променливите й очи изглеждаха зелени в ранната сутрин, усмихнатото й лице грееше жизнерадостно.
Рафи се бе дръпнал рязко назад, неспособен да понесе целувката й. След това й разказа какво е научил, изсипвайки обвинения върху златокосата й глава. Познаваше страстната й натура и само идеалистичното му желание да я отведе девствена в брачното легло го бе удържало да вземе това, което тя така небрежно бе отдала на друг.
Колко други е имало? Тя беше много ухажвана; да не би само той да е бил глупакът, който е пропуснал да опита от прелестната й плът? Беше ли приела предложението му само защото е наследник на дук? На тези сутрешни конни разходки той би могъл да язди нея вместо жребеца си — само ако беше имал смелостта да си го поиска.
Марго не се и опита да отрича. Ако само се бе постарала да се защити, той щеше да се хване за това с жадна благодарност. Ако се бе разплакала и ако го беше замолила за прошка, той щеше да й прости, дори да знаеше, че вече никога не ще й повярва.
Щеше да се откаже от най-голямата си гордост в живота, ако тя му бе дала и най-малкото основание да го направи.
Тя просто го бе изслушала, а сметановата й кожа бе станала мъртвешки бледа. Дори не попита за името на мъжа, който бе извадил наяве развратността й — може би мъжете бяха толкова много, че това нямаше значение. Вместо това тя каза само, че е чудесно, че те двамата са открили истинските си природи, преди да е станало твърде късно.
Реакцията й беше като погребален звън, защото Рафи не можеше да потисне отчаяната си надежда, че всичко това не е вярно. В този миг нещо се пропука в него и умря.
Макар че не бяха официално сгодени, той й бе дал наследствения пръстен на Уитбърн, който тя носеше на верижка на шията си. Когато каза тези думи, тя го бе издърпала от гърдите си, скъсвайки нетърпеливо верижката. После бе хвърлила пръстена в краката на Рафи така яростно, че големият опал се бе напукал.
Като подхвърли, че не иска да кара коня си да чака повече вън на студа, тя бе излязла с високо вдигната глава без следа от емоции. Повече не я видя. След броени дни тя и баща й, възползвайки се от току-що подписания Амиенски мир, бяха заминали за континента.
Докато месеците минаваха, яростта на Рафи и чувството, че е предаден, отстъпваха пред копнежа му по Марго. Улавяше се, че чака с надежда и болка завръщането на двамата Аштън в Англия. След почти година агонизиращо очакване бе отишъл във Франция, решен да я намери отново. Ако бе успял, щеше да я помоли да се омъжи за него.
Тогава в Париж научи, че вече е твърде късно. Единственото, което можеше да направи, за да се извини, бе да върне нейното тяло и това на баща й в Англия.
И докато времето минаваше, Рафи се убеждаваше, че е било цяло щастие тя да умре, преди той да се унизи пред нея. Мисълта, да се ожени за жена, пред която е бил така безпомощен, не беше никак приятна.
Светските сезони и красавици се сменяха едни след други и малцина си спомняха блестящата Марго Аштън, която за толкова кратко бе сияла като неоспорима звезда. Рафи се бе научил да търси удоволствията си при опитните и благосклонни омъжени жени от неговата класа, като завързваше неангажиращи връзки и ги разтрогваше с лекота. Не му се занимаваше да освобождава райските птички от любовното гнездо, когато не искаха да го правят; не виждаше защо мъжът трябва да плаща за любовница, когато има толкова много доброволки, готови само срещу няколко комплимента и евентуално някоя дрънкулка.
Особено му бе харесало да слага рога на Оливър Нортууд. Синтия Браун беше приятна, щастлива девойка, дъщеря на преуспяващ селски благородник. Смятаха, че по-младият син на някой лорд ще е идеална партия за нея. Оливър й се бе сторил привлекателен с безцеремонността си и с русата си коса и тя не бе разбрала за какъв човек се омъжва.
