— Макар винаги да съм желал да те развратя, непочтеният език не е начинът, по който искам да го направя.
Улиците постепенно станаха по-чисти и по-тихи и накрая каретата се залюля и спря. Кочияшът отвори вратата, свали стъпенката и Никълъс помогна на Клер да слезе. Беше почти тъмно и всичко, което можа да види от къщата на Абърдар, беше предната фасада.
— Това място също ли се нуждае от икономка? — попита тя.
— Преди няколко дни съобщих на моя лондонски представител, че ще пристигна, така че къщата трябва да е почистена и временно да е нает персонал. — Той й предложи ръка. — Разбира се, като господарка на къщата можеш да направиш каквито промени пожелаеш.
Тя установи унило, че това беше нова, по-ловка форма на прелъстяване. Опияняваше се при мисълта, че се отнася с нея като с дама и зачита мнението и. Но си напомняше, че това е временно и тази мисъл й помагаше да остане нащрек.
Докато изкачваха мраморните стъпала, започна да се съмнява, че всичко ще мине благополучно. Досега на Никълъс му беше забавно да има Клер за компания. Но Лондон щеше да му предложи много по- вълнуващи забавления. Всъщност той можеше да се отегчи от присъствието й и да я изпрати вкъщи преди да е изминала седмицата.
И тогава тя щеше да спечели, нали?
Разкошните стаи и пищната мебелировка в къщата на Абърдар се оказаха в добро състояние, въпреки че не бяха използвани дълги години. Никълъс учтиво представи Клер на малобройния персонал като своя братовчедка, както бе направил, когато запази отделни стаи в странноприемницата по време на пътуването им до Лондон.
В началото слугите не знаеха как точно да се държат с Клер. Тя предположи, че изглежда твърде старомодно облечена, за да бъде роднина на аристократ и още по-малко вероятно негова любовница. Обаче слугите бяха лондончани и трудно можеха да бъдат объркани, така че се подчиняваха на заповедите й в замяна на огромните си надници. Откри, че й е безразлично какво е личното им мнение за нея — много по- лесно се живееше сред непознати, отколкото с хора, които знаеха целия й живот.
В първия си ден в града Клер се събуди, изпълнена с вълнение. Когато слезе на приземния етаж, Никълъс вече пиеше кафе и четеше „Морнинг Поуст“. Когато я видя, стана учтиво.
— Добро утро, скъпа. Добре ли спа?
— Не, наистина — Мейфеър е почти толкова шумен, колкото мината в Пенрийт. Но предполагам, че ще свикна. — Клер хвърли поглед към „Морнинг Поуст“. — Представям си какво удоволствие е да можеш да прочетеш днешния вестник, а не няколко седмици по-късно! Такъв лукс.
Усмихвайки се, той й наля чаша с горещо кафе.
— Лондон е центърът на света, Клер. Повечето от новините се правят тук.
След като си избраха топла закуска от бюфета, двамата седнаха. Никълъс каза:
— Преглеждах светските новини. В тях не се споменава за лорд Майкъл Кениън, нито за граф Стратмор, но дук Кандовър е в града.
Сърцето й се сви от тревога.
— Дук?
Правилно разтълкувал изражението й, той обясни:
— Това е Рафи. Не се тревожи, въпреки че е дук и един от най-големите богаташи, той никога не си позволява да го изтъква и да те поставя в неудобно положение. Страстен привърженик е на сдържаните джентълменски обноски.
— Винаги съм била любопитна как се държи един джентълмен независимо от парите и предните си.
Той се засмя и сгъна вестника.
— Според Рафи английският джентълмен не трябва да е груб, освен ако не го прави нарочно.
— Не намирам утешение в това обяснение — каза тя с усмивка. — Предполагам, че граф Стратмор е твоят приятел Люсиен.
