Младата жена тъкмо добавяше вода в бурканчето, когато чу, че външната врата се хлопна.
— Иън? — извика тя. — В кабинета съм.
Той влезе и лицето му се озари от усмивка, когато я видя какво прави.
— Дали има друга жена в Англия, която би се грижила с такава нежност за парчета плесенясал хляб?
Тя се извърна, за да може да види прасковената й рокля в цялото й великолепие. Усмивката му мигом се стопи и той се вторачи в нея, сякаш бе някое насекомо, току-що изпълзяло изпод някоя скала.
— Какво има? — заекна тя, смразена от реакцията му.
— Нищо. — По лицето му заигра един мускул. — Току-що ми хрумна, че е неблагоприлично за една млада дама да идва тук сама. Не разбирам защо ми е трябвало толкова време, за да го осъзная. В крайна сметка съм отгледан и възпитан като джентълмен, макар и вече да не отговарям напълно на високите стандарти за такъв.
— Откога посещението при лекар е скандално поведение? — попита Сали, опитвайки се да прикрие тревогата си зад небрежния тон.
— Но ти не си тук като пациент. Ти си млада и привлекателна жена, а присъствието ти тук може да съсипе репутацията ти. Какво ще си помислят работодателите ти, когато разберат, че се виждаш с мъж без придружителка? Може да загубиш работата си.
— Семейство Лонстън са либерални хора и се придържат към радикалния възглед, че тези, които работят за тях, имат право на известна свобода. Те ми се доверяват изцяло и знаят, че няма да навредя на децата им — сковано изрече тя. — Освен това скоро ще ги предупредя, че напускам. С издръжката от лейди Джослин повече не ми се налага да работя като гувернантка.
Той остави лекарската си чанта върху масата, без да я поглежда.
— Това е още една причина да се грижиш за репутацията си. Не биваше да ти позволявам да идваш тук.
С трепереща ръка Сали постави капака на порцелановото бурканче.
— Да не би да искаш да кажеш, че повече не желаеш да ме виждаш? Мислех… че сме приятели. — Въпреки усилията си не можа да прикрие треперенето в гласа си. Иън досега не бе казвал, че е привлекателна, нито пък му бе хрумвало, че е непристойно присъствието й в кабинета му. Мили Боже, никога нямаше да се опитва да се промени, ако знаеше, че ще се стигне дотук и това можеше да го отдалечи от нея.
— Ние наистина сме приятели и ти много ще ми липсваш — рече той с по-мек тон. Шотландското завалване бе станало по-осезателно. — Но кабинетите ми, тук и в болницата „Сейнт Бартоломю“, както и кръчмите, не са подходящи места за теб. Колко често съм те карал да ме чакаш? Три от всеки четири?
Въпросът бе реторичен и те знаеха отговора. Лекарската работа бе непредсказуема и често спешен случай или неочаквано многото пациенти го забавяха.
— Не съм сигурен кое е по-лошо — да те карам да ме чакаш в кръчмата или да се срещаш с мен тук насаме — продължи Иън. — Нито едно от тях не е допустимо за една млада дама.
Сините му очи издаваха загриженост и тя изпита ужасяващото чувство, че избликът на благородство може завинаги да го откъсне от нея.
— От край време има един почтен начин мъжът и жената да бъдат заедно без репутацията им да пострада. Нарича се брак — избъбри отчаяно тя.
Сали замръзна, ужасена от това, което бе изрекла. Иън се втренчи в нея.
— Сали, да не би току-що да ми предложи да се оженя за теб?
Тя кимна безмълвно с пламнало от срам лице.
Той прекоси стаята, отиде до прозореца и се загледа към „Харли Стрийт“. Спускащият се мрак хвърляше дълги сенки. Трябваше да предположи, че ще се случи нещо подобно. Сърцето й бе жадно и готово за любов. Знаеше го, но въпреки това отказваше да мисли за последствията. Приятелството й значеше много за него, но той не искаше да признае, че се е превърнало в нещо повече.
— Някога имах съпруга — рязко заговори той и болка стегна гърдите му. Бяха изминали години, откакто бе говорил за брака си, но времето не бе притъпило страданията му.
