Вероятно това бе своеобразен бунт, не му се щеше да се примири с лошотията в моето минало, която, предусещаше, щеше се превърне в негова собствена. Беше започнал да ме удря в буквалния смисъл на думата. Прочетеше ли за някое мое прегрешение, казваше „ти си безчестен“ и с гняв, примесен с насмешка, ме перваше с юмрук по гърба; нещо повече, неуспял да се въздържи, дори ме шамароса. Вероятно всичко това го вършеше поради явното притеснение, че от двореца все no-рядко го търсят, а той така и не смогваше да се убеди, че ще изнамери нещо по-завладяващо от моята и от собствената си персона. Но, докато все повече се вглъбяваше в моите прегрешения и докато все повече ми налагаше детинските си наказания, аз все повече се изпълвах със странна увереност — бях започнал да мисля, че за първи път го държах в ръцете си.
Веднъж, след като доста ме поизмъчи, забелязах, че изпита жал към мене. Неприятно чувство, примесено с отвращението, което изпитва човек към по-нискостоящ от него; схванах, че е така, защото вече не спираше да ме гледа без чувство на отвращение.
— Време е да напиша нещо — каза. — Твоите писания не са ми нужни — уточни той, защото, докато седмици наред описвах своите недостойнства, Ходжа единствено наблюдаваше.
Каза, че трябва да се измъкнем от къщата, все повече потапяща се в печал, и да се поразтъпчем, да отскочим, примерно, до Гебзе. Надяваше се да се захване пак с астрономията, да напише по-задълбочен, трактат за живота на мравките. Щом забелязах, че е на път да изгуби цялото си уважение към мен, аз се сепнах и съчиних нова, дълбоко унижаваща ме история, само и само да задържа интереса му. Изчете написаното с увлечение и наслада — този път дори не се ядоса; усещах единствено интереса му — желаеше да проумее как е устроен един толкова лош човек. Вероятно по онова време реши завинаги да си остане какъвто бе. Като прекрасно съзнаваше, естествено, че това е част от играта. Този ден бях разговарял с него като с придворен шут, който е наясно, че не го броят за човек; опитах се да насърча постепенно нарастващия му интерес — какво толкова ще загуби, ако преди отиването си в Гебзе, нахвърли някои неща, свързани с него и с лошотията му, та да проумее как съм станал такъв, какъвто бях! Пък и не бе необходимо написаното да отговаря на истината или да му се хваща вяра. Стореше ли го, щеше да проумее какво представляват хората като мене; и някога би могъл да се възползва от това си познание! Най-накрая, понеже не успя да устои на собственото си желание и на моята словоохотливост, заяви, че на следващия ден ще опита. Не пропусна обаче да вметне, че го прави по собствено желание, а не защото вярва в глупашките ми игри.
Следващият ден се превърна в най-забавния ден от моето пленничество. Вече не ме връзваше за стола, ала цял ден, настанил се насреща му, с удоволствие наблюдавах как постепенно се превъплъщава в друга личност. Първоначално дотолкова бе убеден в сътвореното, че дори не изпита желание да напише отгоре на листа смешното „Защо съм, какъвто съм?“. Сетне, като търсещо забавната лъжа хлапе-шегобиец се престори, че е напълно уверен; с крайчеца на окото си отбелязвах как още е в плен на своя самоуверен свят. Тази безсмислена убеденост обаче не трая дълго; не трая дълго и престореното чувство за вина, прекалено показно симулирано пред мен. Престорената подигравателност за кратко време се превърна в безпокойство, в реална игра; Ходжа, който, макар и неискрено, играеше на виновен, се подплаши до полуда. Тутакси зачеркна написаното, без да ми го показва! Но продължи, понеже желанието бе овладяло душата му, а и се срамуваше от мен — така мисля. Ако беше направил първото, което му хрумна — да се надигне веднага от масата, — може би щеше да се спаси, без да нарушава спокойствието си.
Следващите няколко часа наблюдавах бавната развръзка. Нахвърляше нещо самообвинително, после го скъсваше, без да ми го покаже, и всеки път започваше отначало с надеждата, че ще открие изгубеното, а сякаш още повече губеше и вярата в себе си, и себеуважението. Щеше да ми покаже ония прословути неприятни изповеди; когато се стъмни обаче, не видях и дума от писанията, които душа давах да прочета, беше ги накъсал до едно — Ходжа изцяло бе изчерпал енергията си. Когато укоризнено ми се разкрещя, че това е само игра на някакъв гаден неверник, вярата му в себе си бе толкова немощна, че му отвърнах достатъчно нагло — казах, че ще свикне със своята лошотия, тъй че няма какво толкова да се измъчва. Вероятно за да не се подчини на погледа ми, напусна къщата, прибра се по никое време, пропилата се в тялото му миризма ми подсказа, както и бях предполагал, че е ходил в оная къща и се е въргалял с ония вулгарни жени.
