силата и щението да постигне това познание в подробности, понеже през онези дни току-що бе започнал да учи как да се разграничава от тях. Беше започнал да вярва обаче, че се различава от тях.
Пълното отегчение роди първото му просветлено вълнение. В онези дни, тъй като не позволяваше на никоя тема задълго да завладее съзнанието му, като егоистично, наивно хлапе, неспособно да си намери занимание, той прекарваше времето си, взирайки се с празен поглед през прозорците, редувайки една стая с друга, слизайки и качвайки се от единия етаж на другия. Когато посред изнервящите, безконечни разходки се отбиеше при мен — дървената къща непрестанно проскърцваше, — знаех, че очаква да му подхвърля утешителна забава, идея или дума, изпълнена с надежда. Въпреки боязливостта си, не изричах жадуваната дума, за да не прахосам нищичко от силата на изпитваните към него гняв и отвращение. Не изрекох жадуваната дума и когато, прекършвайки гордостта си, измърмори няколко незначителни фрази, за да измъкне моя отговор; и когато ми съобщи, че има вест от двореца, която би могла да се изтълкува положително или че някоя нова идея би могла да бъде доведена докрай, ако упорства и я следва, аз се правех, че не го чувам или направо потисках вълнението му, изтъквайки начаса най-баналната страна на изреченото от него. Харесваше ми да го наблюдавам как се гърчи в пустотата на безнадеждието.
След време обаче в тази пустота той откри нова идея, която да го забавлява; вероятно, за да е верен на себе си, вероятно, за да не го отведе умът му, навикнал само да се плъзга по подробностите на каквото и да било, извън границите на собственото му нетърпение. По онова време му дадох отговор — искаше ми се да го окуража; нещото, за което бе се досетил, привлече и моя интерес; пък и може би се надявах, че тъй ще ме забележи. Веднъж, надвечер, звуците от обикалящите стъпки, от които къщата проскърцваше, отекнаха в стаята ми — с вид на човек, възнамеряващ да изрече нещо банално и просто, Ходжа запита: „Защо съм, какъвто съм?“ В желанието си да го поощря, отговорих.
След като отговорих, че не знам защо е такъв, какъвто е, припряно допълних, че те там често си задаваха този въпрос, задаваха си го ежедневно и все по-начесто. В момента, докато го изричах, нямах предвид никакъв конкретен пример, никаква идея, нищо, което би подкрепило думите ми — едничкото ми желание бе да отговоря, както желаеше, на въпроса, вероятно, защото инстинктивно усещах, че подобна игра ще му допадне. Изненада се. Гледаше ме с любопитство и настоя да продължа; когато се умълчах, не прояви нетърпение, пожела да повторя всичко значи, те също си задават този въпрос? Забелязвайки, че се усмихвам и забавлявам, моментално се разгневи — не задавал въпроса, понеже те си го задават, задал го е на себе си, без и понятие да има, че те си задават същия въпрос, пък и изобщо не го интересувало какво вършат те. Подир малко с необичаен тон рече:
— Имам усещането, че някакъв глас продължително ми напява нещо в ушите.
Този певец до ухото му го подсетил за покойния му баща — преди смъртта си и той си имал подобен певец, само дето песните му били различни.
— Моят повтаря един и същи напев — каза той, но тутакси, сякаш се бе засрамил, додаде: — Аз съм, какъвто съм, аз съм, какъвто съм, ей!
Аха да прихна, ама се въздържах. Ако това беше приятна шега, трябваше да се разсмее и той; не се разсмя; но се усети, че е на ръба на комичното. Дадох му да разбере, че отчитам и комичността, и историята с напева, понеже този път аз имах нужда да продължи. Подхвърлих, че би трябвало да приеме сериозно историята с напева; певецът, който му пееше на ухото, естествено, не бе друг, а самият той. Усетил подигравка в думите ми, кипна — и той прекрасно го знаел; единственото, което го стъписвало, било защо споменатият глас повтаря думите!
От отегчение — не че го изрекох, разбира се, но съвсем откровено го мислех: знаех не само от собствен опит, а и от братята и сестра си, че резултатите от отегчението при децата-егоисти бяха или продуктивни, или пък глупави. Отвърнах му, че трябва да го вълнува не причината, а смисълът на напева. Тогава ми хрумна, че може и да полудее в тази пустота; самият аз, докато го наблюдавах, се освобождавах от отегчението на безнадеждието и боязънта. Може би този път наистина му се възхитих; стори ли го, значи в живота и на двама ни този път щеше да се случи нещо реално.
— Какво да направя в края на краищата? — попита, обладан от безизходица.
