беше съвършен джентълмен, по-голям джентълмен, отколкото Рафи Уитбърн някога се бе проявявал.
През годините тя често се бе питала за миналото на Робин. Подозираше, че е незаконна издънка на благородно семейство, израснал и възпитан сред джентълмени, но завинаги отстранен от редиците на висшето общество. Това обясняваше нежеланието му да се върне в родната си страна. Тя обаче никога не бе търсила потвърждение на предположението си, а и Робин не й бе предоставял такава възможност. Макар че в много отношения си приличаха, не говореха за някои неща.
— Впрочем предложението ти да изкушавам дука с неустоимия чар на тялото си напълно пропадна — добави тя кисело. — И да бях красива колкото Елена Троянска, или грозна като мадам дьо Стал, все едно. Благородният ум на дука стои над глупости като съблазънта, когато става дума за интересите на негово британско величество.
В крайна сметка я бе целунал единствено за да установи самоличността й.
— Той просто има свръхчовешки нерви. Като те гледам в тази рокля, се изкушавам да заключа вратата и аз самият да те преборя с целувки.
Маги погледна настрани, очевидно нежелаейки да се захваща с онова, което се криеше под закачливия му тон.
— Преди да се върна в Англия, ще си поръчам цял куп рокли, които да ми стигат до брадичката. Скучно е мъжете все да говорят за гърдите ти, вместо за лицето ти.
Робин отново стана сериозен и продължи:
— Защо Кандовър е направил такова необикновено нещо: да върне тялото на баща ти в Англия? Сигурно е било много трудно.
— Предполагам.
Маги се колебаеше дали да разкаже на Робин своята история с дука. Реши се да каже част от истината и отвърна:
— Той и баща ми бяха приятели.
И преди Робин да настои за повече подробности, продължи:
— Сега можеш вече да научиш за спешната работа, с която ни натовари Кандовър.
Тя му предаде в общи линии какво бе казал Рафи за възможния заговор в парижките дипломатически среди. Накрая му даде и листа, който лорд Стратмор бе изпратил до нея, и двамата с Робин го прочетоха.
— Ако Стратмор е прав, това е дяволски сериозна работа — каза строго Робин. — Имало е и други заговори, но винаги от незначителни хора, далеч от центъра на властта. Този заговор изглежда различно.
— Знам — рече тя замислена. — Вече се сещам за няколко имена, които мога да имам предвид като душа на този заговор.
— И аз се сещам, и то за хора, които не можем да обвиним без непоклатими доказателства, дори ние самите да сме сигурни.
— След като и двамата се посъветваме с информаторите си, това може да намали списъка с възможните заподозрени.
— Или да го разшири. Можем само да се захванем за работа и да се надяваме на най-доброто. — Той пак погледна писмото. — Нарушаваш заповедите, според написаното тук не бива да държиш връзка с никого от делегацията с изключение на Касълрий и Уелингтън. Ами ако аз съм слабото звено на Стратмор?
— Глупости — възпротиви се тя. — Той има предвид редовните членове на делегацията, не тебе. Ти си работил със Стратмор повече от мене.
Робин стана и поклати глава с предизвикателно съжаление.
— Виждам, че уроците ми са отишли напразно. Колко пъти съм ти казвал да не вярваш на никого, дори на мене?
— Ако на тебе не мога да вярвам, на кого тогава?
Той я целуна леко по бузата.
— На себе си, разбира се. Аз ще изляза пръв. Да дойда ли утре вечер да поговорим какво сме открили?
Тя кимна и го видя как отново надява маската си на дипломат от по-нисш ранг. Всяка делегация бъкаше от млади чиновници, чиито родствени връзки бяха на по-голяма висота от умствените им способности, и Робин изглеждаше като един от тях, безполезен и прекалено красив, за да е умен. В действителност обаче умът му беше като сарацински меч, силно наточен и остър като бръснач. Той я беше учил как да събира и да анализира фактите, които евентуално имаха стойност, както и да прикрива собствените си следи и да избягва подозренията.
Но в едно отношение се заблуждава, помисли си тя, докато се приготвяше да се върне в балната зала. В момента изобщо не беше сигурна дали може да вярва на себе си. Вече не можеше да контролира изцяло живота си, а това никак не й харесваше.
Долу в залата балът се вихреше все така, както го бе оставил Рафи, с изобилие от костюми, парфюми и езици, борещи се за надмощие. Като не видя нищо, което да го накара да остане, той започна да си пробива път през хората, за да стигне до вратата.
Заради гъстата навалица сблъскването му с Оливър Нортууд беше повече от ненадейно. Рафи побърза да прикрие неприятната си изненада. По дяволите, само това му липсваше!
Другият обаче не споделяше чувствата му.
— Кандовър! — възкликна радостно Нортууд. — Чудесно е, че те виждам. Нямах представа, че си в Париж, но наистина, половината ни добро общество се е изсипало тук. Прекалено дълго стоя затворено в капана на нашия остров, нали знаеш.
Той се разсмя от все сърце на собственото си остроумие и му подаде ръка, която Рафи пое без особен ентусиазъм.
Нортууд беше набит рус мъж, среден на ръст, по-малкият син на лорд Нортууд и почти карикатура на добродушен селски благородник. През първата година, когато Рафи беше в града, докато най-добрите му приятели бяха все още в Оксфорд, той се движеше в едни и същи среди с Нортууд. Макар да не бяха близки, отношенията им бяха добри преди катастрофалния принос на Нортууд за края на годежа на Рафи. Рафи съзнаваше, че е неразумно да го обвинява за случилото се, но оттогава нататък правеше всичко възможно, за да го избягва.
За нещастие сега нямаше как да го избегне.
— Добър вечер, Нортууд — каза Рафи с цялото търпение, което можа да изстиска от себе си. — Отдавна ли си в Париж?
— В британската делегация съм, дойдох още през юли. Баща ми смяташе, че трябва да натрупам известен опит в дипломацията. — Нортууд поклати тъжно глава. — Иска да се установя и да вляза в Парламента, да бъда полезен, нали разбираш.
Парижките дипломатически кръгове бяха тесни, така че пътищата им често щяха да се кръстосват. Рафи реши да се покаже учтив.
— Жена ти тук ли е?
Не беше подготвен за грозния проблясък в очите на Нортууд, който се оглеждаше из залата.
— О, Синтия е тук. Общителна жена като нея няма да пропусне възможността да… завърже някои нови познанства.
Рафи последва погледа му и зърна Синтия Нортууд в дъното на балната зала, която разговаряше оживено с един мургав, красив британски пехотен майор. Дори от това разстояние Рафи виждаше колко погълнати са двамата един от друг, все едно са съвсем сами, а не сред тълпа от хора.
Разбирайки, че е по-добре да не коментира, Рафи погледна отново към Оливър Нортууд и реши да започне със събирането на информацията.
— Как вървят преговорите?
Оливър сви рамене.
— Трудно е да се каже. Касълрий си крие картите плътно до гърдите си, нали знаеш, а на нас, помощниците, ни позволява най-много да преписваме документи. Но съм сигурен, че си чул, че първият проблем, какво да правим с Наполеон, вече си има разрешение. Мислеха да го заточат в Шотландия, но
