наистина огромен. Изпълнен с любопитство за мотивите му, младият мъж попита:
— Каза, че са те смятали за „обещаващо момче“ в университета. Съжалявал ли си някога, че си се отказал от блестящо бъдеще, за да живееш чрез театъра?
— Нито за миг — отвърна незабавно Томас. — Но съжалявам, че дръпнах назад Мария. Тя можеше да бъде една от великите актриси, равна на Сара Сидънс. Бракът с мен я накара да отхвърли предложенията на големите театри, защото аз не съм в състояние да се погаждам с театралните директори; големи глупаци са. — Усмихна се със самоирония. — Тоест всички те, без мен самия.
Стивън се усмихна, но поклати глава.
— Твоят талант по нищо не отстъпва на нейния. Опитвал ли си някога да направиш компромис, за да получите славата, която заслужавате?
Фицджералд въздъхна.
— О, опитвал съм един-два пъти, но много бързо неизменно заставах на нож с онзи, който ме бе наел. Може би, ако баща ми не беше такъв тиранин, театралните менажери нямаше да събуждат твърдоглавието ми. Но от друга страна, ако той беше разумен човек, аз най-вероятно нямаше да се захвана с театъра, нито пък той да ме лиши от наследство.
Само с няколко думи актьорът бе разкрил доста неща за себе си. Като син на тираничен баща херцогът разбираше много добре твърдоглавието. Но той самият бе избрал пътя на невъзмутимостта и послушанието, вместо на бунта. Това по-разумен ли го правеше от Томас или по-голям страхливец? Ако го изгаряше страст по актьорската игра, дали щеше да избяга, за да живее на сцената? Или огромното богатство и отговорност за Ашбъртън щяха да го държат като заложник?
Най-вероятно да, защото чувството за отговорност му бе втълпявано от деня, в който се бе родил. Въпреки това му стана мъчно, че бе насочил така твърдо поглед в пътеката на дълга и не бе забелязал хилядите други пътища, по които бе могъл да поеме. Брат му се бе разбунтувал и бе намерил щастието си. Но не и Стивън. На него му липсваха и кураж, и въображение, и убеденост в правото на избор. Може би, ако се бе огледал достатъчно внимателно, щеше да намери начин да открие равновесието между отговорността и другите интереси.
Но сега умираше, а съзнанието, че бе изпълнил дълга си, не можеше да се сравнява с удовлетворението, което изпитваше от живота си Фицджералд. Отпи отново от бирата; имаше вкус на пепел, но може би това бе плод само на въображението му.
— Създаването на собствена трупа несъмнено е трудно, по затова пък дава свобода, на която се радват малцина.
— Да — усмихна се актьорът, но погледът му се рееше някъде далеч. — Мечтаех един ден да притежавам свой малък театър в град като Бристол или Бирмингам, кокетна къщичка и достатъчно нари, за да създам по-добър живот на съпругата и децата си. Можех да опитам всичките си теории за реалистична игра и исторически костюми, и… — Не довърши мисълта си. — Но така и не събрах парите, за да осъществя мечтата си, а след десет години ще бъда прекалено стар, за да играя която и да било голяма роля, с изключение на Лир. Както каза Едмънд, ще бъда достоен за съжаление старец, който седи край огъня и мисли за е воя провал.
Изражението му беше толкова театрално мрачно, че Стивън се засмя.
— Преувеличаваш… но това в крайна сметка ти е работата.
Събеседникът му се ухили до уши.
— Никой не може да се самосъжалява по-добре от един ирландец, момко. Аз живях много добре, изрекох велики слова, доставих удоволствие на мнозина, а до мен е най-прекрасната жена на света. Много от обучените от мен актьори сега се радват на успешна кариера в прочути театри, следователно в методите ми има нещо. Оставям това, плюс три деца, с които всеки би се гордял. Нелош паметник, а?
