Доброто настроение на Макси се повиши още, когато видя колко доволен е Робин. В Лондон може да има достатъчно количество блата, но ако притежава и поне шепа хора като тези, с които се запозна днес, вече няма да се плаши дори от блатата.
25
Още преди вечерята да бе преполовена, Гайлс реши, че трябва да прекарва повече време в Лондон. Колкото и симпатични да са неговите съседи в Йоркшир, не можеше изобщо да има сравнение с увлекателните разговори, които водеше тук.
След кратко бъбрене на чаша портвайн, джентълмените почнаха да търсят всеки своята дама. Погледът на Гайлс веднага се спря на Дездемона. Неговата толкова известна и мъдра реформаторка сияеше като ученичка. Въпреки това в нея нямаше нищо момичешко. Докато седеше до нея по време на вечерята, беше се чувствал като болен от любов млад глупак. Всеки път, когато тя се засмиваше или вдигаше чашата с вино, той изпитваше желание да я отвлече от този салон колкото може по-надалеч. А тази червенокоса вещица чудесно разбираше какво му се ще.
Всичко щеше да е ужасно забавно, ако не го измъчваха невероятно изненадващи пристъпи на ревност, стига друг мъж само да я погледнеше. Кандовър и Дездемона бяха от години добри познати, но Гайлс беше готов да се хване на бас, че херцогът никога не я е гледал с такова възхищение като тази вечер. Ако Кандовър не беше толкова стар приятел на семейството и известен със свръхщастливия си брак, Гайлс щеше да изпита желанието да го предизвика за дуел на разсъмване.
Той се усмихна на тази абсурдна представа и насочи вниманието си към други гости. Беше приятно, непринудено събиране, на което гостите лесно минаваха от тема на тема. Максима Колинс се нагаждаше без проблеми към обкръжението си. Със своето остроумие, чар и външност можеше да си съперничи с всяка друга жена в салона. Би била чудесна съпруга за Робин.
След оживена дискусия с лейди Абърдеър за свободните училища, реши, че е време отново да открие Дездемона. Озърна се и я видя да си бъбри с Робин до вратата към терасата. Сега се оказа по-трудно да се отърве с усмивка от ревността си. Защо трябва да го гледа толкова захласнато? Глупав въпрос. Робин въздейства така на всяка и всеки.
Воден от нежелание да се сърди на собствения си брат, той тръгна бавно към двойката. Проклинаше непринудения чар на Робин, неговия дар слово и безчувственото му мраморно сърце, което му даваше възможност така широко да използва предимствата си.
Дездемона не забеляза приближаването на Гайлс и се обърна, за да размени няколко думи с Макси. Вместо да я последва, заяви рязко на брат си:
— Хайде, ела да глътнем чист въздух.
— Щом искаш — отговори Робин, подразнен, но любезен. Робин беше винаги любезен, още една дразнеща черта на характера му. Разкъсван от безуспешна вътрешна борба с неумението си да се владее, Гайлс излезе на широката тераса. Нямаше представа какво иска да каже на брат си, но все нещо щеше да му каже.
Двамата братя избързаха към балюстрадата на терасата. Прочутите градини на Кандовър хаус се къпеха в лунна светлина, но Гайлс не подари дори поглед на тяхната красота. Робин наблюдаваше навъсеното лице на брат си и се питаше какво ли е могло да се случи. Беше много рядко Гайлс да е в лошо настроение, но в тези редки случаи Робин се бе чувствал много объркан.
— Лейди Рос е наистина забележителна личност. Много бих искал да съм присъствал, когато е нахлула с чадъра си в твоя кабинет — каза Робин, като се стараеше да разведри атмосферата.
Гайлс облегна ръце на балюстрадата на терасата, загледан в нищото.
— Това би спестило много проблеми на всички. Защото се питах какво ли е станало е теб.
— Добре де, но не си бил разтревожен, нали? — отвърна Робин. — Нали същата сутрин ти бях казал, че може да изчезна, ако нещо или някой ми мине пътя. Може да е било предчувствие.
— Да, спомних си — отвърна навъсено Гайлс. — Но щях да се чувствам много по-добре, ако ми беше оставил съобщение.
