицианово-червени коси и блед тен подхождаше направо чудесно.
Сали беше създала от косата на господарката си изтънчена композиция от вълни и къдрици, преплетена със златна верижка. Беше успяла дори да убеди Дездемона да използва, макар и много пестеливо, някои козметични средства. Ако отражението в огледалото принадлежеше на друга жена, Дездемона щеше да стигне до заключението, че жената е смела и твърде привлекателна. И прилича някак на амазонка.
Почукването на външната врата изкънтя в цялата къща. Маркизът беше дошъл. Дездемона изправи примирено рамене и застана в цял ръст. За нещастие това подчерта онази част от анатомията й, която си беше и без туй достатъчно изпъкнала. Но единственият й шанс да преживее тази вечер, беше да се преструва, че е доволна от своята външност.
Гайлс я чакаше в подножието на стълбата. Когато Дездемона заслиза, той я зяпна не само мълчаливо, но и слисано.
Отново несигурна, тя спря и се вкопчи в перилата. Тя е дърта гъска, наконтена като младо кокошле, беше се направила за смях. Ръцете й посегнаха към шала, обгръщащ раменете й, понечиха да го загърнат плътно около врата.
Маркизът преодоля с два скока разстоянието между тях, хвана й ръката, попречи й да завърши загръщането.
— Моля те да извиниш смайването ми, Дездемона. Знаех колко си хубава, но днес направо ми спираш дъха. — Той вдигна ръката й към устните си и я целуна.
Дездемона издиша въздуха, който неволно беше задържала. В искреното възхищение на Гайлс не можеше да се съмнява. Но още по-хубаво беше, че изобщо не се усети докачена от нежността в погледа му. Чувстваше се… напълно доволна от себе си.
Тя се усмихна на маркиза и го хвана под ръка.
— Да тръгваме ли? — Надяваше се да прекара една много приятна вечер.
Когато Макси и Робин слязоха по стълбата, първите гости вече бяха дошли. На вратата на малкия салон ги пресрещна Марго. Вътре шест или осем души си приказваха с непринудеността на стари приятели.
— Изглеждате очарователно, Макси — каза тя и се усмихна леко на Робин. — Слава богу, че Рейф предпочита русокосите. Бих искала да ви представя на другите гости. — За съжаление добави: — Бъдете смела! Повечето хора в този салон имат също като вас твърде необичайно минало.
Преди да успеят да направят още крачка, влязоха висок рус мъж и стройна кестенява жена с ненатрапчива хубост. Мъжът протегна ръце и каза широко усмихнат:
— Съжалявам, Робин, че сме се разминали днес следобед в Уайтхол. — Когато двамата си стиснаха ръце, мъжът изгледа замислено Робин. — Изглеждаш много по-добре, отколкото последния път в
