от някое подходящо място. Ходжа се видял принуден да не остава по време на предсказанията и решил да напусне; обяснили му, че ще получи берата26 за дохода към края на лятото.
Разчитайки на този доход, Ходжа, докато чакаше, реши да построи в градината обсерватория с неголям диаметър; изчисли размерите на трапа, който трябваше да се изкопае, стойността на астрономическите инструменти, които трябваше да се инсталират, ала начинанието бързо му втръсна. Тъкмо тогава бе открил у един антиквар зле преписан екземпляр от книгата на Такиюддин, побрала основните изводи от астрономическите му наблюдения. Изгуби два месеца да сверява истинността на неговите астрономически изследвания, ала накрая, разядосан, се отказа от тази работа, понеже така и не проумя коя от грешките се дължеше на собствените му евтини инструменти, коя на Такиюддин, коя на небрежността на калпавия писар.
Другото, дето му съсипа нервите, бяха ритмичните, римувани стихове, вместени между тригонометричните линейни таблици. Ползвайки нумерологията и някои други методи за предсказване на събитията, създателят на книгата бе стигнал до твърде скромни заключения за бъдещето на света — в края бе отбелязал, че първите четири от всеки пет новородени ще бъдат момичета, че ще пламне чумна епидемия, която ще разграничи праведника от грешника, че съседът му Бахаттин ефенди ще умре. Изчитайки тия предсказания, Ходжа се развесели, после пък изпадна в униние. Вече говореше с особена, плашеща убеденост за съдържимото в главите ни, сякаш говореше за сандъци, в които ще надникнем, като отворим капаците им, или пък за долапите в стаята.
Не получи обещания от падишаха доход нито до края на лятото, нито през зимата. Напролет рекли на Ходжа, че изработвали нов регистър; да чака. През това време, макар и рядко, все пак го викаха в двореца, за да отговори на някои падишахски въпроси — налагаше се да изтълкува какво означава спуканото огледало, зелената мълния, паднала в открито море край остров Яссъ, разтрошаването, без някой да я докосне, на кървавочервената гарафа, пълна с вишнев сироп, както и да пояснява описаните в последния ни трактат животни. Върнеше ли се вкъщи, не пропускаше да спомене, че детето е навлязло в пубертета; това бил периодът, в който човек се поддава на най-голямо въздействие, тъй че падишахът му бил в ръцете.
За целта се захвана със съвсем нова книга. От мен беше чувал за края на ацтеките и за спомените на Кортес, а пък от по-рано си имаше наум историята за нещастното дете-крал, набито на кол, задето пренебрегвало науката. В тези редове се говореше за това, как докато добрите хора дремят, безчестните, след като са ги победили със своите топове, бойни съоръжения, легенди и оръжия, постепенно им налагат порядките си; но дълго, след като бе приключил, той укриваше написаното от мен. Усещах, че очаква сам да проявя интерес, ала през онези дни мъката по родината ме тласкаше към някаква невъобразима безнадеждност и удвояваше омразата, която изпитвах към него; потиснах любопитството си и успях да създам усещането, че изводите, до които се е добрал творческият му ум, са безинтересни, плод на моите разкази и на елементарните книги с разпокъсани подвързии и без всякаква стойност. Така, ден подир ден, с удоволствие наблюдавах как се топи вярата му първо в себе си, после в нещата, които по онова време се мъчеше да сътвори.
Качваше се в стаичката на горния етаж — беше я превърнал в собствена работна стая, — настаняваше се зад нашата маса, която бях поръчал да изработят, размишляваше дори, ала така и не захващаше да пише, усещаше, че зная още неща, които не можеше да пресъздаде; сигурен бях, нямаше как да се осмели да пропише, преди да се добере до моето мнение. Губеше вяра в себе си, това е, което му липсваше, а не се нуждаеше от моите обикновени мисли, тях явно презираше — всъщност искаше да узнае мислите на такива като мен, на „другите“, на „другите“, дето ми бяха предали собствените си знания, дето бяха настанили в главата ми онези „кутии“, онези „очи“ на познанието. Как ли биха преценили сегашната ситуация „те“? Душа би дал да ме разпита, ама не можеше, ето това беше! Толкова дълго чаках да набере смелост и да зададе този въпрос, загърбвайки гордостта си! Но не го зададе. Подир известно време се отказа от книгата, която не знаех дали бе завършил, и пак подхвана старата песен за „глупаците“. Бе се отказал да изяснява причината за тяхната глупост чрез същинската наука, свързана с практиката, бе се отказал да проумява каква е причината съдържащото се в главите им да е такова, каквото е! Реших, че повтаря същите неща от безнадеждност, понеже така и не получи от двореца очакваните знаци на бъдещо благополучие. Времето течеше нахалост, а от пубертета на падишаха нямаше никаква полза.
