Ако ставаше дума само за Розалинд или само за топлата атмосфера в трупата, нямаше да му бъде толкова трудно да се върне в абатството. Но съчетанието бе опасно завладяващо. Трябваше да си тръгне. Не беше нормално, нито безопасно да искаш толкова много. Особено сега, когато времето му изтичаше.
Но като се замислеше, не виждаше реална причина да избързва с тръгването си. Все още бе достатъчно силен, за да крие болестта си. Съмняваше се, че някой от трупата би му казал да си върви, особено след като имаха полза от него. Да, щеше да остане още няколко дена. Може би седмица.
Когато взе това решение, го заля такова облекчение, че за малко не промени отново намерението си. Но, дявол да го вземе, дори осъденият на смърт имаше право на някакво удоволствие. Самодисциплината му щеше да му помогне да не се държи отново зле с Розалинд. Нямаше да пие шампанско и да остава насаме с нея.
Усетил известен вътрешен покой, младият мъж се съблече в тъмното и си легна. Но почти веднага си спомни съвсем ясно и отчетливо, как бе държал Розалинд в обятията си тук предишната нощ. Завъртя се на една страна, изпитващ физическа болка от чувството на празнота. Проклета да е болестта, която хвърляше черната си сянка върху всичко.
Затвори очи с ясното съзнание, че не се бе държал както трябва. Но щеше да носи сладкия спомен от целувката й до последния си ден.
Глава 7
Джордж Блакмър скочи от двуколката и заизкачва каменните стъпала към къщата на Ашбъртънското абатство. Почука и след като бе приет, рече:
— Уведомете херцога, че съм дошъл да го видя.
Дори безстрастният иконом Оуенс не успя да скрие объркването си.
— Негова светлост… не е тук.
Блакмър свали ръкавиците.
— Ще почакам. Кога го очаквате? — Тъй като Оуенс не отговори, лекарят додаде нетърпеливо: — Хайде, хайде, човече, аз съм лекарят на херцога, не досаден просител. Той ще ме приеме.
Икономът се поколеба още миг, сякаш претегляше в ума си, дали да говори, след което изрече на един дъх:
— Негова светлост не е тук. Тръгна внезапно, без да ни уведоми за плановете си, при това замина сам. Аз… ние сме донякъде притеснени.
Блакмър повдигна вежди.
— Сам ли?
Оуенс кимна.
— На кон, без да вземе дори личния си камериер. Стана веднага след последното ви посещение.
— И нямате никакви вести от него вече две седмици? — възкликна невярващо Блакмър.
— Абсолютно никакви.
— Уведомихте ли някого за отсъствието на херцога?
— На кого бихме могли да кажем? Все пак негова светлост има пълното право да замине, когато и където пожелае, както направи. И въпреки това… — Икономът преглътна мъчително. — Подобно поведение е необичайно за него.
Наистина необичайно. Блакмър познаваше Стивън Кениън от години и се съмняваше, че той някога бе направил нещо толкова непредсказуемо в живота си. Но, разбира се, смъртната присъда можеше да извади от равновесие всекиго.
— Ако се върне — отсече троснато той — или ако научите нещо за него, уведомете ме незабавно. Много е важно да знам.
И си тръгна, като ругаеше под носа си. Проклетият му пациент можеше да се намира във всяка точка на Англия. И бе възможно да му се случи всичко. Общото му здравословно състояние вероятно все още беше добро, но положението можеше да се промени във всеки момент.
Щом се прибра в дома си, Блакмър влезе веднага в библиотеката и започна да крачи напред-назад, докато обмисляше какво да прави. Очевидно персоналът на Ашбъртън не смееше да предприеме каквото и да е от тях да не се разсърди господарят им, но някой трябваше да направи нещо, а само Блакмър знаеше какво се крие зад отсъствието на херцога.
Бе най-логично да пише на брата на Ашбъртън в Уелс. Всъщност може би бе отишъл точно там, за да потърси утеха и да подготви своя наследник за поемането на именията и титлата. Лекарят познаваше съвсем слабо лорд Майкъл Кениън, но знаеше, че той бе суров и опасен човек и ако го информира за случилото се, може да предизвика развихрянето на непредвидими стихии. Може би лорд Майкъл щеше да се зарадва на перспективата да наследи всичко. Или пък да се разгневи и да обвини посланика, в случая — лекаря на брат си. Не беше изключено… Изобщо възможностите бяха многобройни и тревожни.
Но какъв избор имаше? Блакмър изруга отново. След това седна и написа писмо до лорд Майкъл Кениън, като подбираше внимателно всяка дума.
Глава 8
Розалинд оглеждаше десетината души, които се навъртаха из малкия театър, когато срещна погледа на Стивън.
— Можеш ли да ми помогнеш с тези декори, Стивън?
— Разбира се. — Приближи се до нея и вдигна имитацията на прозорец от пода. — Къде искаш да го сложа?
— Тук, ако обичаш. Точно където спи Алоишъс. Той винаги избира място, където ще пречи най-много. Това си е истински талант.
Розалинд наблюдаваше с усмивка как младият мъж убеждава хрътката да се премести. Веднъж бе чула арабската поговорка, че ако носът на камила се покаже в палатката, останалата част на камилата със сигурност ще го последва скоро. И макар да не беше красиво от нейна страна да сравнява аристократичния му нос с камилски, той определено се бе намърдал много ловко в палатката през последната седмица. В случая палатката беше театралната трупа „Фицджералд“. Наистина помагаше при пренасянето на декорите, беше кочияш на един от фургоните, когато бяха на път, изпълняваше незначителни роли, предимно на статисти, и обучаваше Брайън на латински, когато Томас беше особено зает.
Раната на главата му бе зараснала и най-вероятно продължаваше да стои с тях просто защото му беше приятно. Сега разположението на духа му определено беше много по-добро, отколкото при пристигането му.
Младата жена се сещаше често и с копнеж за прекрасната им целувка, при спомена за която и досега й се разтупкваше сърцето. Но оттогава и двамата бяха избягвали да остават сами. Иначе често разговаряха на всякакви теми и същевременно упорито не обръщаха внимание на прекалено силното привличане, което витаеше между тях.
Когато херцогът постави и последната част от декорите там, където му бе посочено, Розалинд се запита колко ли време ще остане при тях. Изпитваше суеверен страх, че ако засегне тази тема, той ще се почувства задължен да се върне към нормалния си начин на живот. Този ден несъмнено щеше да дойде, и то съвсем скоро. Но тя не искаше да допринася за това.
Стивън се обърна към нея.
— Нужно ли е нещо друго, госпожо сценичен управител?
Тя огледа всеки детайл от декорите, осветлението и местата за сядане.
— Всичко изглежда наред.
Херцогът почеса Алоишъс по ушите.
— Коя пиеса ще се играе тази вечер?
— „Изабела или Фатален брак“. Страшно емоционална творба за предадената невинност, която завършва с жестока смърт. — Младата жена се изсмя. — Една от най-добрите роли на майка ми. Тя направо побърква публиката и разплаква всички присъстващи жени. За първи път я видях да играе Изабела точно тук, в Уиткъм. Бях на четири-пет години и се спуснах с вик към сцената, защото помислих, че умира