Отговорих му, че трябва да мисли защо е такъв, какъвто е, но не го изрекох като съвет; защото отговорът на този въпрос бе у самия него, аз не можех да му помогна. Подметна подигравателно:
— Какво да направя в края на краищата, в огледалото ли да се гледам?
Беше ясно — не се е успокоил. Не бързах с отговора, вероятно премислях. Повтори:
— Какво, в огледалото ли да се гледам в края на краищата?
Вбесих се — доникъде, казах си, няма да стигне Ходжа, нищо няма да узнае за себе си. Исках да го забележи, идеше ми открито да му заявя, че без мен нищо няма да измисли, ала ми липсваше смелост; казах му с най-безчувствения си вид да върви да се гледа в огледалото. Не, не смелост ми е липсвала, просто не съм бил в настроение. Вбеси се, на излизане тръшна вратата и изкрещя: бил съм глупак.
Когато след три дни подхванах същата тема и забелязах, че има желание да говорим за „тях“, прищя ми се играта да продължи; беше обнадеждаващо, колкото й да е, мисълта му щеше да е ангажирана. Казах му, че те се гледаха в огледалата и го правеха много по-често от тукашните хора. Не само дворците на крале, принцеси и благородници, а и домовете на простолюдието са пълни с грижливо обрамчени, окачени по стените огледала; но не единствено по тази причина просто те са ни изпреварили в тая работа, защото непрекъснато мислят за себе си.
— В коя работа? — попита ме той със смайващо любопитство и простодушие.
Стори ми се, че е повярвал на всичко, ала след миг се подсмихна и рече:
— Значи от сутрин до вечер се гледат в огледалата!
За пръв път се присмя на онова, което бях изоставил в родината. Ядно затърсих подходящите думи, които да жегнат сърцето му и внезапно, без да го мисля, без да го вярвам, изрекох, че самият той вече можеше да разсъждава що за човек е, само че му липсва смелост да го направи. Изпитах наслада, като видях как оскърбено, точно както желаех, се сгърчи лицето му.
Само че си платих прескъпо за тази наслада. Не защото ме заплаши, че ще ме отрови; а защото след няколко дни пожела да демонстрирам смелостта, каквато на него, както съм бил заявил, му липсвала. Първоначално се постарах да обърна всичко на шега; шегата бе, че колкото с гледане в огледалата, толкова и с размисъл, можеш да проумееш що за човек си; избълвал съм онези думи, за да го ядосам; ала явно не ми повярва: заплаши ме, че не докажа ли своята смелост, ще намали дажбата ми и отгоре на туй ще ме заключи в стаята — да съм опишел чрез размисъл на лист хартия какъв съм; искал да види как става тая работа и доколко съм куражлия.
5.
Като начало в няколко страници описах великолепните дни, които изживяхме с братята и сестра ми, с мама и баба в имението ни в Емполи. Знам ли по каква причина избрах да разкажа тъкмо тия неща, та да разбера защо бях такъв, какъвто бях; може би заради копнежа да се потопя наново във великолепните дни, които бях изгубил; пък и след като в яда си избълвах ония неуместни думи, Ходжа здравата ме притисна, тъй че бях принуден, както и правех в момента, да измислям неща, в които читателят да повярва, а чрез подробностите да се опитам да предизвикам у него наслада. Първоначално обаче творенията ми не се харесаха на Ходжа — били неща, които всеки, стига да се размисли, би могъл да напише, смяташе, че подобни представи изникват, докато размишляваш пред огледалото, пък и не олицетворяват смелостта, която, нали тъй го бях рекъл, Ходжа не притежава. След като изчете какво съм изпитал по време на лов, когато — бяхме тогава с баща ми и братята ми, — пред мен внезапно изникна алпийска мечка, с която дълго се гледахме очи в очи, както и преживяванията ми по повод смъртта на любимия ни файтонджия — издъхнал в постелята си, — стъпкан преди това от собствените си коне пред очите ни, Ходжа отново повтори предишните си думи — всеки би могъл да напише подобни неща.
Отвърнах му, че хората там не са постигнали нещо повече от хората тук — преувеличавах, понеже бях ядосан, но Ходжа не би трябвало и да очаква друго от мен. Ала той не ме слушаше; от страх да не ме заключи в стаята, продължих да записвам историите си. Ето как за два месеца паметта ми с удоволствие и с горчивина изрови цял куп подобни, но за сметка на това тъй приятни докато си ги припомнях, дреболии; възстанових и изживях всичко добро и лошо, сполетяло ме преди пленяването — накрая открих, че тази работа ми доставя удоволствие. Вече нямаше нужда Ходжа да ме принуждава да пиша; всеки път, щом