— Точно. Не се тревожи, може да имат благороднически титли, но като мои приятели са много толерантни — трябва да са такива, щом ме търпят. — Той се унесе в спомени. — Срещнах Люсиен в Итън, когато четири момчета решиха, че някой толкова черен и приличащ на чужденец, колкото мен, трябва да бъде набит. Люсиен сметнал, че превъзходството над противника е неспортсменско, затова мина на моя страна. Този побой струваше и на двама ни посинени очи, но успяхме, и оттогава сме приятели.
— Мисля, че одобрих граф Стратмор. — Клер приключи с яйцата и наденичката — не толкова добри, като тези на госпожа Хауел, но доста приемливи. — Някой от падналите ангели женен ли е, или това е против правилата на развратниците?
— Доколкото знам, всичките са ергени, макар че след като толкова време не съм ги виждал, всичко може да се е случило. — Той бръкна в джоба си и измъкна няколко банкноти, после ги подаде на Клер. — Вземи това. Лондон е скъпо място и ще се нуждаеш от джобни пари.
Клер му се усмихна и изумена огледа парите.
— Двадесет лири. Колкото учителската ми заплата за година.
— Ако загатваш, че светът е нечестно място, няма да оспорвам твоето становище. Може би даренията за училището в Пенрийт ще повишат заплатата ти.
— Двадесет лири е огромна сума — има учителки в Уелс, които печелят по-малко от пет лири годишно, макар да работят и нещо друго. Е, вярно е, че получавам дарове, храна и помощ от много ученици и семействата им. Не знам дали принадлежа към света, в който двадесет лири са джобни пари. — Тя понечи да върне парите обратно през масата.
— Можеш да принадлежиш на този свят, който си избереш — остро каза той. — Ако двадесет лири ти изглеждат разточителство, запази ги за бягството си. Ще се нуждаеш от пари, за да се върнеш в Пенрийт, ако стана непоносим — възможност, която не е изключена.
Както обикновено, нелепите му шеги я влудиха.
— Много добре, макар че ми изглежда странно да взимам пари от теб.
Очите му заблестяха.
— Ако ти плащах за неморално поведение, не си си заслужила парите. Обаче двадесет лири ще покрият разноските за това, че те доведох в Лондон против твоето желание.
Тя се предаде и прибра банкнотите в джоба.
— Много е трудно да се спори с теб.
— Никога не спори с циганин, Клер — ние не се подчиняваме на логиката или на достойнството. — Той стана и се протегна с удоволствие. — Когато привършиш със закуската, ще трябва да направим нещо за гардероба ти.
Тя бързо сведе поглед към чашата с чай. Имаше и нещо невинно в начина, по който се протегна — с гальовна котешка сладострастност, която беше достатъчна да влуди и най-въздържаната дама.
Преди се мислеше за въздържана, но й ставаше все по-трудно да си го напомня.
Шивашкото ателие за модно облекло носеше непретенциозното семпло име „Дениз“ върху светло боядисаната малка табела, висяща над вратата. Обаче в самата Дениз нямаше нищо семпло — веднага след като влязоха в салона, приятна пълна блондинка изписка и дръзко се хвърли в прегръдката на Никълъс.
— Къде беше, ах ти, цигански немирнико? — възкликна тя. — Разби ми сърцето.
Той я вдигна във въздуха и звучно я целуна, после потупа пищните й задни части и отново я постави на крака.
— Сигурна съм, че казваш това на всички млади мъже, Дениз.
— Да — искрено си призна тя. — Но на теб го казвам сериозно. — Трапчинките й се очертаха. — Най- малкото говоря сериозно, защото мисля, че това ще се случи някога.
Клер наблюдаваше смълчана, обладана от непознато досега чувство на ревност. И макар да знаеше, че Никълъс беше свободен да се целува с когото пожелае, не й бе приятна непринудената му интимност към тази цветуща и красива блудница.
Преди гневът й да нарасне до опасно ниво, Никълъс каза:
— Дениз, това е приятелката ми госпожица Морган. Нуждае се от цялостна смяна на гардероба.
