възкликнеше, че това не е онова, което иска, аз преминавах към друга история, към друг спомен, който предварително си бях наумил да опиша.
Трябваше да измине доста време, докато забележа насладата, с която Ходжа изчита моите писания и зачаках сгоден случай да го привлека към тази дейност. За да го подготвя, споделих някои случки от детския си опит — разказах му за ужаса на една безкрайна, безсънна нощ и за близостта, която изпитвах към своя приятел от детството, с когото се бяхме приучили да мислим за едно и също в един и същи миг, за изживения ужас, когато той умря — боях се да не сметна и себе си за мъртъв и да не ме погребат жив заедно с него. Знаех, тези неща ще му допаднат! Малко по-късно се осмелих да му разкажа и един свой сън: докато ме напуска, тялото ми се споразумява с моя двойник — лицето му не се вижда в мрака — да се обединят против мене. По него време Ходжа твърдеше, че отново и все по-натрапчиво чува онзи смешен напев. Забелязвайки, че сънят ми му е оказал желаното от мен въздействие, настойчиво го заубеждавах да пробва да пише такъв тип неща. Хем за да се избави от безкрайното чакане, хем за да открие истинската разграничителна линия между себе си и глупаците. Понякога го привикваха в двореца, но нямаше никакво обнадеждаващо развитие. И в началото с доста превземки, а сетне, поради моята неотстъпчивост, със забележимо притеснение и охота реши да опита. Понеже се боеше да не изглежда смешен, дори се пошегува:
— Е, какво, така както двамата заедно пишем, двамата заедно ли ще се гледаме в огледалото?
Това „заедно пишем“ изобщо не ме наведе на мисълта, че ще пожелае да сме заедно на една маса. Надявах се, щом пропише, аз пак да се върна към безгрижната свобода на ленивия роб; лъгал съм се. Трябвало да пишем настанени един срещу друг на масата — само така сме щели да се справим с опасните теми, пред които умовете ни нехаят, само така сме щели да предадем един другиму усещането за труд и ред. Въпросът всъщност бе другаде, знаех го — боеше се да остане сам, боеше се да се почувства самотен в своите разсъждения. Проумях го, когато, настанявайки се пред празния лист, си замърмори под нос, ама така, че да чувам; очакваше предварително одобрение на онова, което възнамеряваше да напише. Едва нахвърлил няколко изречения, той с желание и едновременно с напомняща детинското простодушие оскъдна гордост ми ги показваше — заслужава ли си да се пишат подобни неща? Отговарях, естествено, утвърдително.
Ето как само за два месеца научих за живота му толкова, колкото не бях успял да науча за единайсет години. Семейството му живеело в Одрин, град, който посетихме след време с падишаха. Баща му починал доста рано — не бе сигурен дали помни лицето му. Майка му била работлива жена. По-късно се омъжила повторно. От първия си съпруг имала момче и момиче. От втория — четири момчета. Този, вторият, бил юрганджия. Братът, който най-силно желаел да учи, бил, разбира се, самият Ходжа. Научих, че от всичките братя той бил най-умният, най-способният, най-силният; и най-справедливият. Спомняше си с отвращение за братята, не и за сестра си, и не бе напълно уверен дали трябва да се докосва до тази тема. Окуражих го, сякаш още тогава съм предусещал, че по-нататък ще възприема и стила му, и житейската му история като свои. Имаше нещо, което ми допадаше в неговия изказ и поведение, нещо, което исках да усвоя. Човек трябва да обича избрания начин на живот точно толкова, колкото претенции ще му предяви подир време; и аз го обичам. Смяташе, естествено, всичките си братя за глупаци; търсели го единствено, за да му искат пари; той обаче се отдал на учението. Бил приет в медресето27 „Селимие“, а когато го завършвал, го наклеветили. Не се върна никога към тази тема, както никога не обели и дума за жени. Като начало описа как веднъж бил на път да се ожени, после ядно накъса листата. Онази нощ валеше противен дъжд. Първата от няколкото ужасни нощи, които ми предстояха. Той успя да ме нагруби и след като призна, че всичко написано дотук е лъжа, отново се захвана за работа. Изкарах две денонощия без сън, тъй като настояваше да седя срещу него и да пиша. Не хвърляше и поглед към моите писания; седях на срещуположната страна на масата и описвах все същите познати неща, без да напрягам въображението си, като междувременно скришом го наблюдавах.
