Гневът, завладял Клер, й даде сили да възрази:
— За кого си загрижена повече и кого искаш да порицаеш — мен или лорд Абърдар? — остро каза тя. — Знам, че е обичал съпругата си и все още продължава да скърби за нея. И въпреки това никой освен графа не знае какво се е случило между него и съпругата му и е погрешно ние да произнесем присъдата. Да, негово благородие има лоша репутация, но от това, което съм видяла, той е по-малко грешен, отколкото го представяме. Някой тук лично да е присъствал на греховна постъпка на графа? Ако е така, аз не съм чула за това. Някога да е прелъстил момиче от селото? Никоя жена в Пенрийт не е споменавала, че той е бащата на детето й. — Тя спря, погледът й се плъзна върху богомолците. — Заклевам се пред Господ, че аз няма да бъда първата.
Тишината беше нарушена, когато Гуенда Елайъс изсъска:
— О, нима го защитаваш! Според мен това е ясно доказателство, че си обладана от опасното му дяволско обаяние. Много добре, върви при това адско изчадие, но не въвличай нашите деца и не ни моли за прошка, когато те озлочести!
Един мъж измърмори:
— Тя призна за невинната си постъпка. Това няма да й помогне, но се чудя какво не си признава.
Пръстите на Клер побеляха, докато стискаха облегалката на църковната скамейка. Може би смирението и изповедта щяха да бъдат по-християнски, но надделя нейната натура, това че никога не бе познавала провала. Тя се извърна назад, вторачи се в мъжа, който изрече тези думи и каза:
— Господин Клън, стоях до майка ви една седмица, докато умираше. И тогава ли мислехте, че съм лъжкиня?
Тя видя още едно лице, на което беше изписано обвинение.
— Госпожо Бейнън, когато ви помагах да почистите къщата си след наводнението и уших новите завеси за прозорците, мислехте ли, че съм неморална? — Леденият й поглед продължи да се движи. — Господин Луис, когато съпругата ви беше болна и не бяхте на работа, аз събирах храна и дрехи за децата ви. Тогава мислехте ли, че съм развратена?
И тримата, към които се обърна, извърнаха очи, неспособни да срещнат погледа й.
Оуен Морис мълчаливо се надигна. Като църковен настоятел и водач на групата, бе един от най- почитаните мъже в общността.
— Правосъдието принадлежи на Господ, госпожо Елайъс. Не сме ние, които ще прощаваме или осъждаме. — Сериозният му поглед се извърна към Клер. — Няма друг член в нашата черква, който да е помагал на другите повече от Клер Морган. Когато графът поиска тя да работи за него в замяна на помощта му за селището, тя доброволно напусна училището, така че скандалът да не може да засегне децата. Репутацията й винаги е била безукорна. Ако се заклева в своята невинност, защо да не й повярваме?
Шепот на одобрение се разнесе из стаята, но съвсем не единодушен. Госпожа Елайъс изсъска:
— Каквото искаш говори, но аз отказвам да богослужа под един и същи покрив с тази жена, която живее с лорд Абърдар. — Тя се извърна и закрачи към вратата. След миг други: и мъже, и жени, станаха и я последваха.
Замит Клер замръзна, ужасена от разкритието, че богомолците бяха готови да напуснат и тя е причината за това. Ако незабавно не се направеше нещо, членовете на методистката черква щяха да се разделят на две фракции — за и против Клер. Резултатът щеше да бъде омраза, а не любов, която бе целта на братството им.
— Изчакайте! — извика тя.
Напускащите хора спряха и се извърнаха към нея. С разтреперан глас тя продължи:
— Приемам, че действията ми не са безукорни. Вместо да се разцепвате и да изоставяте нашата черква, която моят баща обичаше толкова много, ще е по-добре самата аз да напусна. — Тя си пое дълбоко дъх. — Обещавам ви, че ще се върна, когато спрете да се съмнявате в мен.
Оуен понечи да протестира, но замълча, когато тя поклати глава. Опитвайки се да държи главата си високо вдигната, Клер се запъти към вратата. Непознат глас се обади с възхищение:
— Най-прекрасният пример за християнска благоразумност, който някога съм виждал.
