сви устни Греъм. — Желая повече от всичко Мериъл да проговори. И бих дал всичко, за да чуя как ме нарича „чичо“ отново, но това никога няма да стане. Тя е неспособна да разбере дори най-простата забележка или въпрос.
В гърдите на Доминик се надигна гняв от упорството на графа. Но вече знаеше, че ефирната красота на Мериъл предизвиква естествена загриженост.
— Тя не винаги обръща внимание на това, което казват хората — изтъкна с помирителен тон младият мъж, — но притежава удивителни умения на градинар. Татуировките, които рисува, изискват невероятен талант. Всеки час, който съм прекарал в нейната компания, бе доказателство за един изключително оригинален ум.
— И аз често съм си мислила, че тя разбира много повече, отколкото подозираме — обади се госпожа Маркс.
— Вярвате го, защото така ви се иска. По същия начин имате добро мнение за Максуел, защото е представителен млад мъж и защото ви се ще да мислите хубави неща за него. — Греъм изгледа намръщено Доминик. — Но как можете да допуснете самата мисъл това невинно дете да бъде дадено на един разглезен благородник, който ще я ограби и след това ще я захвърли?!
— Мериъл не е дете! — разпалено възрази Доминик. — Тя е жена…
Греъм замръзна, доловил страстта в гласа на млад мъж.
— Мили Боже, вие сте спали с нея, нали? Вие… вие сте един отвратителен развратник!
Доминик реагира с малко закъснение.
— Кълна се, че не съм съблазнил лейди Мериъл. — Тя обаче го бе съблазнила. Чувстваше се виновен, затова думите му прозвучаха кухо и неубедително. Дори негова съюзница, госпожа Ректър, изглеждаше разстроена.
— Би трябвало да поискам удовлетворение, но един дуел само ще опетни репутацията на Мериъл — избухна Греъм — Имате на разположение половин час, за да напуснете Уорфийлд. — Стисна зъби и един мускул заигра на бузата му. — А ако някога се осмелите да стъпите тук, кълна се пред Бога, че ще ви убия, без да си правя труда да ви обявявам дуел.
С тези думи се обърна към лакеите си и нареди:
— Придружете тази свиня до стаята му, за да си събере багажа, а след това го изпратете от имението. Ако се опита да ви се измъкне или да търси лейди Мериъл, спрете го по какъвто и да е начин.
Доминик осъзна, че Греъм е пристигнал с предварителното намерение да изхвърли натрапника. Затова и го съпровождаха двамата яки лакеи. Нищо чудно, че не се бе вслушал в никакви разумни доводи.
Младият мъж едва не избухна. Мериъл беше зряла жена, а не безпомощна кукла без разум и воля. Това бе нейната къща и бе напълно сигурен, че тя иска той да остане, така че чичо й нямаше никакво право да го гони.
Ала по законите на нормалното общество имаше. Единият от настойниците й бе направил зад гърба му нещо, с което той не бе съгласен. Като капак на всичко, Греъм бе пристигнал в Уорфийлд, за да открие, че компаньонките на племенницата му не са си свършили работата. На негово място Доминик сигурно щеше да бъде не по-малко ядосан.
Погледна към дамите, но не получи подкрепа. Госпожа Ректър го наблюдаваше с огромните си пълни със съжаление очи, а госпожа Маркс дръпна шнура на звънеца, за да извика Морисън.
— Аз обичам Мериъл и вярвам, че и тя ме обича — заяви Доминик с достойнство. — Надявам се, че след като се успокоите, ще можем разумно да обсъдим този въпрос.
Греъм горчиво се изсмя.
— Около племенницата ми няма нищо разумно. Ти си истински глупак! Това, че те отпращам оттук, е както за нейно, така и за твое добро! Тя два пъти ме е нападала с нож. Знам, че го е правила и с други. Бъди благодарен, че докато спиш нощем, няма да се тревожиш дали ще ти пререже гърлото.
Доминик смутено си припомни как Мериъл се бе нахвърлила върху бракониера. Ако тогава имаше нож, можеше сериозно да го рани. И все пак това бе съвсем разбираем гняв. Тя не беше луда!
Греъм даде знак на лакеите си. И двамата бяха високи и силни и сигурно струваха цяло състояние. Доминик не би могъл да се пребори с тях.