На другия ден следобед, за да го подтикна към работа, казах на Ходжа, че е достатъчно силен и че незначителните игри от тоя род не биха могли да го наранят. Нали вършехме тази работа не за запълване на времето, а за да проумеем нещо, та накрая да разбере защо глупаците, както ги наричаше, са такива. Пък и да се опознаем един друг не бе ли достатъчно притегателна работа? И продължих — магията, че познаваш някого до най-незначителните подробности завладява човека, както кошмарният сън.
Той пак се върна на масата, подтикнат не толкова от моите думи, които прие със сериозността, с която би приел шутовщините на някое дворцово джудже, колкото от дневната светлина, която го изпълни с увереност. Вечерта, надигайки се от масата, вярваше в себе си повече, отколкото предния ден. Съжалих го, когато през нощта отиде пак при ония жени.
Така, всяка заран сядаше пред масата с надеждата да навакса загубеното предишния ден, премисляше какво би измъкнал от предстоящите за описване през деня прегрешения и вечерта се надигаше, струпвайки върху масата още малко от оставащото му в наличност. Вече не презираше мен, понеже презираше себе си; струваше ми се, че най-сетне съм открил усещането за равенство помежду ни, което, въобразявах си, съществуваше в първите ни дни, прекарани заедно; бях предоволен. Тъй като се притесняваше от мен, бе заявил, че не е задължително да сядам на масата; това бе добър знак, ала гневът ми, натрупал се през годините, нямаше спирачка. Жадувах да си отмъстя, да премина в атака; и аз като него бях изгубил мярата: успеех ли още мъничко да подсиля съмненията му в себе си, успеех ли предпазливо да го унижа, изчитайки част от изповедите му, грижливо укривани от мен, аз се надявах, че робът вече щеше да бъде той, не аз, лошият вече щеше да бъде той, не аз. Всъщност признаците за това бяха налице — от време на време усещах как иска да бъде абсолютно сигурен дали не му се подигравам; като всички слаби хора, изгубили доверие в себе си, и той беше почнал да чака моето одобрение; все повече се интересуваше от мнението ми по незначителни, ежедневни въпроси — как мисля, добре ли му стоят дрехите, подходящо ли е отвърнал на еди-кого си, намирам ли за добър ръкописа му? Понякога, за да не се откаже от играта, изпадайки в безнадеждност, принизявах себе си, хем за да се успокои. Погледът му изразяваше: „Ах, ти, хитрецо!“, но вече не ме налагаше с юмруци; сигурен бях — смяташе, че самият заслужава юмрук.
Прелюбопитен бях да узная какво представляваха изповедите, разкриващи степента на самопрезрение у Ходжа. По онова време, поради навика си да го принизявам, не открито, а само пред себе си, смятах, че изповедите му представляват най-обикновени, необосновани прегрешения. Сега, когато се мъча да представя достоверно миналото си и си казвам, че трябва да пресъздам в детайли една-две изповеди, от които не успях да прочета нито ред, не намирам никакво прегрешение, подхождащо на Ходжа дотам, че да наруши равновесието в моята история и в живота, който си фантазирах. Предполагам обаче, че всеки в моето положение би могъл наново да се изпълни с доверие към себе си — държа да кажа, че принудих Ходжа неусетно за него самия да стигне до откритие и разбулих неговите, и на такива като него, слаби страни, макар и не толкоз отчетливо и открито! Във всеки случай съм си мислел: не са далеч дните, когато ще съсипя не само него, но и хората като него; ще ги съсипя, доказвайки собствените им прегрешения — читателите на моята история вече схващат, надявам се, наложителността да науча от Ходжа точно толкова, колкото той научи от мене! Вероятно сега разсъждавам така, понеже остарявайки, много повече търсим симетрията, дори в повествованията. Изпитвах нужда да разпаля у себе си екзалтацията на натрупаната през годините омраза. И в мига, когато достатъчно се самоунижи, щях да принудя Ходжа да приеме моето превъзходство, моята независимост, след което нагло щях да поискам документ за освобождаването си. Представях си как ме освобождава без всякакви възражения и обмислях детайлите на бъдещата си книга, в която, след като се завърна в родината си, ще опиша приключенията си и турците. Колко лесно бях изгубил мярката! Вестта, която ми съобщи една сутрин, промени всичко.
В града пламнала чума! В началото не повярвах, понеже го изрече тъй, сякаш ставаше дума за някой далечен град, а не за Истанбул; запитах го как е чул новината и поисках да узная подробности. Били забелязали, че броят на мъртвите нараства, та се досетили, че явно става дума за болест! Надявах се да не е чума, разпитах го за симптомите на болестта. Ходжа ми се усмихна — не би трябвало да се интересувам, разболея ли се, нямало как да не го разбера, щом прекарам три дни с температура. Под ушите, по подмишниците и по корема се образували отоци, жлезите се възпалявали, идвала високата температура;
