— Рафи, ако някога си се интересувал от мене…
Той още се въздържаше. Въпреки най-ярките си фантазии усещаше, че не иска да я вземе така, когато е наранена и изплашена. Искаше тя да го пожелае, както той я желаеше, не да вижда в него само начин да потисне непоносимия спомен.
Тя посегна и поглади леко бузата му с върха на пръстите си, а изражението й беше отчаяно:
— Моля те…
Рафи не можеше да понесе да гледа как тя пречупва гордостта си. Той се обърна към ръката й, целуна я по дланта и прошепна:
— О, Господи, Марго, толкова дълго чаках. Толкова, толкова дълго…
Желанието, което го изгаряше от толкова много дни, се нажежи до бяло и за миг погледът му се замъгли. Повече от всичко на света той искаше да се зарови в нея, да се изгуби в страстта. Но сега не беше време за диво безразсъдно съвкупление; ако трябваше да й помогне, необходимо беше да е по-силен и по- спокоен от нея.
Той хвана раменете й и я привлече към себе си, за да я целуне. Веднага щом я докосна, тя започна да трепери.
Той остана съвършено спокоен.
— Това от желание ли е, или от страх?
Избягвайки погледа му, тя отвърна:
— По малко и от двете.
Колко странно, помисли си той, предната вечер се бе питал дали е способен да я изнасили; самата мисъл, че Марго може да се страхува от него, го прободе в стомаха като нажежен ръжен.
Докато се мъчеше да реши какво да прави, тя вдигна ръка и нервно я прокара през косата си. Ръкавът на нощницата се плъзна леко надолу и откри една ужасна синина на ръката й.
Когато видя мораво-синкавото петно, той пусна раменете й. Осъзнавайки, че някакви непознати са я наранили, почувства желание да убива.
— Това не е добра идея — каза той твърдо. — Не искам да правиш нещо, за което по-късно ще съжаляваш.
— Няма да съжалявам за това. — Тя взе ръката му и я притисна към сърцето си. — Трябва да си припомня, че… че не всички мъже са зли грубияни.
Неспособен да прикрие металната нотка в гласа си, той отговори:
— Като се вземе предвид, че съм егоистичен, надменен и самомнителен женкар, сигурна ли си, че представлявам добър избор, за да си върнеш вярата в мъжете?
Лицето й пламна.
— Съжалявам за това, което казах. Не… не исках да те нараня.
— Напротив, искаше, и то с известно основание. Наистина съм егоистичен, със сигурност надменен и твърде е възможно да съм самомнителен — той се направи, че размишлява. — Не съм сигурен дали ще приема, че съм женкар… иска ми се да мисля, че упражнявам пороците си в цивилизована форма.
— Тогава ще оттегля специално това обвинение. — Тя му отправи потрепваща усмивка. — Примирие?
Искаше му се да я развесели, но когато надникна в пепелявите й очи, видя там опустошение. Смрази го мисълта, че единствено силата на волята я удържа да не се разпадне, но дори и най-силната воля си има граници. Ако някой не я върнеше назад по стръмнината на страха, можеше да пропадне в бездната.
— Примирие, скъпа.
Той отново я притегли в прегръдките си и склони глава към нея. Когато устните им се докоснаха, двамата почувстваха нещо като лек удар, като искрата, която понякога прескача в студено време. Част от нея бе привличането, което винаги бе трептяло помежду им, но сега се долавяха и скрити страсти.
Докато отговаряше на целувката му, тя постепенно се отпускаше, но това трая съвсем кратко. Тя затвори очи и внезапно отново се смръзна. После впи пръсти в ризата му и я задърпа, за да я измъкне от панталоните.
Той хвана ръцете й и ги спря.
— Има още много време, докато съмне, а аз искам да използвам добре всеки миг — каза той успокоително. — Отпусни се, почини си, наслаждавай се. Обещавам ти, че когато всичко свърши, онова, което стана на площад „Карусел“, ще ти изглежда само като далечен кошмар.
