решиха, че е прекалено близо до Европа.
— Света Елена няма да е достатъчно далече, за да намали опасността от недоразумения. Но не преставам да си мисля, че щеше да е много по-просто, ако маршал Блюхер беше успял да плени Наполеон и да го разстреля веднага, както се заканваше.
Нортууд се разсмя.
— Сигурно щеше да е така, но щом императорът се предаде на британците, се затруднихме в коя кошара да го тикнем.
— Нахалството на този човек е за завиждане, да не говорим за лукавството му — съгласи се Рафи. — След като каза, че британците били най-силните, най-надеждните и най-великодушните сред враговете му, нямаше начин принц-регентът да го хвърли на вълците, макар че по-голямата част от британския народ би гледала на драго сърце как Бони отива в ада.
— А вместо това той се оттегля на британски разноски на остров, за чийто климат се предполага, че е един от най-хубавите в света. Но ако беше останал на Елба, сега нямаше да бъда тук, в Париж. — Нортууд се изкикоти поверително. — Сигурно е вярно това, което разправят за парижанките, а, Кандовър?
Рафи му отправи един от най-студените си погледи.
— Току-що пристигам и не съм си съставил мнение по въпроса.
Без да се засегне от упрека, Нортууд погледна към страничната врата, тъкмо навреме, за да види Маги, която се връщаше на бала, със златистата си коса, грейнала над предизвикателната зелена рокля. От глава до пети като куртизанка от високо потекло. Нортууд я зяпна с отворена уста.
— Гледай, какво ще кажеш за онова русото парче! Сигурно е била горе с някой късметлия. Мислиш ли, че ще ми откаже, ако я помоля за рандеву?
След миг Рафи осъзна, че Нортууд говори за Маги. Никога не я бе смятал за руса, за него тази дума се свързваше с бледи анемични момиченца. Сияйната сметанено-златиста жизненост на Маги бе твърде ярка за подобно блудкаво описание. Когато разбра за кого говори Нортууд, Рафи почувства силно желание да използва юмруците си, за да изтрие самодоволната усмивка от лицето на събеседника си.
Затаи дъх, докато импулсът му се отмине и каза:
— Съмнявам се. Познавам тази дама и вкусът й е изключително изтънчен.
Скритата в думите обида изби по непроницаемата кожа на Нортууд.
— Разкажи ми за нея. — Той се намръщи, когато Маги се скри сред тълпа австрийски офицери. — Знаеш ли, изглежда ми позната, но не мога да си спомня… — Той щракна с пръсти. — Точно така! Напомня ми на една англичанка, която познавах. Маргарет, не, Марго, нещо такова.
Стомахът на Рафи се преобърна.
— Да не би да имаш предвид госпожица Маргарет Аштън?
— Да, точно нея. И ти я ухажваше, нали? Беше ли толкова добра, колкото изглеждаше?
Грубият смях не оставяше съмнение за естеството на отношенията, които Нортууд предполагаше, че Рафи е имал с Марго.
Рафи отново си пое дълбоко дъх. Нортууд винаги ли си е бил толкова вулгарен, или с годините е станал още по-лош? Той изрече ледено:
— Не знам. Почти не си спомням госпожица Аштън. Тя не почина ли около година след дебюта си? — Правеше се, че разглежда Маги. — Предполагам, че има някаква прилика помежду им, но жената, на която се възхищаваш, е унгарка, Магда, графиня Янош.
— Унгарка ли? Никога не съм имал унгарка. Ще ме представиш ли?
Осъзнавайки, че ако остане с Нортууд още десет секунди, ще му нанесе сериозни телесни повреди, Рафи каза:
— За съжаление имам неотложен ангажимент, но съм сигурен, че ще намериш други общи познати. Ако ме извиниш…
Тъкмо щеше да си тръгне, когато някой увисна на десния му лакът. С чувство на уморена неизбежност той сведе поглед към големите кафяви очи на Синтия Нортууд.
— Рафи! — възкликна тя. — Колко прекрасно е да те видя тук. Нали ще останеш малко в Париж?
Синтия беше привлекателна млада жена с тъмни къдрици, сърцевидно лице и израз на подвеждаща невинност. Беше хванала Рафи здраво и той не можеше да се изплъзне. Преди време бяха имали любовна връзка и се бяха разделили като приятели, затова не можеше да я отблъсне.