След като разбра за склонността на мъжа си да играе хазарт, да се напива и да скита с леки жени, тя огорчена реши да играе същата игра. Макар да не беше прелюбодейка по природа, започна да си намира любовници. Наистина това бе трагично; с един любящ съпруг тя щеше да бъде предана съпруга и майка. Но вместо това се отдаваше на всеки мъж, който я поискаше.
Рафи се отзова с голямо удоволствие. Не само че Синтия беше привлекателна, но и връзката с нея задоволяваше недостойното желание за отмъщение. Макар че Нортууд не разбра как недискретността му бе разтърсила живота на Рафи, все пак той намираше известно удовлетворение в това, да си го върне, като прелъсти жената на Нортууд.
Връзката им не трая дълго, защото отчаянието на Синтия бе накарало Рафи да се почувства неудобно. Беше се освободил леко от нея благодарение на голямата си опитност. В следващите години бе срещал Синтия в обществото и с радост виждаше как тя си възвръща равновесието и не пада по-ниско.
Наскоро бе чул слухове, които я свързваха с някакъв военен, може би майора, с когото говореше на бала. Рафи се питаше дали наистина го обича, или само го използва като поредното оръжие във войната срещу мъжа си.
Тактиката й като че ли даваше резултат. Оливър Нортууд явно беше мъж, който тича подир всяка фуста, но изпада в ярост, когато жена му си позволява същата свобода, за да се забавлява. В края на краищата единият от двамата щеше да убие другия.
Докато се качваше по стълбите в хотела си, Рафи се закле, че няма да се навира в кръстосания им огън. Париж обещаваше да бъде достатъчно неприятен и без това.
4.
Още преди да отвори очи на другата сутрин, Маги си спомни срещата с Рафи Уитбърн и потръпна. Невъзможен човек! Тя обикновено се възхищаваше на спокойния английски самоконтрол, но точно тази черта у Рафи я вбесяваше. Колкото и топлота и спонтанност да бе имало у него на млади години, явно бяха се разсеяли с времето.
Още бе в леглото, заслушана в звуците на ранната утрин — скърцането на някоя кола, случайни стъпки, птичи любовни призиви някъде в далечината. Обикновено се събуждаше по това време, изпиваше чаша кафе, изяждаше един кроасан и отиваше на езда в Лоншан. Но тази сутрин само изръмжа, придърпа завивките над главата си и се зарови в пухения дюшек, защото за днес си беше предвидила много шпионска работа.
След половин час Маги позвъни на камериерката си Инге за закуската. Докато отпиваше горещото френско кафе, прехвърляше наум имената на информаторките, с които искаше най-напред да се свърже.
Обикновено се смяташе, че шпионката събира информацията си в легнало положение, но според Маги този метод имаше силно ограничени възможности, а освен това беше уморителен и дискриминиращ. Нейният метод беше различен и доколкото й бе известно, уникален — тя бе създала първата в света женска шпионска мрежа.
Мъже, които имат тайни, са предпазливи спрямо мъжете, но често пъти учудващо нехайни в присъствието на жени. Камериерки, миячки, проститутки и други жени с ниско обществено положение често пъти имаха възможност да следят събитията, а Маги притежаваше безспорен талант да ги убеждава да й се доверят.
В Европа беше пълно с жени, изгубили бащи, съпрузи, синове и любовници в Наполеоновите войни. Много от тях охотно предаваха информация, с която биха могли да допринесат за мира. Някои искаха отмъщение не по-малко от самата Маги, други бяха разорени и отчаяно се нуждаеха от пари. Всички те заедно съставляваха онова, което Робин наричаше милицията на Маги.
Извънредно важни документи биваха хвърляни наред с отпадъците в кошчетата за боклук, ценни писма оставаха в джобовете на дрехите, давани за почистване, мъжете се хвалеха с постиженията си на покорените от тях жени. Маги издирваше жените, които имаха достъп до подобни сведения, споделяше радостите и скърбите им, понякога им даваше пари, за да хранят децата си дори когато нямаха да й продадат никаква информация.
В замяна на това предаността им към нея стоеше над всичко, което биха могли да спечелят. Нито една
