свързана с него. В безопасност.
Желанието обаче все още кипеше в нея. Рафи разбираше тялото й по-добре, отколкото тя самата, защото знаеше кога да започне отново да се движи. Първите му движения бяха незабележими, но я сгряха невероятно много. Тя се нагаждаше към тласъците му и колкото по-бързо ставаше темпото, толкова повече те взаимно се възпламеняваха. Близостта помежду им бе одиране, оголване на ум и тяло, плашещо с напрегнатостта си.
Тя неистово мяташе глава, докато телата им се сливаха с учудваща сила. Всичко преди това беше пролог, просто увертюра към един глад, по-настойчив от всеки, който досега бе изпитвала. Този път надигащата се буря беше не вятър, а огън, който изпепеляваше мисълта й, докато в нея остана само пламък. Страхът и предпазливостта, гневът и омразата бяха изчезнали, оставяйки само кристално ясното съзнание, че мъжът, когото обича, я обладава страстно и неизмеримо нежно.
Постигна разтърсващо удовлетворение и се остави на пламъка да я погълне. Неспособна да потисне думите си, тя прошепна:
— Обичам те.
Буря и пламък. Разпадане и прераждане. Като насън тя го дочу да стене:
— О, Господи… Господи, помогни ми!
Със стряскаща неочакваност той се отдръпна от нея, притискайки я в ръцете си, и тя усети подпалващия му допир върху корема си. След няколко безумни движения спермата му се разля между тях.
Тя го притисна с всичка сила, а по миглите й избиха сълзи. Рафи отново я предпазваше от възможна катастрофа.
През годините, когато тя и Робин бяха любовници, бяха вземали строги предпазни мерки да не заченат дете, защото в техния опасен живот нямаше място за семейство. Тя осъзнаваше, че това все още е вярно.
Но плачеше отчасти и заради това, което можеше да бъде — заради децата, които тя и Рафи биха могли да имат в отминалите тринадесет години; заради детето, което можеше да бъде заченато в нежност тази нощ. Отлетяло като вятъра, както всичките й останали мечти.
Рафи отмести тежестта си от нея и изтри и двамата с хвърлената настрани нощница. После я прегърна и двамата се гмурнаха в съня, без да продумат.
Тя не намираше думи, с които да опише как се чувства.
С ужасено изхълцване Маги се събуди от кошмара си. Паника, болка, разрушение — всички познати, вдъхващи ужас страхове, отключени от инцидента на площад „Карусел“, нахлуха в главата й.
Тя потръпна и се сгуши до Рафи. Дори и в съня си той излъчваше сигурност. Почти несъзнателно тя погали гърдите му, приглаждайки тъмните косми, така чувствени под пръстите й.
Когато усети, че дишането му се променя, тя спря, не искаше да го буди. Но разбра и че не може да удържи ръцете си. Обичаше гладката топлина на кожата му, осветявания от свещта контраст между неговата мургавина и нейната белота.
Едно размърдване под чаршафите показа, че най-малкото част от него е будна. Сякаш живееща свой живот, ръката й дръпна чаршафа и го докосна. Разгорещената мъжка плът набъбна под ръката й.
Очите му все още бяха затворени, но той повдигна ръка и започна да гали основата на врата й. Топлина се разля по нея и й се прииска да мърка като котенце. Дори нещо повече, искаше й се да ръмжи като лъвица.
Тя започна да го целува, отминавайки устата му заради други чувствителни места. Преходът между челюстта и гърлото, ямката над ключиците му, плоските му гладки зърна, леката падина между мускулестите бедра и стегнатия корем.
Макар че той не помръдна, оставайки легнал по гръб, дишането му се ускори и дясната му ръка започна да гали всичко от нея, което успяваше да докосне. Заклевайки се, че този път ще го докара до полуда, тя се наведе напред и го целуна по най-чувствителното място, използвайки устата и езика си, за да покаже това, което не можеше да изрече на глас.
Той си пое дълбоко дъх и крайниците му затрепериха. Тя удвои усилията си, черпейки отбилата си, за да го накара да се раздвижи. Този път бурята щеше да го отнесе точно така, както бе отнесла и нея.