Тъгата на херцога стана остра като кама. Ако децата бяха най-добрият паметник на човека, значи той и тук се бе провалил. Трябваше да си осинови дете, но такава мисъл изобщо не му бе минавала през ума, защото Ашбъртън можеше да бъде наследен само от син, в чиито вени течеше неговата собствена кръв. Явно бе мислил много повече за наследството, отколкото за състоянието на своята душа. А сега вече беше късно.
— С децата ти всеки би се гордял — промълви тихо той и се изправи; в противен случай щеше да демонстрира, че англичаните не отстъпват на ирландците, станеше ли дума за самосъжаление. — По-добре да се връщам в театъра и да потърся костюм, подходящ за недостойния херцог.
Томас пресуши чашата си. Като видя, че събеседникът му не бе допил своята, изля остатъка в гърлото си.
— Жалко би било да се хаби този еликсир — обясни той, като стана. — Отивам да пиша на мистър Саймън Кент. Моли се да е поне наполовина толкова добър, колкото пише приятелят ми Бейтс.
Стивън кимна и излезе от бирарията. Но това, което искаше, не беше костюм, а Розалинд. Нейната топлина и слънчева природа щяха да излекуват сивото му настроение.
Тръгна по главната улица към театъра като опитваше да пропъди мисълта, колко голяма нужда имаше от нея.
След като репетицията приключи и всичко бе готово за представлението, Розалинд излезе от театъра. Точно затваряше вратата, когато се появи Стивън. Боже, колко добре изглеждаше с широките си рамене, високата осанка и косата, която на места имаше риж оттенък. Беше отслабнал през двете седмици, откакто бяха заедно. Бузите му бяха леко хлътнали и това подчертаваше скулите му. Изглежда го претоварваха с работа.
Или пък просто тя се взираше прекалено много в него. Утихна му се широко, смутена, че е толкова прашна и разрошена. Е, добре де, това бе обичайното й състояние, така че нямаше за какво да съжалява.
Младият мъж спря и изпълненият му с възхищение поглед показваше, че няма нищо против прахта.
— Розалинд, казвал ли ти е някой някога, че като се усмихнеш, все едно изгрява слънцето?
Тя се засмя; макар да не приемаше думите му сериозно, те все пак й доставиха удоволствие.
— Общуването с актьори е развързало езика ти, мистър Аш. Какво искаше татко?
Херцогът направи театрален поклон.
— Вие гледате, мадам Калибан, към най-новия член на трупата… поне докато баща ви намери заместник на Честърфийлд. Щял да наеме някой, препоръчан му от приятел.
— Чудесно! — Това означаваше, че Стивън щеше да остане още една-две седмици. — Тъй като ти учиш толкова бързо диалозите, ще се справиш без проблеми.
— Мислех да си потърся костюм за тази вечер. Искаш ли да преровим целия гардероб, за да видим какво ще подхожда?
Макар вече да знаеше отговора, младата жена съзерцава в продължение на няколко секунди високата му фигура заради удоволствието, което й доставяше това. После каза:
— Ще трябва да носиш същата роба както в ролята на Тезей. Нямаме почти нищо друго за мъж с твоя ръст, а само онзи костюм е достатъчно великолепен за херцог Клаудио.
— О!
Стори й се разочарован.
Тя също беше разочарована. Нямаха извинение да бъдат още малко заедно. Е, кой имаше нужда от извинения? Бяха големи хора.
— Искаш ли да се поразходим? — попита тя. — Покрай реката има пътека, по която се движа винаги когато дойдем в Уиткъм.
Стивън се усмихна топло и й подаде ръката си.
— Искам, и то много.
Докато вървяха към реката, той додаде:
— Усмивката ти може би не е точно като изгрев, но ти определено имаш слънчева натура.
— Защо да нямам, нали съм късметлийка? Имам прекрасно семейство, интересна работа. — Усмихна се широко. — И съм наясно, че без моите организаторски способности в трупата щеше да цари невъобразим