Ала през лятото, преди велик везир да стане Кьопрюлю Мехмед паша, Ходжа най-накрая се сдоби със своя доход; отгоре на всичкото сам си избра мястото — бяха обединили прихода от две мелници край Гебзе и от две села, на час път от града. По жътва отидохме в Гебзе, наехме предишната къща, случайно останала празна, ала Ходжа бе забравил прекараните тук месеци и дни, когато гледаше с отвращение масата, донесена по моя поръчка от дърводелеца. Сякаш заедно с къщата се бяха състарили и спомените ни, бяха погрознели; имаше някакво нетърпение, безучастно към всичко, останало в миналото. Посети на няколко пъти селата, за да ги проконтролира; научи какви са били приходите от предишните години; повлиян от Тархунджу Ахмед паша, за когото бе научил от приятелите си в муваккитхането, съобщи, че е открил сметководен метод, който правел по-простички и разбираеми разчетите на дохода.
Не се задоволи с новото си откритие, в чиято оригиналност и изгодност самият той не можеше да повярва. Безсмислено прекараните вечери, докато, взрян в небето, седеше в задната градина на старата къща, наново разпалиха в душата му страстта към астрономията. Надяваше се, че идеите му ще напреднат поне с още стъпка — по някое време дори аз го окуражих; но намерението му, оказа се, не било да извършва наблюдения или да ползва ума си — привика вкъщи най-будните познати младежи и деца от селото и от Гебзе, съобщи им, че ще им преподава най-висша наука, постави за тях в задната градина модела, който ме прати да донеса от Истанбул, оправи му звънците, смаза го и една вечер с незнайно откъде изникнали надежда и енергия, повтори без всякакви пропуски и грешки теорията за небето, която преди години бе разяснявал на пашата, а по-сетне и на падишаха. Когато на сутринта открихме пред портата си все още топлото и кървящо сърце на една овца, над която ходжата е изчел молитва, това се оказа достатъчно да прекърши окончателно упованието му в астрономията и в множеството, разотишло се в полунощ по домовете си, без да зададе и един-едничък въпрос.
Той обаче не преувеличи поражението си — не това бяха, естествено, хората, които ще разберат как се въртят земята и звездите; не от тяхното разбиране се нуждаеше сега; нужно му бе да го разбере онзи, комуто предстоеше излизане от пубертета; може и да ни е търсил, докато сме отсъствали и да сме си изтървали шанса, заради онези четири-пет куруша, които щяхме да вземем след жътва. Приключихме делата си и се завърнахме в Истанбул веднага, щом младежът, дето изглеждаше най-буден от всички будни младежи, стана кехая.
Следващите три години бяха най-лошите. Всеки ден като предишния ден, всеки месец като предишния месец, всеки сезон като всеки друг, вече изживян сезон — отегчително, изнервящо повторение; огорчени и обезнадеждени, отново виждахме същите неща и сякаш напразно очаквахме някакво поражение, което не можехме да назовем. Пак го викаха понякога в двореца и чакаха от него неангажирани с нищо тълкувания, пак всеки четвъртък следобед обменяше мисли със своите приятели по наука в муваккитхането, пак се виждаше със своите ученици сутрин и ги налагаше, макар и не тъй редовно, както преди, пак се опълчваше, но вече не така категорично, на дошлите да го сватосват, пак, за да се люби с жени, бе принуден да слуша оная музика, която твърдеше, че вече не харесва, пак понякога се задушаваше от отвращението, което изпитваше към глупаците, пак понякога се затваряше в стаята си, изтягаше се върху постелята и гневно подхващаше напосоки ту някой от разхвърлените наоколо ръкописи, ту някоя банална книга, и загледан в тавана, чакаше.
Успехите на Кьопрюлю Мехмед паша — подробности научаваше от приятелите си в муваккитхането — още повече увеличиха безнадеждността му. Казвайки ми, че флотилията е сразила венецианците, или че е възвърнала островите Тенедос и Лимнос, или че бунтовникът Абаза Хасан паша е смазан, той добавяше: това са последни и преходни триумфи; последни движения на сакатия, които в скоро време ще го погребат в тинята на собствената му глупост и некадърност — сякаш очакваше някакво злощастие, което да промени изнуряващите ни повече от самото им повторение дни. Отгоре на туй не смогваше и да се успокои, тъй като нямаше вече нито търпение, нито надежда, за да се съсредоточи пространно върху онова, което наричаше наука — въодушевлението му от всяка нова идея траеше не повече от седмица и щом се сетеше за глупаците, мигом забравяше всичко. Всъщност, не беше ли достатъчно онова, което бе измислил за тях досега? Заслужаваше ли си толкова да си блъска главата? Толкова да се ядосва? Може би още не бе набрал
