излезе от кабинета. Когато мина покрай бюрото на Мадок, което се намираше точно пред вратата му, той каза:
— Тръгвам си. Има ли нещо, което искаш да обсъдим?
Мадок се облегна назад в масивния стол и сплете пръсти пред корема си.
— Не, всичко е наред.
Кениън леко кимна, въздъхна от облекчение и напусна.
Мадок се престори, че се връща към работата си, но всъщност се замисли за интересния малък епизод с пратеника на Абърдар. Изчака да минат десет, минути, надигна се и видя Кениън да се отдалечава. После влезе в кантората на господаря си — тази, която беше негова през последните четири години. И след като нямаше никакви други работници, не си направи труда да прикрие ожесточението си.
Много документи се пазеха в кабинета на Кениън, така че никой нямаше да го заподозре, ако го види вътре. Няколко пъти това се бе оказало голямо удобство.
След ругатнята на Кениън се бе чуло шумолене от смачкване и хвърляне на хартия. Мадок огледа пода и бързо намери направената на топка бележка в ъгъла на стаята. След като я приглади, прочете съдържанието й веднъж, после още веднъж и не можеше да повярва на късмета си. Щеше да е лесно, съвсем лесно. Определено Господ беше на негова страна.
Както обикновено Никълъс беше прав — много интересни неща можеха да се правят, докато се къпеш. Когато приключиха, Клер беше съвършено чиста и мъркаше като коте. После двамата дремнаха няколко часа, а когато се надигнаха, си поделиха закуската. След като приключиха с храненето, тя нежно го целуна.
— Ще се видим след сбирката. От този тип творци ли си, които не обичат да показват творбите си по време на работа или тази вечер ще ми позволиш да чуя композирането ти?
— Предпочитам да изчакам, докато я довърша. — За миг втренченият му поглед се задържа върху нея. После нежно я потупа по гърба. — Ако не побързаш, ще закъснееш.
След като постави бонето си, тя излезе и се запъти към конюшнята, където я чакаше каретата с кончето. Стигна почти до главния вход, когато си спомни, че възнамеряваше да занесе няколко книги на Оуен. Щяха да минат седмици, преди той да може да се върне на работа, и искаше добре да използва времето си. И макар след сватбата да му беше изпратила няколко тома, вероятно вече ги беше прочел.
Тя спря каретата пред къщата и върза юздите за една от гранитните колони. Когато влезе вътре, се насочи направо към библиотеката. Нямаше й следа от Никълъс — вероятно вече беше се оттеглил в стаята за музика.
Клер избра книгите и понечи да излезе, когато ярка светлина от бюрото на Никълъс проблесна в очите й. Любопитна, тя се приближи да погледне и установи, че слънчевите лъчи се отразяваха върху късчето кварц, премесен със сребро. Вдигна минерала в ръка и го преобърна. Значи това беше известният образец от сребърната жила, който беше открит с такъв риск и от когото в края на краищата се нуждаеха. След всичко, което се беше случило през последните две седмици, не бе успяла да го види. Е, от него ставаше подходящо преспапие.
Тъкмо го поставяше обратно върху бюрото, когато видя бележката, затисната от камъка. Листът не бе прегънат и ясно се виждаше четливият почерк:
19:00 тази вечер в Карбач, сам.
Страх изпълни душата й. Не… мили Боже, не… Захвърляйки книгите на бюрото, тя грабна бележката. Когато я прочете отново, се разтрепери от гняв. Проклетият Никълъс! След като се закле, че няма да направи нищо необмислено, той отиде направо в бърлогата на лъва. Един официален дуел щеше да изисква секунданти, затова Никълъс вероятно иска само да разговаря, но как можеше да бъде толкова наивен и да повярва на лорд Майкъл след всичко, което им се случи? И как тя можа да бъде толкова доверчива, за да повярва на Никълъс?