— Разкажи ми за нея — тихо каза Сали зад него.
— Двамата с Елиза бяхме приятели от деца. Тя бе прекрасно създание, нежна и грациозна като фея. — Отвън вече се бе стъмнило достатъчно, за да вижда изпитото си отражение в прозореца на стъклото. Беше още момче, когато се ожениха. Сякаш преди цяла вечност. — Винаги съм искал да уча медицина. За мен това бе призвание, също както за някои духовният сан. Четях медицински книги, грижех се за ранени животни, придружавах местния лекар по време на посещенията му при болните. Но медицината не е занятие за джентълмен. Елиза бе дама и заслужаваше нещо по-добро. Оженихме се веднага след като завърших Кеймбридж и се установихме в Единбург, където получих правителствена работа. — Пое дълбоко дъх. — Четири месеца след сватбата Елиза падна по стълбите на малката ни къща. Отначало изглеждаше, че няма особени наранявания, но същия следобед припадна. Кръвоизлив в мозъка. Умря след дванадесет часа.
— Съжалявам — прошепна Сали. — Каква трагедия за теб и близките й.
Младият мъж усети присъствието й зад гърба си. Знаеше, че ще види съчувствие в очите й, но не бе сигурен дали ще може да го понесе. Тя бе толкова добра, толкова доверчива и открита и вярваше, че и той е същият.
— Не знам дали някой хирург на света би могъл да спаси Елиза. Аз със сигурност не можах. — Овладя напиращите си чувства и се извърна към Сали. — Ала едно знам със сигурност — ако бях повярвал на инстинктите си и бях учил медицина вместо да се оженя, Елиза нямаше да умре. Тя щеше да избере друг път в живота. Щеше да се омъжи за по-добър, по-умен и по-достоен мъж и щеше да бъде щастлива. Тя… бе родена да бъде щастлива.
Сали поклати глава в знак на несъгласие.
— Ти си прекалено строг към себе си, Иън. Не можеш да знаеш каква би била съдбата на Елиза, ако не сте се оженили. След като те е обичала, може би бе избрала да бъде четири месеца твоя съпруга, отколкото да прекара живота си без теб.
— Не мога да знам каква би била съдбата й — горчиво се съгласи той. — Но знам, че й причиних зло, като предпочетох любовта пред призванието си. След смъртта й с всички сили учих медицина и хирургия. Пътувах по света, работих като военен хирург, учих и практикувах навсякъде. Понякога си мисля, че лекарите не помагат кой знае колко, но има случаи, когато те имат огромно значение за живота на хората. Именно на това съм се посветил — на това значение. Не на брака, парите или амбицията, както повечето мъже.
— Ами самотата? — Гласът й бе нежен шепот.
Искаше му се да зарови ръце в мекотата на косите й, да се потопи в успокоението и топлината на душата й. Вместо това трябваше да й разкрие колко беше неблагороден, греховете, които бе извършил въпреки строгия презвитериански морал, в който бе възпитан.
— Разбира се, че съм бил самотен. Понякога имаше жени, които ми бяха благодарни за това, което бях сторил за тях или за техните любими и искаха да изразят благодарността си по интимен начин. В повечето случаи отказвах. Както казах, възпитан съм като джентълмен. Но понякога… аз съм само един мъж с всички мъжки слабости.
Изражението на лицето й показваше, че тя разбира какво й казва, но въпреки това в него нямаше и следа от погнуса.
— И с мъжка сила — не го забравяй, Иън.
— Ти си ми благодарна, задето помогнах на брат ти — грубо заяви той. — Не прави грешка и не бъркай благодарността с любовта.
Изненадващо тя се усмихна.
— Не ме смятай за пълна глупачка, Иън. Разбира се, че съм благодарна за това, което направи. Бих ти дала и последното си пени в отплата на това, че спаси Дейвид. — Сложи ръка на рамото му. — Ала благодарността не би ме накарала да те обичам. Любовта ми е предизвикана от това, което си — от доброто и лошото в теб, дори от глупостта, която проявяваш в момента.
Той се отдръпна рязко, опитвайки се да потисне естествената реакция на тялото си, но гласът му бе дрезгав, когато заговори:
