промени. Винаги съм се съобразявал с факта, че моето изчезване от Англия ще е най-добрата услуга, която мога да окажа на благородното име Андървил.
— Не ставай дете — изсъска Гайлс. — Аз бях наследникът, затова татко прекарваше с мен повече време, но той беше справедлив и към теб. Проявяваше даже истинско великодушие, като се има предвид, че поведението ти би поставило на жестоко изпитание дори търпението на светец.
— О, да, нашият великодушен, винаги справедлив баща — отвърна с горчивина Робин. — Нали теб никога те нямаше, когато татко ме докопваше и се взираше в лицето ми, сякаш не може да повярва в нещастието, че съм негов син. Наистина само веднъж го изрече — че аз съм виновен за нейната смърт, и Бог му е свидетел, че би искал тя да оживее, а не аз, но това се четеше всеки миг в очите му. Винаги!
Ето го най-сетне и сякаш беше възможно да се докосне с ръце: болезненият спомен за жената, чиято смърт беше разрушила семейството.
— Татко ти е казал това? — попита недоверчиво Гайлс.
— Да. — Робин изгледа гневно брат си, не можеше да му прости, че го е предизвикал да изрече нещо, за което не се решаваше и да помисли. — Ти никога не си го казвал на висок глас, но винаги съм знаел, че и ти го възприемаш по същия начин.
За времето, изпълнено с три удара на сърцето, се възцари мълчание. После Гайлс попита:
— Но как можа да ти мине такава мисъл през ума?
— Наистина ли се налага да ти го кажа? Тя беше твоя майка, негова съпруга. Бил си на пет годинки и си я обожавал, впрочем чувство, което е почивало на взаимност. Тя е идвала всеки ден в детската стая да ти чете приказки или да пее песнички с теб. Доколкото зная, научила те е даже да четеш.
С лице бяло като платно Гайлс попита:
— Откъде знаеш всичко това?
— Научих го от прислугата. Понеже никога не бях имал майка, исках, разбира се, да зная какво съм загубил. Били са първите ми опити в събирането на информация. Слугите я почитаха като светица, защото се е държала с тях по начин, който не са могли да очакват от една господарка. — Робин затвори очи и се опита да се пребори отново с отчаянието, което беше отровило цялото му детство. — Боже милостиви, как само ти завиждах, въпреки че са били само пет години. На твое място щях да се погрижа детето, убило майка ми, да стане жертва на нещастен случай.
— По дяволите, Робин, никога не съм изпитвал подобни чувства — извика Гайлс. — Но аз наистина скърбях за нея. Нейната загуба беше най-ужасното нещо в целия ми живот. Но никога не съм те упреквал, че си жив, а тя не е.
— Татко го правеше. И се грижеше аз никога да не го забравя.
Гайлс се обърна отново към градината. Широките му рамене бяха сякаш вцепенени и напрегнати.
— Ако една жена умре при раждане, повечето близки го приемат като божия воля. Малцина хвърлят, като баща ни, вината върху детето. Други реагират по-скоро като мен. Те… те обичат особено силно детето, защото то е всичко, което им е останало от покойната.
Гласът на Робин стана по-мек.
— Това само засили чувството ми за вина. Аз бях виновен за смъртта на твоята майка, а ти проявяваше винаги толкова търпение с мен.
Гайлс направи нетърпелив жест.
— Престани да говориш така, сякаш си извършил убийство. Мама много обичаше децата. Зная, че е имала между теб и мен поне два спонтанни аборта, може да са били и повече. Толкова се радваше, когато бременността й напредна дотолкова, че вече едва ли трябваше да се бои от подобно нещо. Каза ми, че ще си имам братче или сестриче и че трябвало много да се грижа за теб. — Гласът му сякаш затрепери. — Питах се дали е предчувствала, че няма да оживее. Здравето й винаги е било доста крехко и тя сигурно е знаела, че честите бременности са рисковани. Твоите информатори не ти ли го казаха?
— Никога не съм разпитвал слугите за причините за смъртта й. Това… това не исках да го зная.
Гайлс простена и прокара ръка по лицето си.
— Ти се роди много седмици по-рано и лекарят не ти даваше никакви шансове да оживееш. След нейната смърт татко се затвори в себе си и не искаше с никого да говори. Когато чух едно слугинче да казва, че ако останеш без дойка, ти ще умреш, препуснах с понито си до селото. Жената на мелничаря тъкмо беше загубила детенце на няколко дена и аз буквално я замъкнах в Уолвърхемптън. Настоях да преместят леглото ти в моята стая, за да мога нощем да се уверявам, че още дишаш.
Робин го гледаше втренчено, беше смаян.
— Не съм го знаел.
— Не можеше и да знаеш, та ти беше тогава голям колкото франзела. — Гайлс успяваше с голяма мъка да овладее чувствата си. — А после ти толкова заприлича на мама и не само външно, притежаваше нейния чар, нейната непосредственост. Всички бяха във възторг от теб, въпреки че ти често се държеше като дяволско изчадие. Можеше да си позволяваш неща, за които аз щях да изям хубав пердах.
— Понеже татко ненавиждаше всичко, което правех, реших да му давам поне основание за това — забеляза сухо Робин. — Пък и пакостите винаги са ми прилягали повече от послушанието.
Гайлс сви рамене.
— Покорство е пресилено казано. Татко смяташе, че поведението ми е доста добро, но колкото и да се стараех, никога не беше напълно доволен.
Робин започваше постепенно да разбира за какво става всъщност дума в този разговор.
— Защо говорим за това след толкова години? Какво искаш от мен?
Гайлс разглеждаше мълчаливо широките си, силно стиснати, длани и правеше впечатление на безкрайно уязвим. Зад каменната градинска ограда една карета изтрополи по калдъръма на Мейфеър.
След дълга пауза каза едва разбираемо:
— Сигурно ще ти се стори ужасно детинско, но бих желал… бих желал да означавам нещо за теб. Ти си единственият роднина, който ми остана. Старал съм се да ти бъда добър брат, но ти винаги правеше всичко на своя глава, независимо от цената, затова не можех истински да ти бъда от помощ. Нито по отношение на татко, нито в училището, още по-малко, когато ти на твърде млада възраст реши да станеш шпионин, най- опасното занимание на света.
Робин смръщи чело.
— Господи, разбира се, че ти означаваше нещо за мен, дори много. Как можеш да се съмняваш? Сигурно помниш как непрекъснато ходех подире ти, щом се прибереше от училище. Беше наистина безкрайно търпелив с мен. Толкова много исках да съм като теб. Съзнанието, че не мога беше толкова потискащо. Бяхме просто много различни.
— Бяхме и сме — каза Гайлс, все още втренчил поглед в ръцете си.
— Но това различие не значи, че и дълбока привързаност ще е невъзможна — продължи колебливо Робин. — Ти винаги си бил за мен много повече баща от скъпоценния ни физически създател. Всичко, което научих за честта, дисциплината и лоялността, го зная от теб. — Той въздъхна. — По всяка вероятност съм станал шпионин само защото съм искал да се гордееш с мен. Това е наистина долнопробен, презрян занаят, но срещу престъпници като Бонапарт — много важен. Много ме болеше, че не одобряваш дейността ми, но след като веднъж се бях захванал, нямаше връщане назад.
Гайлс го погледна сериозно.
— Никога не съм подценявал дейността ти. Напротив, безкрайно се гордеех със смелостта ти и твоята изобретателност.
Робин вдигна вежди.
— Наистина? Но всяко наше скарване беше заради моите занимания. Презрението ти си проличаваше добре от толкова редките ти писма, а се изля щедро при последната ни среща в Лондон.
Брат му отмести поглед.
— Много съжалявам, че онази вечер изгубих самообладание, но бях толкова уплашен за теб. Изглеждаше така, сякаш всеки миг можеш да се прекършиш. Бях уверен, че е крайно време Великобритания да продължи борбата си без теб.
— Наистина бях тогава в доста окаяно състояние — съгласи се Робин. — Но да се оттегля за разумно съществуване в Йоркшир — това можеше направо да ме побърка. За мен беше по-добре да си продължа работата и да се уповавам на късмета си.