Върху скъпата и снежнобяла хартия, донесена само преди дни от Изток, всяка сутрин изписваше надслова „Защо съм, какъвто съм?“, ала под този надслов не следваше нищо по-различно от разсъжденията защо другите са долни и глупави. Разбрах, че след смъртта на майка му се отнесли с него несправедливо, че с малкото наследени пари заминал за Истанбул, присъединил се по някое време към едно теке28, но го напуснал, след като проумял, че там всички до един са подлеци и лицемери. Поисках да разкаже малко повече за премеждието си в текето; сметнах, че щом е успял да се освободи от тях, Ходжа е постигнал съществен успех — разграничил се е от останалите. Когато му го изтъкнах, побесня и изрече, че проявявам любопитство с едничката цел някой ден да се възползвам от грозните подробности в негова вреда; било ми в повече и това, дето съм го научил досега, а стремежът ми да разбера подробности от тоя род тук той използва вулгарен, свързан с нагона израз бил твърде съмнителен. Сетне надълго ми заразправя за сестра си Семра, подчертавайки добротата й и проклетията на съпруга й, както и мъката, която изпитвал, понеже не я е виждал от години, ала забелязвайки интереса ми, отново прояви мнителността си и смени темата: как, след като дал последните си пари за книги, дълго не се занимавал с друго, освен с четене, как по-нататък понамирвал тук-таме работа като писар, докато разкрил колко безчестни са хората; внезапно се сети за Садък паша — наскоро от Ерзинджан бяхме получили известие за смъртта му. Със Садък паша се запознал тъкмо по онова време и веднага го впечатлил с интереса си към науката; пашата го уредил да преподава в началното школо, но всъщност бил глупак. Една вечер, беше към края на двумесечната му работа, съжали за всичко написано и го накъса. Ето защо сега, когато чрез силата на въображението си възстановявам неговите писания и своето минало, аз без всякакъв страх се отдавам на детайлите, които толкова ми допадат. Със сетното останало му вълнение написа някои неща, които определи като „Глупаците, които отлично познавах“, но се ядоса всички тия писания нямало да го отведат доникъде; не бил узнал нищо ново; не знаеше и сега защо беше, какъвто беше. Бил съм го измамил, бил съм го принудил напусто да разсъждава за неща, които не желаел да си припомня. Щял да ме накаже.
Незнайно защо думата „накаже“, напомняща първите ни съвместни дни, се вряза по онова време в съзнанието му. Понякога ми се струваше, че му вдъхвам кураж като един послушен, благоразумен страхливец. Реших, подхване ли пак темата за наказанието, да му се опълча. Известно време Ходжа сновеше нагоре-надолу из къщата, докато окончателно му додея да си припомня. Сетне спря отново пред мен и заяви, че би трябвало да запишем основната идея: така, както човек наблюдава своя външен вид, вглеждайки се в огледалото, по същия начин би могъл да открие и своето естество, наблюдавайки дълбините на собствените си размисли.
Блестящата аналогия развълнува и мен. Тутакси се настанихме от двете страни на масата. Този път, макар и полуиронично, изписах в началото на страницата: „Защо съм, какъвто съм?“. И се впуснах в един детски спомен, свързан със стеснителността ми, понеже той, така ми се струваше, бе характерна моя личностна особеност. Когато изчетох писанията на Ходжа, жалващ се пак от чуждата лошотия, ми хрумна идея, сторила ми се в онзи момент значима, и вметнах, че Ходжа би трябвало да опише и собствената си лошотия. По онова време, след като бе изчел моите неща, той ми каза, че не е страхливец. Противопоставих му се; да, не беше страхливец, само че и той, като всеки друг, притежаваше отрицателни черти и бе достатъчно да се вгледа в тях, за да открие себе си. Нали аз бях постъпил така, а той желаеше да бъде като мене; ядоса се, че бях забелязал това му желание, ала се въздържа и в стремежа си да бъде умерен, каза: лоши са останалите, е, не всички, разбира се, но понеже повечето хора са несъвършени и настроени отрицателно, всичко е невярно. На това отгоре заяви, че съм бил против него, след като твърдя, че самият той трябвало да осъзнае лошите си черти, които не бяха никак малко. Нагло добавих, че Ходжа е много по- лош от мен.
Ето така започнаха онези комични и ужасяващи лоши дни! Седнех ли пред масата, той ме връзваше за стола, настаняваше се отсреща и ми нареждаше да пиша, каквото си пожелаеше; само че какво — не знаеше и самият Ходжа. Вълнуваше го единствено аналогията — така, както човек наблюдава външността си в огледалото, по същия начин би трябвало да наблюдава и вътрешността си — своя разум. Знаел съм как да го постигна, но съм криел от него тайната. В очакване да опиша тази тайна, Ходжа се настаняваше срещу мен, а аз изпълвах листовете с истории, преувеличаващи моята лошотия: така, преувеличавайки, с удоволствие описвах дребните си детински кражби, лъжите от ревност, интрижките, които правех, за да ме обичат повече от братята и сестра ми, плътските си прегрешения. Изчиташе ги с интерес, с боязън и със странна наслада, която ме смайваше, сетне ядът му нарастваше и започваше прекомерно да ме тормози.