Някой друг изсъска:
— Има благоразумието да напусне, преди да сме я изхвърлили, а и високомерието й е лош съветник.
Клер мина покрай двама членове от нейната група. Едит Уикс се беше намръщила, не я порицаваше съвсем, но определено не одобряваше постъпката й. Джейми Харкин, бившият войник, се протегна, докосна я по ръката и се усмихна окуражително. От състраданието му едва не заплака. Сълзите заплашително изпълниха очите й. Тя му кимна, после отвори вратата и излезе в студената пролетна сутрин.
Децата играеха на различни игри, докато повечето майки се въртяха около прозорците, слушаха какво става вътре и отпъждаха любопитните си неомъжени момичета на безопасно разстояние. Марджед се приближи и прегърна Клер.
— О, Клер, скъпа — прошепна тя. — Трябва да внимаваш. Дразнех те за графа, но това не е шега.
— Определено не е — съгласи се Клер. Тя направи опит да се усмихне. — Не се тревожи, Марджед. Обещавам ти, че няма да му позволя да ме прелъсти.
Клер не бе в състояние да погледне никой друг. Тя се качи на каручката си, теглена от дребното конче, и замина. Беше ужасена от мисълта, че след един ден всички в Пенрийт щяха да говорят срещу нея и много от приятелите й нямаше да я оправдаят.
Още по-лоша беше мисълта, че тези, които се съмняваха, имаха право; тя беше с порочно поведение, беше се поддала на демонските изкушения и на дяволския чар на Никълъс. И въпреки дръзката си клетва, че ще опази добродетелността си, тя знаеше със сигурност, че ако не напусне скоро Абърдар, има вероятност да улесни собственото си падение.
Тъй като знаеше, че Клер е в методистката черква, Никълъс излезе рано, за да поязди и да посети овчаря, който пасеше стадото по най-високите хълмове около Абърдар — пасищата, които някога бе обхождал Тейм Телин.
Докато се връщаше обратно, той видя нещо да се движи по пътеката, която водеше към руините на средновековния замък, истинския Абърдар. Като закри с ръка очите си, той погледна косо към долината. За своя изненада позна каретата на Клер, която се изкачваше бавно по стръмния хълм.
Проследи я с поглед, докато тя достигна мястото, където пътеката ставаше много стръмна. Клер слезе, върза кончето и продължи да се изкачва пеша.
Слънцето се беше показало зад облаците, така че вероятно тя отиваше до замъка да се полюбува на гледката. Никълъс прекоси долината с лек галоп и се изкачи по пътеката. За разлика от понито й, жребецът му беше силен и можеше да изкачи целия път до замъка. След като остави коня си зад ъгъла, където щеше да е заслонен от вятъра, той продължи да търси Клер.
Откри я на най-високия парапет. Вятърът развяваше полата и шала й и галеше румените й бузи. Без да забелязва присъствието му, тя се взираше надолу към долината. От това високо място къщите на Пенрийт изглеждаха като струпани детски кубчета, а мината се забелязваше само по тънката струйка дим. В закътани долчинки, обърнати на юг, жълти нарциси бяха отворили златистите си главички.
Като заговори тихо, за да не я уплаши, той каза:
— Великолепна гледка, нали? Любимото ми място, когато бях дете. Височината и каменните стени създават измамно чувство за сигурност.
— Но сигурността не е илюзия. — Тя извърна лице към него. — Пусни ме да си вървя, Никълъс. Имаш си забавления. Искам да си вървя вкъщи.
Изведнъж страх изпълни душата му.
— Молиш ме да те освободя от нашето споразумение?
— Сега ще отидеш в Лондон и няма да се нуждаеш от моята компания. — Тя унило приглади къдриците, които бяха се измъкнали изпод бонето й. — Сам видя, че селото има нужда от помощ, така че повече не се нуждаеш от мен.
— Не! — ядно изрече той. — Няма да направя нищо за Пенрийт, ако не изпълниш твоята част от споразумението.
— Защо? — объркано попита тя. — Загрижен си за хората — очевидно е от начина, по който се държа в