— Моля да ме извиниш, но наистина не помислих за това.
— Разбира се, че не си. — Ръцете на Гайлс се бяха вкопчили толкова силно в балюстрадата, че кокалчетата им просветваха съвсем бели. — Та ти не мислиш никога за никого. Освен за самия себе си.
Робин усети как се напряга.
— Какво искаш да кажеш?
Гайлс вдигна поглед към него. В очите му вече нямаше капчица синьо, бяха станали сиви и твърди като шифър.
— Да ти се е случило, без всички онези години, когато си играеше на герой, да помислиш поне един- единствен път за хората, които се тревожат за теб? Да си се запитал някога как се чувства човек, който очаква месеци наред единственият му брат да даде някакъв признак на живот и не знае дали не е отдавна мъртъв. Ако ти се е случвало, то при какви обстоятелства? — В очите му проблясваха студени пламъчета. — Сигурен съм, че просто не ти е минавало през ума. Така де, трябвало е да вършиш къде по-важни и по- вълнуващи неща.
Робин гледаше втренчено брат си и имаше чувството, че между тях зейва огромна пропаст. Разстояние винаги бе имало, някакво опасно, уязвимо място в основата на техните отношения, но и двамата бяха предпочитали да не му обръщат внимание. Не говореха никога за онова, което се криеше под повърхността и така успяваха да ги останат приятели.
Но сега, каквато и да беше причината, Гайлс искаше да наруши мълчанието и да повлече и двамата в пропастта. Ако това се случи, тяхното приятелство може да се окаже непоправимо и завинаги погубено.
С отчаяната надежда, че Гайлс е готов да стъпи отново на твърда почва, Робин каза тихо:
— В дейността ми много неща бяха повече от осъдителни, но в тях нямаше и следа от желание за геройство. Разбира се, винаги имаше вероятност щастието да ми изневери, но винаги съм имал грижата, ако нещо ми се случи, непременно да бъде изпратено известие в Уолвърхемптън.
— Каква предвидливост — обади се саркастично Гайлс. — Ако го знаех, сигурно щях да спя по- спокойно.
Робин усети неволно как го обзема толкова познатото му чувство на съпротива.
— Може би си засегнат, че не се държа с главата на семейството с полагащото се страхопочитание? Подобно изискване не понасях дори от баща ни, още по-малко ще го приема от теб.
— Говоря за елементарни правила на човешка почтеност — прекъсна го Гайлс. — Изпращаше непрекъснато сведения за Англия, но собственото си семейство благоволяваше да удостояваш най-много с едно писмо на година.
Робин присви силно очи.
— А какво трябваше да ви пиша? Ами аз лъжа, крада, ако се наложи, убивам. Когато не съм зает с измами, прекарвам времето си с една жена, достатъчно умна, за да не се омъжи за мен. Още съм жив. Надявам се, че сте добре, че тази година реколтата е богата. Най-сърдечни поздрави, Робърт.
Гайлс се разхождаше бесен. Гневът беше изпълнил всяка фибра на тялото му.
— Искаш да кажеш, че съм страхливец, така ли? Бог ми е свидетел, че не съм си мръднал пръста, за да остана в Уолвърхемптън. Когато завърших Оксфорд, бях готов да дам мило и драго само и само да постъпя в армията.
Необузданата ярост на реакцията му беше потресаваща. Със съзнанието, че е улучил, без да иска, отворена рана в душата на Гайлс, Робин каза:
— Много добре зная, че не си страхливец. Откровено казано животът под един покрив с нашия баща изискваше повече смелост, отколкото някога съм проявявал.
— Един от нас трябваше да поеме отговорността за семейството — изръмжа непримиримо Гайлс — и това сигурно нямаше да си ти. Беше прекалено много зает да обикаляш света и да рискуваш живота си.
Лека полека и в Робин взе да се надига гняв.
— Аз нямах семейни задължения — заяви той рязко. — Та за мен едва се намираше място на масата. Не бях любимият син. Дали бях там или ме нямаше, Уолвърхемптън изобщо нямаше ни най-малко да се