— Да, наел съм апартамент и възнамерявам да остана до края на есента, може би и по-дълго. — Той освободи внимателно ръката си. — Моля те, помисли за камериера ми. Той така пази палтата ми, че се чудя как ме оставя да ги обличам.
— Съжалявам — каза тя с извинителен тон. — Това е защото съм в Париж, нали знаеш. Хората тук са много по-излиятелни. Страхувам се, че е заразително.
—
Рафи почувства напрежение в погледите, които си размениха. Съзнавайки, че непременно трябва да си тръгне, преди двамата да направят сцена, нещо, което ненавиждаше, той се сбогува възможно най- лаконично и изчезна сред тълпата. Този път внимаваше никой да не срещне погледа му.
Навън, в топлия нощен въздух, той изпусна една дълбока въздишка на облекчение. Понеже беше още рано, реши да освободи екипажа си и да се прибере в хотела пеша. Интересно му беше да види какво е сторил Наполеон на града. И най-вече, трябваше му време да подреди разбърканите си мисли.
Първо Марго — все още му беше трудно да мисли за нея като за Маги, — чието присъствие само по себе си внасяше смут и напомняше за неща, които беше най-добре да остави в забрава. И като че ли това не му стигаше, а и двамата Нортууд. Дяволът навярно бе решил да превърне тази вечер във фарс.
Трудно му беше обаче да се забавлява с фарс, който го караше да се чувства, сякаш са го ритнали в стомаха. Докато вървеше, без да вижда, към Тюйлери, събитията се връщаха в главата му с такава яснота, сякаш бяха станали вчера, а не преди тринадесет години.
Бе обичал Марго Аштън с безкритично обожание, благоговение и благодарност, че тази девойка, която можеше да избира сред най-елитните мъже в Лондон, се бе спряла на него. Пред хората се държаха дискретно, тъй като още не бяха обявили годежа си, но той прекарваше с нея всяка минута, която можеше да отдели. Тя изглеждаше толкова щастлива с него, колкото и той беше с нея.
Тогава дойде онова съдбоносно ергенско събиране през юни. Помнеше имената на всички млади мъже, които присъстваха там тогава, можеше да си припомни с безмилостна точност как Оливър Нортууд в пристъп на пиянска откровеност разказваше как е освободил една девойка от нежеланата й девственост в градината по време на някакъв бал преди няколко дни. Рафи почти не му бе обърнал внимание до мига, в който Нортууд подхвърли името на девойката — Марго Аштън.
Повечето млади мъже ухажваха Марго и след миг на смаяно мълчание един от тях смъмри Нортууд с думите, че не подобава на джентълмен да говори така за една млада дама. Но ударът вече бе нанесен.
Никой от присъстващите там не знаеше за годежа, затова не казаха нищо, когато Рафи се извини и си тръгна след няколко минути. Зеленикавият оттенък на лицето му бе приписан на повечкото кларе, което бе изпил, и забравиха за него почти веднага, щом напусна стаята.
Навън Рафи стигна едва до следващата пресечка, падна на колене и започна да повръща. Усещайки как всеки момент може да си повърне и червата, той мислеше за тялото на Марго под оня пияница, как го целува с пухкавите си устни, как разтваря дългите си крака…
Видението изгаряше мозъка му с отвратителната си яснота. Нямаше представа колко време беше минало, когато някой го запита: „Добре ли си, приятел? Да ти повикам файтон?“ Добрякът му помогна да се изправи, но Рафи отказа друга помощ и тръгна слепешком по улицата, сякаш можеше да избяга от въображението си.
Прекара остатъка от нощта, бродейки по улиците на Лондон, без цел и без посока. На няколко пъти прикрити в тъмното джебчии оглеждаха богатите му дрехи, съпоставяха ги с израза на лицето му и решаваха да го оставят да си върви невредим. Младият джентълмен сигурно си струваше да бъде опипан, но студените му сиви очи вещаеха зла съдба на всеки глупав крадец, който се опиташе да го опипа.
Рано на следващата сутрин краката му го отведоха до дома на Марго точно преди тя да отиде на сутрешна езда. Не бяха планирали да се срещнат, но той отиде без предизвестие.
Беше го посрещнала възторжено независимо от омачканото му вечерно облекло. Воал с цвят на изумруд се развяваше над житено-златистата й коса, когато изтича през салона, за да го целуне за добре дошъл,