Тя прехапа устни.
— Съжалявам, Рафи. Когато затворя очи, виждам отново ръцете и лицата. То е… то е като че си обкръжен от вълци. — Тя си пое дъх на пресекулки. — Не мога да контролирам страха и единственото, което знам, че е по-силно от страха, е страстта.
— Вярно е, че страстта може да ни накара да забравим всичко друго поне за момент — съгласи се той.
Но знаеше също така и че за нея ще е трудно да се отдаде на желанието, когато е толкова близо до точката на емоционалния срив.
Тогава му стана ясно как да действа. Тя неведнъж го бе наричала ваша светлост с острия си като бръснач сарказъм. По същия начин за него възхитителната графиня бе изчезнала и на нейно място се бе появила Марго Аштън. Той каза тихо:
— Нужно ни е нещо повече от примирие, Марго. Нека се опитаме да се върнем към предишните си години, към времето, преди животът ни да стане толкова мъчителен и усложнен. Забрави снощното сбиване и всички други епизоди, които са ти оставили белези и цинизъм. Представи си, че си на осемнадесет години и аз съм на двадесет и една, и светът е едно безкрайно обещаващо място.
— Не знам дали ще мога — каза тя, а гласът й потрепваше. — Само да беше възможно да се върнем назад.
— Бих те пренесъл в миналото, ако можех, но се страхувам, че това не е по силите ми. — Той нежно отмахна един блестящ кичур коса от ожулената й буза. — Но все пак за няколко часа можем да пресъздадем онова, което би могло да бъде, ако светът беше по-просто… или по-приветливо място.
— Светът не е нито прост, нито приветлив — каза тя с горчивина.
— Тази нощ е такава — Той вдигна ръцете й и ги целуна така, сякаш тя беше направена от крехък като яйчена черупка порцелан. — Повярвай, Марго, поне само за следващите няколко часа.
Нежните й пръсти бавно се разтвориха.
— Ще се опитам, Рафи.
Той продължи да я целува, като нарочно съсредоточаваше цялото си внимание върху чувственото сливане на устните им. Тази нощ беше тяхната брачна нощ, за която си бе мечтал, когато бяха сгодени. Нищо на света нямаше значение освен нежността на нейните или на неговите устни, грапавата влажност на езика й, топлината на гърдите й, които се притискаха до неговите.
На осемнадесет години Марго беше невинна, но и пламенна, и жадна за нови познания. Макар че на двадесет и една години Рафи имаше достатъчно опит, за да бъде сигурен, че всичко ще мине гладко, у него бликаше достатъчно младежки оптимизъм, който го караше да вярва в щастливите развръзки.
За миг грозната действителност на това, което бе унищожило този оптимизъм, нахлу в представите му, но той я отблъсна. Тази нощ бе за онова, което можеше да бъде, и той си обеща, че ще й поднесе като дар всичките изтънчени умения на любовта, които някога бе научил.
Както когато успокояваше изплашения кон на Касълрий, той си наложи вътрешно спокойствие, за да може настроението му да се предаде на Марго. Страхът й постепенно започна да намалява и напрежението се заоттича от нея като пясък от пясъчен часовник.
Когато тялото й отново стана податливо, той започна да обсипва с целувки високите й скули. Достигна до ухото й и започна да облизва сложните му извивки с езика си.
Тя въздъхна от удоволствие и отметна назад глава. Покорно, помисли той, какво доверие е необходимо, за да изложиш така незащитеното си гърло пред друго същество. Странно, въпреки всички подозрения и конфликти помежду им тя можеше да му вярва дори когато беше най-беззащитна.
Той притисна устни до нежната кожа под челюстта й, усещайки биенето на пулса и шепнещото трептене на дишането й. Пъхна едната си ръка под гърба й за опора и започна да разкопчава малките кръгли копчета, които затваряха предната част на нощницата й.
