хаос. Това ми носи огромно удовлетворение.
— Би могла и да създадеш истинска трагедия с фактите от твоя живот — отбеляза херцогът. — Сираче, осиновено от пътуващи артисти, които изкарват с непрекъсната борба прехраната си, овдовяла съвсем млада, принудена да работи в трупата, несигурно бъдеще.
Розалинд се изсмя звънко.
— Май си прав, но все пак предпочитам моята версия за живота си. Няма сигурно бъдеще, защо тогава да си приписвам ролята на трагична кралица? Звучи страшно глупаво.
— Колкото повече остарявам, толкова повече оценявам, каква благословия е да се родиш с подобно щастливо предразположение на духа — промълви замислено младият мъж. — Както е истинско проклятие да бъдеш винаги мрачен, дори когато имаш всички предимства в живота.
— Имаш право. Като се изключат обичайните проблеми, винаги съм била щастлива, но нямам никаква заслуга за това. Мама казва, че дори когато съм била мърляво момиченце, вечно съм се усмихвала. — Погледна го проницателно. — А ти как би описал своя темперамент? Не си от мрачните, нали?
— Не, но определено съм възпитаван да проявявам здрав разум. Деловият човек трябва да бъде отговорен и да вдъхва у другите увереност, че на него може да се разчита. — Усмихна се със самоирония. — Освен това трябва да е по-скоро отегчителен.
Събеседницата му се засмя и го стисна за ръката.
— Ти никога не си досаден. Сигурна съм, че от люлката си започнал да сипеш този сух хумор.
— Точно така. За щастие малцина ценят тази моя пагубна склонност.
Розалинд се засмя отново. Бяха стигнали до пътеката, която се виеше между дърветата покрай речния бряг. Приютена под сянката им, тя предлагаше прохлада от следобедното слънце. Младата жена си пое дълбоко въздух.
— Ммм, помириши дърветата, цветята и тревата. Обичам дните на късното лято.
Стивън вдигна един паднал сух лист и го хвърли в регата. Течението го завъртя мързеливо и го понесе бавно надолу.
— Започва сезонът на беритбата. След прибирането на царевицата ще дойде есента. И преди да сме усетили, ще настъпи зимата.
Усетила мрачните нотки в гласа му, неговата събеседница побърза да добави:
— После ще дойде пролетта и светът ще се подмлади отново.
Той помълча за момент. После, без да отделя очи от водата, изрече тихо следния цитат:
—
Младата жена осъзна с изнервяща яснота, че е на път да си изгуби ума по този мъж. Щеше да бъде безкрайно лесно — с топлотата на усмивката си, с искреността на думите си — да я побутне към пропастта на емоционалната катастрофа. За щастие тя не беше вече младо момиче, в противен случай сигурно щеше да скочи сама.
И макар да не можеше да си позволи да го обича, същевременно съвсем ясно си даваше сметка за минаващото време. Скоро той щеше да си тръгне и светът й щеше да стане по-безопасен, но и по- безжизнен. Отново неспособна да си намери място, тя хвана дланта му. Беше голяма, топла и силна.
Той сплете пръсти с нейните. И така, хванати ръка за ръка, двамата тръгнаха по пътеката край реката. Розалинд продължаваше да се наслаждава на прекрасния ден, но това се бе превърнало във фон на болезнено острото й усещане за присъствието на Стивън. Забележително бе наистина колко много можеше да се каже без думи.
Около миля по-нататък имаше тревиста поляна, над която една върба простираше силните си ръце. В безмълвно съгласие те седнаха върху дебелия клон, който образуваше естествена скамейка. Водите течаха мързеливо между тръстиките.
— Не мога да повярвам, че същата река едва не удави Брайън — промълви младата жена.
— Наистина. Тук тя е спокойна като езеро. — Херцогът стисна дланта й, но осъзна какво прави едва след това. — Разкрити сме — поде мрачно той. — Баща ти помоли не само да помогна с работата, докато намери заместник на Честърфийлд. Забелязал е как те гледам и е наясно, че не Джесика трябва да се бои от порочния ми нрав.
