прекарал нощта. Затова я целуна за последен път, преди да се спусне по въжената стълба, и промърмори:
— Спи добре, моя вълшебнице.
— Ще те сънувам — тихо се засмя тя, — Доминик…
За пръв път го наричаше с малкото му име. Да го чуе от устните й и да си тръгне, бе все едно да му изтръгнат сърцето.
Още по-тежко му се стори завръщането в тъмната нощ. Не можеше да прогони ужасяващия страх, че двамата никога вече няма да бъдат толкова близки.
Глава 26
Лусия прегърна брат си и прошепна:
— Добре изиграно, Дом. Тази сутрин си толкова строг и високомерен, че наистина повярвах, че си Кайл.
Той я пусна и й се усмихна.
— Опитай се да се държиш прилично, моя малка сестричке.
Тя разтвори широко очи в престорена невинност, после се обърна, за да се сбогува с домакините си и да им поблагодари за гостоприемството. Всички се бяха събрали около каретата на Рексъм. Обитателите на Уорфийлд явно нямаха търпение да изпратят графа. Докато си разменяха последните любезности, Доминик мислено поблагодари на Бога, задето никой не спомена необичайния завършек на предишната вечер.
Ала благодарността му бе подранила. Защото, след като направи реверанс на дамите за гостоприемството им, баща му се обърна към него:
— Миналата нощ видя ли се с малката палавница, да й дадеш някой и друг урок по добро поведение?
В съзнанието на Доминик изплуваха картини от урока който й бе дал, но бързо се овладя и отвърна:
— Обясних й необходимостта да изпълнява някои от изискванията на обществото. Вярвам, че думите ми ще имат ефект.
— Надявам се. — Графът загрижено поклати глава. — Изпитвам силни съмнения относно този брак. Еймуърт ме увери, че момичето било нормално, но аз мога със сигурност да заявя, че не е. Не я виждам като графиня Рексъм нито като майка на бъдещ граф. Може би годежът трябва да бъде отменен.
Доминик изпита истински гняв. Как се осмеляваше баща му първоначално да се отнася към Мериъл като към едно богато сираче, което може да бъде използвано, а след това като към луда жена, която няма никаква стойност и чувства? Ала успя да овладее навреме гнева си и изрече със спокоен тон:
— За мен развалянето на годежа ще бъде срамно потъпкване на дадената дума.
— Да, но всички сме съгласни, че момичето трябва да желае този брак. А ти със сигурност можеш да я убедиш да промени решението си. — Графът грубо се засмя. — Погрижи се да наемат някой привлекателен коняр, който, е достатъчно страстен, за да задържи вниманието й. Така ще се оттеглиш с чест.
— Вие ме смайвате, сър — ледено процеди Доминик.
Графът го изгледа с присвити очи.
— Какво става с чувството ти за хумор, момче? Нима мислиш, че говоря сериозно. Тя може и да е луда, но все пак е дама и заслужава нещо повече от един коняр, макар че не подхожда за графиня.
Доминик преглътна, осъзнавайки, че едва не се бе издал.
— Извинете, сър. Лейди Мериъл вдъхва желание да бъде закриляна.
— Очевидно — изръмжа графът. — Направи всичко, което е по силите ти, Максуел. Не искам скандали, но няма да се разплача, ако момичето се откаже от брака.
Каква ирония! И Рексъм, и Мериъл бяха на едно и също мнение относно този съюз.
— Аз също не желая скандал, сър — сковано изрече Доминик. — Приятен път.
Докато наблюдаваше баща си, който се обърна и се отправи към каретата, Доминик внезапно изпита желание да му зададе въпроса, който го бе измъчвал през половината от живота му. Като по-млад не се бе осмелявал да го стори, а после нямаше възможност.
— Защо ни изпратихте двамата с брат ми в различни училища? — неочаквано изрече той с интонацията на Кайл.
Рексъм се спря и се намръщи.
