канапе. Те си припомняха забавни истории за преживяванията в театъра. Завиждаше на близостта им и на това, как автоматично сплитаха пръстите на ръцете си.
Тази гледка го накара да почувства още по-болезнено собствената си самота. Решително отблъсна тези мисли. Беше имал късмет в други отношения: нямаше право да се самосъжалява.
Размислите му бяха прекъснати от Томас, който погледна джобния си часовник и кимна към Брайън.
— Полунощ е. Отдавна трябваше да си в леглото, моето момче.
Детето, което точно се прозяваше, се усмихна глуповато.
— Още не съм си направил превода от латински.
— Можеш да го довършиш утре сутринта — обади се майка му. — Стига да приключиш до обяд. И не забравяй за аритметиката.
Брайън я целуна за лека нощ и излезе, а херцогът попита:
— Латински ли?
Томас кимна.
— Прекалено съм занемарил гръцкия си, за да мога да го преподавам, но латинският ми все още го бива. Момчето вече е напреднало доста.
Младият мъж повдигна вежди.
— Има късмет, че му осигурявате толкова добро образование.
С блеснали от видимата изненада на своя събеседник очи, Томас обясни:
— Учих в Тринити колидж в Дъблин. Е, тогава бях доста порядъчно момче. Така мислеше църквата, родителите ми и може би дори законът. — Поклати глава с шеговито съжаление. — Но срещнах това разпътно момиче. Видях я да играе Жулиета в Дъблин и зарязах всички велики перспективи пред себе си, за да положа сърцето си в краката й.
Мария изсумтя високомерно.
— Изобщо не му вярвай, Стивън. Истина е, че Томас има благороднически произход, но заложбите му щяха да го отведат единствено до бесилото. — Усмихна се многозначително на съпруга си. — Аз правех това, за което бях предопределена от съдбата. Той пък бе побеснял от желание да бъде актьор, затова използва ирландския си чар, за да ме убеди във вечната си преданост. В невинността си изобщо не предположих, че всъщност искаше съпруга от изтънчено старо театрално семейство като мен, която да го научи да играе.
— Тя е жена с труден характер — заяви тъжно Томас. — Държи ме под чехъл с уж меката си котешка лапичка.
Преди да успее да довърши, съпругата му плъзна длан по бедрото му по не особено благоприличен начин. Той се усмихна широко, прегърна я през раменете и я привлече към себе си.
В този момент се приближи Джесика.
— Не обръщай внимание на родителското тяло, Стивън — рече нехайно тя. — Те нямат чувство на приличие. Непрекъснато ме карат да се изчервявам заради тях.
Младият мъж се засмя; каква смяна на ролите между поколенията. Жалко, че неговите собствени родители не бяха изпитвали поне една десета от взаимната привързаност, която свързваше семейство Фицджералд.
В стомаха му започна бавно неприятно парене. Вече запознат с тънкостите на болестта, той се съмняваше, че тази вечер ще се разрази истински пристъп, но не желаеше да рискува. Изпразни чашата си и я остави встрани.
— Лягам си. Прекарах уморителен ден.
Изправи се, но се олюля и за малко не се строполи. По дяволите! Не беше пил чак толкова шампанско. Допря длан до главата си, която се пръскаше от болка, и се помоли да не се изложи пред всичките тези хора.
Розалинд се озова на секундата до него.
— Божичко, всички забравихме, че вчера отгоре ти се стовари тежко дърво. — Обви ръка около кръста му. — Ще ти помогна да се прибереш в стаята си.
Почти беше забравил за раната на главата, но тя бе удобно извинение. Подпрян на ръката на Розалинд, младият мъж прекоси стаята, като пожела лека нощ на всички.
Изпита облекчение, когато излязоха в прохладния коридор. Почувства се веднага по-добре, но не бързаше да пусне Розалинд. Тя беше прелестно мека, а височината й бе невероятно подходяща. До Луиза винаги се бе чувствал като великан.
Все така хванати за ръце, те изкачиха стълбите и тръгнаха към неговата стая. Щом застанаха пред вратата, младата жена вдигна поглед към лицето му; в тъмните й очи прочете загриженост.
— Ще се оправиш ли сам?
Той кимна.
— Само за момент ми се зави свят. Както каза сама, вчера върху главата ми се стовари тежък пън. А ми се струва, че оттогава измина много повече време.
Розалинд махна косата от раната му.
— Няма признаци на инфектиране. Въпреки това… може би е по-добре да не тръгваш утре. Не го прави, ако все още ти се вие свят.
Херцогът се възползва веднага от това извинение.
— Имаш право. Нужно ми е да си почина поне още един ден.
Беше време да се разделят. Никой обаче не понечи да го направи. Двамата се гледаха безмълвно. Той все още я бе обгърнал през кръста с едната си ръка и усещаше топлото й женствено присъствие. Искаше му се да погали копринените й коси, да целуне пълните устни, както бе направил предишната нощ, преди да се събуди и да открие, че Розалинд лежи до него…
Несъзнателно я привлече към себе си и я целуна. Тя въздъхна тихичко и обви ръце около врата му. Устните й имаха вкус на шампанско и подправки. Плъзна ръце към закръглените й бедра, а желанието му се превърна в истински огън. Тази прегръдка нямаше нищо общо с публичната целувка отпреди малко. Този път бе натежала от страст, интимна и както трябва.
Всъщност не.
Стивън вдигна глава; сега световъртежът изобщо не се дължеше на удара от дървото. Младата жена премигна насреща му със замаян поглед; той сигурно също гледаше така.
— Съжалявам — промълви с потрепващ глас той, шокиран и засрамен от липсата си на самоконтрол.
— Имаш ужасната способност да ме караш да забравям, че съм скромна и уважавана вдовица. — Розалинд свали ръце от врата му и отстъпи крачка назад. — Това говори много зле за мен, но целувката ми достави огромно удоволствие.
— На мен също. Не съм срещал по-неустоима жена, макар да не се гордея, че се поддадох на изкушението. Ти си не само прекрасна. Ти… ме вълнуваш.
Тя вдигна ръце към лицето му и прокара леко пръсти по изпъкналите му скули.
— Между нас съществува нещо по-специално, нали? Крехък цвят, който никога няма да донесе плод. Но това не намалява стойността му. — Докосна с почти недоловима милувка устните му. — В никакъв случай.
Обърна се и тръгна но коридора към своята стая, а високата й фигура се поклащаше съблазнително, нещо, за което самата Розалинд нямаше представа. Младият мъж я проследи с поглед с усещането, че чувства не само желание, а и нещо по-дълбоко.
Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не я последва.
Влезе в стаята си и затвори вратата, подпря гръб на нея и стисна юмруци. Наистина не беше лесно да си херцог. Ласкаеха го в лицето, но зад гърба го ругаеха. Винаги се бе чувствал отделен от човешкия род и имаше съвсем малко приятели.
Но тази нощ, макар и за няколко часа, бе част от приятелски настроена група, която го приемаше такъв, какъвто беше. Тяхната топлота го предпазваше като пухен юрган от студа на вечността.
Погледна към светлите завеси, полюшвани мързеливо от влизащия през отворения прозорец ветрец. Не беше предполагал колко силно копнее за човешко общуване, докато не бе го преживял тази вечер. Как да остави тези хора, които го караха да се чувства по-щастлив от когато и да било досега?