Той изстена гърлено и заби юмрук в дюшека. Но преди тя да успее да го докара до кулминация, той изведнъж отхвърли пасивността и я преобърна по гръб, разменяйки местата. Доставяше й удоволствие с вещина, горещата му уста я подпалваше, докарваше я до ръба на екстаза, докато тя започна да вие от неистово желание.
Накрая те се сляха като звънтящи цимбали. Това не беше припомнената невинност на младостта, а пламенната чувственост на опита — умела, знаеща и безсрамна.
Но въпреки замъгляващото разума удоволствие тя знаеше, че само тялото му е изцяло увлечено. Умът и душата му се въздържаха, оставяйки сянка от празнота в самото сърце на близостта.
Дори когато потръпна в конвулсивно облекчение, тя бе тъжна. Той беше най-превъзходният любовник, какъвто човек можеше да си представи — с изключение на това, че бе направил това, което бе направил, без любов.
Марго заспа в ръцете му, все още потънала в изтощението, а обърканата й коса се бе разстлала по голите му гърди. Рафи беше толкова уморен, че не му стигаха сили да вдигне ръка и да отметне тъмнозлатистите къдри от очите й, да прокара пръст по нежните черти на лицето й. Но не можеше да заспи.
Човек би казал, че е щастливец, защото съдбата му бе дала възможността да се освободи от натрапчивите си мечти, като му позволи тази страстна интерлюдия с жената, която го държеше в плен.
Но не беше точно така. Макар да бе постигнал целта си и за кратко да бе изличил мисълта за нея от измъчващите го спомени, за него тази победа беше куха.
Години наред беше мечтал как Марго ще дойде при него с топли думи на копнеж и възпламеняваща подкана. Тази нощ част от мечтите му се бе осъществила, но бе открил, че подканата е куха, когато ги няма топлите думи.
Ако между тях бе имало само мълчание, той би могъл да поддържа илюзията, че наистина са любовници. Вместо това Марго бе така оплетена в премеждията на своя живот, че любовните думи й се бяха изплъзнали. Признанието й го бе наранило по-дълбоко, отколкото бе допускал, защото знаеше, че е предназначено за друг мъж. Андерсън владееше сърцето й. Единствено случайността я бе докарала тази нощ в неговото легло, когато тя отчаяно се нуждаеше от забрава.
Въпреки болката той искаше тази нощ да не свършва. Беше искал да си върне Марго Аштън и с горчиво-сладката измамливост, присъща на отговорите, които боговете дават на човешките молби, той бе получил онова, което бе искал.
Но Рафи не бе разбрал, че ако си върнеше Марго, щеше повторно да се влюби сляпо и безразсъдно в нея, както тогава, на двадесет и една години.
Страстта към графиня Янош бе само друго име на тази любов, но той достатъчно цинично бе избягнал да нарече чувствата си с истинското им име. В тъмнината, докато бледата зора посребряваше рамките на прозорците, той осъзна като в проблясък на светкавица, че никога не е преставал да обича Марго. Независимо от предателството и лъжите й, независимо през колко легла беше минала, той я обичаше — повече от мъдростта, повече от гордостта, повече от самия живот.
А на сутринта тя щеше да го напусне. Утре всички бариери щяха отново непоклатимо да заемат местата си може би с още един слой от срам у нея, заради това, което така безсрамно бе направила.
Иронията бе съкрушителна. Рафаел Уитбърн, пети дук Кандовър, бе любимец на боговете — надарен със здраве, духовитост, чар и богатство повече, отколкото човек може да си представи. Хората, които го познаваха, му се възхищаваха и го уважаваха.
Но той бе почернил съдбата си с тъмната отчайваща ярост заради това, че единствената жена, която за него означаваше повече от всичко друго, не можеше да го обича. Тя се бе интересувала от него, когато беше млада, така е, но не дотолкова, че да му бъде вярна през кратките месеци на годежа им. Никога не бе станал първият за нея, нито тогава, нито сега, когато един предател и шпионин означаваше повече за нея.
Загледан в избледняващата тъмнина, Рафи се запита каква ли дълбока, осакатяваща празнота го бе