Със сковано лице той остави отдавна забравената чаша с шери на масичката и се запъти към вратата. Но преди да излезе, се спря и рече:
— Не забравяйте, че окончателното решение за женитбата принадлежи на Мериъл и на никой друг.
Греъм поклати глава с отвращение.
— И твоят разсъдък е не по-малко помътен от нейния.
Доминик се качи по стълбите към стаята си. Мислите му се блъскаха безпомощно. Макар че Греъм нямаше действителната власт да забрани присъствието му в Уорфийлд, на практика трябваше да си тръгне. Дори и да успее да се изплъзне от лакеите и да намери Мериъл, никога не би могъл да я помоли да избяга с него. Уорфийлд бе неин дом и корените й бяха също толкова дълбоки, колкото и на стария дъб, сред чиито клони се намираше нейното убежище.
Единствената му надежда бе да отиде при лорд Еймуърт. С негова помощ щеше да се върне — ако обаче Еймуърт още е жив и достатъчно силен, за да се бори с Греъм бъдещето на Мериъл.
Тя дори нямаше възможност да му каже сбогом.
Мериъл се оттегли в стаята си, за да си спести неприятната сцена в салона. Винаги избягваше чичо си Греъм. Макар че отдавна бе напуснал войската, той продължаваше да издава заповеди на всички, сякаш бяха негови подчинени.
Когато чу дрънченето на конския впряг, погледна равнодушно през прозореца, уверена, че каретата на Греъм напуска къщата. Вместо това видя мрачното лице на Ренборн. До него беше камериерът му, а конят му бе привързал отзад.
Сърцето й подскочи и замря. Той си заминаваше, но не доброволно, защото двама огромни мъже в ливреи със знаците на чичо й вървяха от двете страни на екипажа.
Когато стигна до главната алея, Ренборн дръпна юздите на коня и погледна към къщата. Лицето му бе напрегнато, Мериъл замаха отчаяно с ръка, но дългите лъчи на залязващото слънце се отразяваха от прозорците и той не можа да я види.
Мериъл смътно осъзна, че се разделят завинаги. Бе отказала да се омъжи за Ренборн и сега чичо й явно го гонеше от Уорфийлд. Дали щеше някога да се върне, след като бе отхвърлен и от нея, и от настойника й?
Изненадата й бе изместена от ярост. Как се осмеляваше всъщност чичо й да гони нейния любовник! Тя бе господарката на Уорфийлд и той нямаше никакво право да се отнася към нея като към малко дете. Завъртя се на пети, изскочи от стаята и се спусна надолу по стълбите. Защо избяга от салона? Трябваше да остане! Ако беше до Ренборн, нямаше да могат да го накарат да си тръгне.
Трябваше да го настигне! Дали да не оседлае Лунен лъч? Не, ще загуби твърде много време. По-добре да тръгне пеша. Алеята правеше голям завой, така че, ако тича напряко до портата, ще пристигне преди каретата. И ще доведе Ренборн обратно. И ще нареди на слугите да изхвърлят чичо й и хората му.
Тъкмо стигна до предната врата, когато граф Греъм й препречи пътя. Светлината около него бе стоманеносива.
— Какво чудесно съвпадение — каза той с необичайно нежен глас. — Тъкмо тръгвах да те търся. Не се тревожи, Мериъл, аз ще се погрижа за теб. Най-накрая ще бъдеш подложена на лечение, което може би ще ти помогне. Дори и да не се възстановиш напълно, поне ще се укротиш.
Мериъл се закова на място. Когато видя изражението на очите му, страхът бързо измести гнева й. Той изглеждаше… непреклонен.
Чичо й пристъпи към нея, а тя бавно заотстъпва с разтуптяно сърце.
— Не бягай, мила моя, аз няма да те нараня. — При последните думи гласът му се извиси. — Хванете я!
Мериъл се завъртя. Докато чичо й бе отвличал вниманието й, един от неговите хора се бе прокраднал зад гърба и с разтворено одеяло. Обзе я паника. Отчаяно се сви и отскочи настрани.
— Не позволявай на малката дива котка да избяга! Никога няма да я намерим, ако успее да се измъкне от къщата — изкрещя чичо й. — Но не я наранявай.