— Трябваше да се досетя, че ще забележат. Двамата са изключително наблюдателни. Но вероятно е имал предвид начина, по който те гледам аз, а не обратното.
Стивън се приведе напред, откъсна една жълта скална роза и хвана дръжката между палеца и показалеца на дясната си ръка.
— Таях неопределената, суеверна надежда, че докато нищо не се изрича на глас, ние сме… в безопасност.
Розалинд му кимна, знаеше какво точно има предвид.
— Но в този случай не може да има бъдеще, така че по-добре да няма и настояще. Така ли?
— Така. — Херцогът преглътна с усещането, че гърлото му се стяга. — Иска ми се да беше другояче.
Както и на нея. Понечи да го попита направо дали е женен, но в крайна сметка реши, че предпочита да не знае. Много вероятно бе да има и други причини, поради които бъдещето за тях беше невъзможно. Например, че не може да си позволи бедна съпруга или пък е твърде горд да се свърже с жена с неизвестно родословие и ниско социално положение. Не бе изключено и това, което изпитваше към нея, да бе най-вече похот, и съвестта да му не позволява да я прелъсти.
Тъй като нито една от причините, за които се сещаше, не беше приятна, Розалинд реши да не подхваща темата. Вместо това заяви с престорено безразличие:
— Неподходящ момент, неподходящо място.
— И неподходящ мъж — допълни той. Обърна се към нея, погледът му я изгаряше. — Но ти, Розалинд, си като съвършена роза.
И забоде цветето зад ухото й.
Ръката му увисна във въздуха над нейната глава. А след това, с насечени движения, сякаш действаше против волята си, я погали по бузата. Докосването на загрубелите възглавнички на пръстите му беше особено еротично, когато прибра кичур от косата й зад ухото.
Обхвана в дланта си брадичката й. Младата жена застина, убедена, че ако направи и едно-единствено движение, ще се пръсне на парченца. Бученето на собствената й кръв я оглушаваше; не знаеше от какво се страхува повече — да се отдаде или да избяга.
— Ти запращаш право в ада всичките ми добри намерения, Розалинд — промълви дрезгаво херцогът.
Наведе глава, за да я целуне. Тя затвори очи и посрещна с готовност устните му. Страстта изгаряше тялото й, изостряше сетивата й. Харесваше мъжествения му мирис, който се открояваше сред природните ухания. Тесните листенца на върбата шумяха край тях, полюшвани от лекия ветрец, и напяваха някаква хипнотизираща песен. Младата жена плъзна ръка по косите му и усети меките вълни на копринените кичури между пръстите си.
Дишането му се учести. Привлече я още по-близко до себе си. Тя се изви, така че да бъдат с лице един към друг. Бедрото й се плъзна между краката му. Парна я близостта му.
Едната му ръка обхвана лявата й гръд; палецът му загали връхчето през тънкия муселин на роклята. Розалинд ахна и цялото й тяло потрепери. Изгаряше от желание за още ласки.
Не по-малко възбуден Стивън плъзна длани към бедрата й. С едно бързо движение той я повдигна и я положи върху кадифената трева, като я последва веднага. Целуна шията и нежната вдлъбнатина под нея, а ръцете му я галеха навсякъде. Всяко негово докосване я изгаряше като пламък и тя трептеше от копнеж. От години, от толкова много години не бе усещала мъжко докосване… Но никога досега не бе изпитвала подобно непреодолимо желание.
Едно подръпване на корсажа и тя почувства прохладния въздух върху гърдите си.
— Толкова си красива — прошепна херцогът. Докосна лекичко с език връхчето, обхвана го с устните си. Розалинд замря от удоволствие; дишането й стана неравномерно, а ръцете й мачкаха несъзнателно раменете му.
