желание, съблазнителна и опасна както вълшебната кралица от поемата на Кийтс.
— Съжалявам, моя любов — прошепна той. — Наистина съжалявам.
Понечи да се изправи, докато все още имаше силите за това.
Глава 25
Рязко отвори очи. Не беше възможно! Не, той не можеше да спре сега, защото тя щеше да изгори в огъня на незадоволената си страст.
Енергията около него трептеше в пурпурно, но мускулите му се напрегнаха и той се отдръпна. Мериъл осъзна с пронизваща болка, че той наистина възнамерява да я изостави. Не можеше да го понесе! Не можеше да му позволи да си отиде! За нищо на света! Сграбчи отчаяно китката му.
— Не! — Макар че пеенето бе съхранило гласа й, за нея бе истинско изпитание да изговаря думите след толкова години на мълчание. — Моля! Недей!
Изражението му мигом се стопли.
— О, Мериъл… — прошепна младият мъж. — Любима!
Прегърна я и я обсипа с целувки и ласки, които я докараха до ръба на лудостта. Тя се задъха. По вените й сякаш потече огнена лава. Бедрата й го зовяха. Потрепери, а той продължи да я държи и притиска към гърдите си, докато тя не полетя.
Все още се носеше из непознатите висини, когато Доминик се намести между краката й. Мериъл отвори очи. Беше великолепен, с широки рамене и твърди мускули, които караха нарисуваното от нея mehndi да оживява. Най-после той бе тук! Нейният самец!
Напрегнатите линии около очите му показваха колко много му е струвало да влезе бавно в нея, да се сдържи да не я прониже като побеснял жребец. Тя се изви към него, зашеметена от прозрението за разликата между човека и животното. Да, нежността бе много по-опустошителна от страстта.
Той я изпълни, разпъвайки плътта й по един изненадващ, но не неприятен начин. Изгарящата интимност бе всичко, за което бе копняла, трескавата нужда да отдадеш толкова, колкото получаваш. Мериъл се притисна към него и изумено установи, че тялото й отново пламва от желание.
Доминик простена и започна да се движи бясно в нея. Преплетените им тела се претърколиха по килима. Тя се бе вкопчила в него, сключила бедра около гърба му, докато той пронизваше не само тялото, но и душата й, изпълвайки я със светлина и прогонвайки сенките, които я преследваха през целия й живот.
Накрая извика, застина и тялото му се сгърчи в силни спазми, докато топлото му семе се изливаше в нея. Мериъл още веднъж се понесе във вихъра на жаркото безумие. Изпита наслада, каквато не бе познавала, преди двамата да полетят в бездната на своята прегръдка.
Докато страстта им стихваше, Доминик я притискаше към гърдите си. Дишането й постепенно се успокои, кръвта й спря вихрения си бяг, мислите й се избистриха. А с тях и необходимостта да се изправи срещу новия свят, в който се бе преродила.
Мир. Задоволство. Любов. Той лежеше настрани, сънливо милвайки гърба й. Тя бе скрила лице в рамото му, а блестящата й коса се стелеше безразборно. Изпитваше благоговение, че тя най-после се е осмелила да заговори, разрушавайки и последната бариера помежду им. Макар че трябваше тъжно да признае, че думите не биха могли да опишат чудото, което току-що се бе случило.
Хлъзгавите им от пот тела потрепериха от вечерния хлад. Доминик придърпа едно одеяло и зави с него и двамата. Колко дълго можеха да останат така, вкусвайки безценната си близост, преди да се изправят пред факта, че кутията на Пандора вече е отворена?
Доминик внезапно осъзна, че Мериъл тихо плаче. Изпълнен с тревога, той отметна лъскавите кичури от лицето й.
— Какво не е наред, Мериъл? Нараних ли те?
Тя поклати глава и отново скри лицето си.
— Тогава защо плачеш така, сякаш сърцето ти е разбито. — промърмори младият мъж с устни притиснати към челото й. Тя бе толкова крехка и уязвима. Задоволството му изчезна, заменено от дълбоко чувство на вина. Как можа да позволи страстта да замъгли разума му? — Кажи ми какво не е наред, любима. Сега, след като ми доказа, че можеш да говориш, искам да чуя всичко, което имаш да споделиш.
Отговорът й бе дрезгав шепот.
— Аз не осъзнавах… колко самотна съм била.
Думите й пронизаха сърцето му. Избърса нежно сълзите от лицето й.
— Никога повече няма да бъдеш самотна. Не и докато аз съм жив.
Тя въздъхна леко. Не изглеждаше убедена. Доминик осъзна, че може би е направил прибързано обещание, което нямаше да може да изпълни, затова се опита да смени темата.
— Никога ли не си говорила с никого? Дори и с Кемал?
— Нямаше нужда. — Тя се изтърколи от прегръдката му и се излегна по гръб. — Кемал не ме е насилвал, както ти го направи.
Той се усмихна.
— Предполагам, че дори и когато хората са разговаряли пред теб, сякаш си част от мебелите, ти винаги всичко си разбирала.
Тя сви рамене.
— Когато слушах.
Доминик подозираше, че през повечето време тя умишлено се е изключвала от света.
— Та когато си слушала, сигурно си разбирала много повече, отколкото са предполагали хората около теб.
Устните й се извиха в лека усмивка.
— Може би.
Виждаше какво усилие й струва да използва думите след толкова години мълчание. Ако не са били мелодиите, които е пяла, гласът й може би е щял да се изгуби завинаги.
— Виждам, че не си от многословните жени.
Тя му хвърли дяволит поглед.
— Ти говориш достатъчно и за двама ни.
Доминик се засмя.
— Докато мълчеше, да. — Подпря глава на ръката си се вгледа в лицето й. — Защо съвсем съзнателно си се отдалечила от нормалното човешко общуване? Била си много малка, когато взела това решение.
— Не беше точно така — бавно отвърна тя. — Огънят, клането, пленничеството — всичко това беше повече, отколкото можех да понеса. — Затвори очи за миг, а лицето й се сгърчи от болка. — Тогава мислено се върнах обратно в Уорфийлд. Опитвах се да не обръщам внимание на харема в двореца на раджата. Чак като се върнах у дома, започнах отново да забелязвам околния свят. Но вече бях изгубила желанието да говоря. И… харесвах живота си такъв, какъвто беше. Имах всичко, което исках. Предпочитах това да не се променя.
Доминик проследи деликатния й профил. Представи си чувствителното дете, което е трябвало да мине през ада и у дома да излекува раните си. Не бе трудно да се разбере защо не бе пожелала да замени удобната си свобода със съмнителните предимства на „нормалното“ съществуване. Собствената му сестра не веднъж се бе оплаквала от ограниченията в живота на една млада дама.
Но копнежът на Мериъл по страстта и близостта бяха променили всичко. Сега беше дошло времето и той да разкрие измамата.
— Слушаше ли, когато лорд Максуел за пръв път дойде в Уорфийлд и ти го представиха?
— Кайл Ренборн. Виконт Максуел. — Очите й блеснаха. — Мечтаният съпруг за всяка жена.
Сигурно някоя от дамите го бе казала. Доминик леко се усмихна. Чувстваше се разкъсван между лоялността към брат си и към Мериъл. Заради безразсъдството си вече бе завинаги свързан с нея, а Кайл никога нямаше да му го прости. Отпъди обаче надигналата се в гърдите му болка и рязко изрече на един дъх:
— Аз не съм лорд Максуел.
Мериъл го изгледа остро.