— Защо, по дяволите, ме питаш точно сега?
— Винаги съм се чудел.
— Бяхте твърде близки. Ако бяхте отишли заедно в Итън, нямаше да имате отделен живот — рязко отвърна графът. — Това щеше да бъде лошо за теб и още по-лошо за твоя брат. Нужно беше да се разделите още докато сте млади, за да имате и различни приятели.
Доминик стисна устни, припомняйки си първите нещастни месеци в училището.
— А никога ли не ви хрумна колко болезнено ще бъде това?
Сянка на съжаление премина през помътнелите очи на баща му.
— Нима смяташ, че не разбирах как го понасяте? Твоят брат никога не ми го прости, а подозирам, че и ти също. Но това беше единственото правилно решение. Дори майка ти се съгласи. — Кимна рязко, качи се в каретата и се отпусна върху покритата с кадифе седалка.
Лусия се настани след него, прошумолявайки с полите си. Лицето на графа се стопли от усмивка, която пазеше само за нея. Дъщеря му никога не му бе създавала неприятности като синовете му.
Лакеят затвори вратата и каретата тръгна. Доминик механично махаше за довиждане, докато мислите препускаха в главата му.
Майка му се бе съгласила! Това бе нещо ново; той предполагаше, че е направено въпреки нейните възражения, защото тогава тя бе плакала. Но явно е страдала, задето е приела раздялата за доброто на децата си. Бе починала наскоро след неговото заминаване.
Трябваше обаче да признае, че баща му е бил прав. На времето той бе изпитал само болка, но когато постъпи в армията, бе достигнал до същото заключение като Рексъм, че е нужно да си изгради независим живот, извън сянка на брат си.
Трудно му бе да признае, че графът е бил прав. А още по-трудно бе да приеме, че неговият строг и властен баща е постъпил така от искрена загриженост, а не от вродена жестокост.
Как бе възможно всичко да си е същото и в също време да е напълно променено? Три дни Мериъл и Ренборн излизаха заедно на езда и работеха в градината под строгия поглед на Кемал. И все пак… всичко бе различно. Мериъл вече не изгаряше от смътно и неопределено желание, сега вече знаеше какво означава да съедини тялото си с неговото и страстта й бе много по-дълбока и завладяваща.
Двамата отново подрязваха декоративните храсти, защото тази работа нямаше край. Тя бе коленичила до едната хрътка и оформяше протегнатите й лапи, когато усети погледа на Ренборн, вдигна глава и видя, че я наблюдава с тъжни очи.
— Доминик — тихо прошепна Мериъл, за да не я чуе Кемал.
Лицето му засия със замайващо интимна усмивка. Тя затаи дъх. Изгаряше от желание да го привлече върху дъхавата трева, да се излегне върху него, да го хапе и целува. После двамата да се търкалят, докато целите се покрият със зелени петна, а той да я изпива докрай с очи, замъглени от страст.
Вместо това младата жена сведе поглед и отряза един непокорен клон от тиса. От три дни непрекъснато мислеше за него, борейки се с изкушението да го съблазни противно на добрите му намерения. Съмняваше се, че той ще я отхвърли, ако се промъкне в леглото му през нощта.
Но за нейна изненада успя да овладее желанията си. Макар че не вярваше в убежденията му, би било нечестно да го предизвиква да изневери на моралните си принципи. С мрачна усмивка си призна, че у нея бе настъпила една много важна промяна — държеше се като зряла жена. Да бъдеш безотговорна луда, бе много по-просто и забавно.
За щастие скоро се увери, че не е бременна. Знаеше много малко за бебетата и със сигурност не бе готова да посрещне усложненията, която една бременност би предизвикала.
Мериъл въздъхна. Години наред бе напълно доволна от живота си. Наслаждаваше се на цветята, на плодородната земя под босите си нозе, на великолепието на вечно променящата се природа. А сега това