Едва предната нощ й бе споменал, че циганите изкусно лъжат, когато е необходимо, и очевидно беше усвоил това умение. Вероятно е изпратил бележка на лорд Майкъл, преди да се любят, и е получил отговор преди вечерята. Проклетият, коварен, наивен…
Обидите се редуваха в съзнанието й, докато тичаше отново към конюшнята. Като видя главния коняр, се задъха:
— Лорд Абърдар излезе ли?
— Преди около пет минути, милостива госпожо.
— Оседлай ми коня — нареди тя. Но когато си спомни, че Ронда я няма, бързо добави: — Някой кротък кон. И постави обикновено седло, а не това за дами.
Той огледа с недоумение модерната й рокля, но покорно се подчини. Разярена, тя крачеше пред конюшнята, едва способна да осъзнае, че никога преди това в живота си не беше изпадала в такава ярост — страстта, която Никълъс беше развихрил в душата й, беше изчезнала по необясним начин. Разбира се, никога през живота си не бе изпитвала и такъв страх. Всяка минута от този следобед, прекарана с Никълъс, изплува в съзнанието й. Чак сега установи, че той беше необикновено напрегнат — дори й беше казал сбогом, в случай че нещо непредвидено се случи. При тази мисъл стомахът и се сви на топка.
За миг си помисли да вземе със себе си и коняря, но след момент на размисъл реши да не го прави. Това не беше конфликт, който можеше да се разреши между въоръжени подчинени, както между наемни банди на средновековни рицари. Една жена имаше по-голям шанс да прекрати жестокостта между двама мъже. Те бяха възпитани английски джентълмени и тя щеше да използва докрай този факт.
Конярят изведе оседланата дореста кобила и Клер се метна на седлото. Полата й се набра около коленете, разголи глезените й, но благоприличието беше последното нещо, което можеше да я обезпокои. Спомняйки си за каретата и кончето с вързани юзди пред къщата, тя каза:
— Моля те, прибери каретата, която е пред къщата. Няма да ми трябва.
После излезе от конюшнята и препусна. Благодари на Бога, че през последните седмици бе яздила толкова много, а после благодари на Никълъс, че всички коне бяха толкова добре обучени.
Карбач беше малка порутена крепост, която се намираше на едно пасище между Абърдар и Брин. Преди години там се е намирал стражевия пост на главния замък Абърдар. Нямаше да й отнеме много време да стигне до мястото.
Кога ще стигне достатъчно близо, за да може да чуе изстрел?
Докато препускаше по пътеката, се молеше с най-пламенната молитва в своя живот.
Карбач се издигаше на върха на един хълм, от който се разкриваше красивата гледка на цялата долина. През вековете дървета бяха избуяли, камъните бяха ограбени, за да ги използват за нещо друго, оставяйки руини и срутени стени в центъра на слънчевото пасбище. За децата това бе прекрасно място за игри на криеница, а за възрастните предлагаше усамотение.
Никълъс се взираше напрегнато в дърветата, но не се изненада, когато видя Майкъл вече да го чака на поляната, облегнат на една от ниските стени с ръце, скръстени пред гърдите. Спокойната му поза не съответстваше на напрегнатото му лице.
Когато Никълъс слезе от коня си, Майкъл изръмжа:
— Закъсняваш.
— Както разбирам, часовникът ти продължава да избързва. — Никълъс върза юздите на коня си на един клон. — Никога ли не ти е минавала мисълта да закъснееш дори с една минута?
— Не ми губи времето с блудкави спомени. По дяволите, защо ме извика тук?
Без да бърза, Никълъс си проправи път през камъните, дръжката на камшика леко удряше бедрата му под наметалото. И въпреки че реши да не взима пистолет за тази среща, не искаше да остане напълно невъоръжен. Спря се само на петнадесет крачки от Майкъл.
— Поради няколко причини. Най-важната е да разбера защо ме мразиш. И тъй като не се държиш така с
