Томас Фицджералд взе напълнените до ръба халби и избра едно по-усамотено ъгълче в бирарията. Беше около три следобед и нямаше опасност някой да наруши спокойствието им.
Стомахът на Стивън се бунтуваше, но въпреки това той отпи от бирата, като се чудеше какво ли щеше да иска Фицджералд. Дали не се готвеше да изрази възмущението от прекалено страстната прегръдка по време на репетицията? Херцогът бе направил всичко възможно, за да бъде актьор, а не мъж с прелестна жена в обятията, но си даваше сметка, че не се бе справил особено успешно.
Побърза да вземе думата, за да отклони заслужените укори.
— Съжалявам, че говорих така на Честърфийлд. Ако не бях го предизвикал, може би щеше да се успокои и да се извини.
— Съмнявам се. — Томас сви рамене. — Ако трябва да бъда честен, неведнъж съм си мислил да го освободя. В началото ми беше благодарен, че го взех, но постепенно реши, че е най-важният в трупата. Предполагам, че му повлия обожанието от страна на прекалено много млекарки. — Актьорът поклати лъвската си глава. — Той обаче имаше договор. Не е лесно да намериш заместник насред сезона, така че щях да го задържа до края на годината. Сега ми се налага да търся друг.
— Дотогава ще можете ли да изпълнявате пиеси с по-малък актьорски състав?
— Бихме могли, но нещата много ще се усложнят, тъй като ще са необходими още репетиции, нови декори и костюми. — Фицджералд направи пауза и додаде лукаво: — Би било много по-просто, ако ти заемеш мястото на Честърфийлд.
Младият мъж едва не се задави с бирата си.
— Шегуваш се.
— Ни най-малко. — Събеседникът му направи красноречив жест. — Знам, че не изпитваш към играта страст, характерна за сериозния актьор, но съвсем прилично играеш второстепенни роли. Притежаваш много добро сценично присъствие, учиш изключително бързо — нещо много полезно при създалата се обстановка — и гласът ти е силен и с приятен тембър. Почти толкова добър е, колкото и моят. Изненадващо за любител.
Изобщо не беше изненадващо — между актьорската игра и речите пред Камарата на лордовете имаше много общи черти. Но Стивън нямаше намерение да го казва на глас. Проблемът беше, че театралният сезон щеше да продължи месеци наред. А един Господ знаеше само още колко ще остане на крака. През последните три седмици, откакто Блакмър му бе съобщил какво го очаква, бе забелязал леко, но постоянно влошаване на състоянието си.
— Съжалявам. Предложението ти ме ласкае, но наистина не мога да приема.
Томас въздъхна.
— Така и предполагах, след като си джентълмен. Все пак си заслужаваше да попитам. Струва ми се, че ти е приятно с нас. Имаш огромното предимство, че ти липсва проклетия актьорски темперамент.
Херцогът се усмихна.
— Защото не съм актьор.
Фицджералд се засмя и додаде сериозно:
— Може би искам прекалено много, но не би ли могъл да заместваш Честърфийлд, докато намеря нов човек. По една случайност току-що получих писмо от мой приятел от Северна Англия, в което възхвалява някакъв младеж на име Саймън Кент. Според Бейтс момчето имало голям потенциал и страшно се нуждаело да работи някъде. Ще му пиша още днес и ще го наема за останалата част от сезона. Но докато пристигне, ми трябва заместник. Знаеш, че в трупата нямаме възможност да държим резерви — загубата дори на един човек се усеща тежко.
Стивън кимна. Точно поради тази причина собствените му скромни умения бяха от полза. Колкото и странно да звучеше, но Томас предлагаше най-доброто възможно извинение за младия мъж да постъпи така, както иска. Вместо да се върне у дома, както би трябвало, той можеше да остане под благочестивия предлог, че помага на приятелите си.
— Трябва да тръгна след около две седмици, но дотогава ще ми бъде приятно да помогна.
— Добре, добре. — Актьорът засия и пресуши чашата си. — Само да не вземеш да прелъстиш дъщеря ми.
Младият мъж замръзна.
— Нали не мислиш и ти, че се навъртам около Джесика.
— Разбира се, че не. На всеки, който има очи, му е ясно, че главата ти е завъртяла Розалинд. Поздравявам те за вкуса. Всеки мъж може да оцени красавици като Мария или Джесика, но само един чувствителен и проницателен човек би осъзнал, че Розалинд е не по-малко прелестна по свой начин. — Лицето му придоби сурово изражение. — Трябва да ти благодаря също така за въздържаността. Моята малка Роза вече наистина е голяма жена, но това не означава, че сърцето й не може да бъде разбито отново.
„Е, поне ценят сдържаността ми“ — помисли си мрачно херцогът. Фактът, че слабостта му към Розалинд не бе убягнала на Томас, а очевидно и на съпругата му, го смути силно.
— Повярвай ми, нямам желание да нараня Розалинд. И двамата сме наясно, че не е разумно да започваме нещо.
— Защото осиновената дъщеря на двойка пътуващи актьори е под достойнството на един благородник ли? — попита, без да се церемони, събеседникът му.
Стивън се постара да овладее гнева, който го обхвана при тези думи. Наистина повечето мъже от неговата класа биха сметнали една актриса достойна само за прелъстяване и нищо повече. Сякаш етикетът актриса можеше да даде дори бегла представа за жена като Розалинд.
— Ти също си благородник, но си се оженил за Мария, обикновена актриса.
— В Мария никога не е имало нищо обикновено! — отвърна разпалено Фицджералд. Спря, тъй като си даде сметка, че се бе хванал на метнатата въдица. — Извинявай, несправедливо бе от моя страна да намеквам, че не си нищо повече от един лондонски развратник. Чувствата на един баща невинаги са разумни.
Може би съжителството с артисти го бе направило по-непринуден, но преди да успее да се сдържи, младият мъж се чу как пита:
— Еднакви ли са чувствата ти към твоята осиновена дъщеря и към другите ти две деца?
— Когато си наблюдавал как едно дете расте, как се смее и се събужда нощем разплакано, то е твое, без значение кой го е създал. Ако има някаква разлика, тя е може би в още по-голямото желание да я пазя, защото тя беше едно такова мъниче… И толкова добра. Розалинд беше съвършено дете, почти като ангелче. Често си мисля, че ако не бяхме я взели, Господ нямаше да ни даде Джесика и Брайън. И това щеше да бъде голяма трагедия. — Спря и на лицето му се изписа смущение. — Не може да се отрече, че ние, ирландците, сме сантиментални хора.
Младият мъж вдигна чашата си за наздравица.
— Може би, но Розалинд е била благословена в деня, в който сте я намерили. — Тонът му стана мрачен. — Иска ми се само да бях в състояние да… да й предложа сериозна връзка.
Томас въздъхна тежко.
— Значи имаш съпруга. Подозирах го. Гледай да не забравиш този факт.
По-добре беше събеседникът му да го мисли за женен, отколкото да разбере истината.
— Повярвай ми, няма да забравя положението, в което се намирам — отвърна безизразно Стивън.
Макар да се бяха разбрали, той не бързаше да става. За първи път разговаряше толкова дълго с възрастния актьор и това му доставяше удоволствие. Даде знак на сервитьора на напълни празната халба на Томас и попита:
— Мислиш ли, че Честърфийлд е получил наистина предложение от Кралския театър в Бат? Това е един от най-добрите театри в Англия.
Томас сви рамене.
— Ако са го поканили, то със сигурност е било за съвсем дребни роли, не първостепенни, каквито играеше при мен. Но по-вероятно ни излъга. В крайна сметка, какво е артистът, ако не човек, който се вживява в някаква роля? Или по-скоро — в непрекъсната поредица от роли. Нищо чудно, че народът винаги е гледал с подозрение на хората на изкуството.
Скокът от почитан благородник към лишен от уважение актьор, който бе направил в младостта си, бе
