нападките си, понеже, задавайки ми своя въпрос, ще не ще, се налагаше да прекърши гордостта си; пък и бях забелязал, че заговоря ли, слушаше с интерес. Виждайки, че демонстрираното от Ходжа хладнокръвие по отношение на чумата се беше пропукало, си казах, без да подценявам и собствения си страх от смъртта, че така или иначе, съм се избавил от самотата на страха. За което, естествено, си плащах с нощния тормоз, ала все пак разбирах, че усилията ми не са били напразни: докато протягаше ръцете си към мен, аз му натяквах, че ще умре преди мене, че безстрашни са невежите, че ръкописите му ще си останат недовършени, че сънищата ми, за които бе прочел през деня, са изпълнени с щастие.
Но не моите думи, а нещо съвсем друго преля чашата. Един ден у дома дойде бащата на негов ученик от школото. Изглеждаше безобиден човечец, живеел в нашия квартал. Аз, оттеглил се като ленива котка в един ъгъл на къщата, слушах — разговаряха дълго за разни неща. Накрая гостът изплю камъчето: братовчедка му по бащина линия била останала вдовица — в края на миналото лято мъжът й паднал от покрива, докато го пренареждал. Веднага се явили неколцина кандидати, ала нашият гост се сетил за Ходжа, понеже знаел от съкварталците за приеманите от него сватовници. Ходжа се държа неочаквано грубо: каза, че не желае да се жени, а дори и да желаел, не би взел вдовица. Тогава нашият гост му припомни как Мохамед за първа своя жена е взел Хадиджа, без да го притеснява вдовството й. Ходжа отвърна, че е чувал за братовчедка му, само че тая вдовица не може да стъпи и на малкото пръстче на святата Хадиджа. Гостът със странния нос обаче реши да докаже, че и Ходжа не е кой знае каква стока: не че самият го вярвал, ама съседите разправяли, че Ходжа си падал по обратните; то, наблюдаването на звездите, играта с лещите и майсторенето на часовници не са довели никого до нещо добро. С алчността на търговец, хулещ стоката, която ще купи, нашият гост сподели какво още се приказвало из квартала за Ходжа: че бил се хранел на маса като неверниците, а не седнал на пода с кръстосани и подвити под себе си нозе; че прахосвал парите си за книги, които сетне разхвърлял по пода и стъпвал по страниците с името на Пророка; че легнел ли си, се взирал в мръсния таван на къщата до зори и тъй като не смогвал да укроти дявола в душата си, с часове наблюдавал небето; че харесвал единствено момчетата, но не и жените; че аз съм му бил близнак, че бил се хранел по време на пости и че ето, заради всичко това, са ни пратили чумата.
След като изпъди госта, Ходжа се разяри — направо изкара една гневна криза. Беше изпитал еднакви чувства с другите, или поне му изглеждаше, че е така и аз реших, че това е краят на неговото хладнокръвие. За да му нанеса решаващия удар, заявих, че хората, които не се страхуваха от чумата, са глупави като този човек. Смути се, но вметна: самият той не се страхувал от чумата. Кой знае защо реших, че го изрече искрено. Беше доста изнервен, чудеше се къде да дене ръцете си и наново подхвана старата песен за „глупаците“, която напоследък бе позабравил. Когато се стъмни, настоя да седнем на масата, в средата, на която постави запалената от него лампа. Трябвало да пишем.
Досущ като двама ергени, които, за да запълнят безкрайните зимни вечери си гледат я на кафе, я на боб, ние, настанили се един срещу друг на масата, взехме да нахвърляме туй-онуй върху празните листове пред нас. Намирах, че бяхме смешни! Заранта прочетох написаното от Ходжа и открих, че той е по-смешен от мене. Бе пресъздал сън, наподобяващ доста моите сънища, само че сънят беше измислен, не го беше сънувал: били сме братя! Той — в ролята на по-големия брат; аз — изслушващ покорно неговата реч за науката. На другата заран, докато закусвахме, Ходжа ме попита какво мисля за разпространяващите се из квартала слухове, че сме близнаци. Този въпрос ми се поправи, макар и да не поласка особено моето самолюбие; не му отговорих. След два дни той ме събуди посреднощ, за да ми каже, че действително е видял съня, който беше описал. Може и така да беше, само че аз не го удостоих с внимание. И следващата нощ ми призна, че се страхувал да не умре от чума.
Надвечер бях излязъл из улиците, понеже се притеснявах да стоя затворен у дома: в една градина хлапетата, разпръснали по земята пъстрите си обуща, се бяха накатерили по дърветата; бъбрещите жени от опашката пред чешмата не спираха да празнословят, докато се изнизвах край тях; чаршията бе изпълнена с купувачи; едни разтърваваха, други зяпаха с удоволствие неколцината биещи се. Опитвах се всячески да се убедя, че чумата бе позагубила от мощта си, ала нервите ми направо се опънаха, когато съзрях да изнасят една подир друга носилките с мъртъвци от двора на джамията „Беязът“ и забързах към къщи. С влизането ми в стаята, Ходжа се провикна:
— Ела да видиш това.
Беше разкопчал минтана си30 — показваше ми една подутинка под пъпа си, едно зачервяване.
— Наоколо гъмжи от насекоми.
Приближих се, огледах внимателно: малко, зачервено петно, лека подутина, като от ухапване на голямо насекомо, защо ли ми го показваше? Страхувах се да доближа още повече лицето си.
— Ухапване от насекомо. Не е ли така? — рече Ходжа и с върха на палеца си докосна подутината. Или пък е от бълха?
Премълчах, не му казах, че никога не съм виждал подобно ухапване от бълха.
Намерих си някакъв повод и до залез слънце прекарах в градината. Усещах, че повече не бива да оставам вкъщи, ала се чудех къде да ида. Пък и зачервяването действително напомняше ухапване от насекомо, по размер не приличаше на чумен бубон; после обаче ми хрумна друго — вероятно поради това, че се разхождах сред буйно раззеленилите се треви в градината, аз си помислих, че за два дни зачервяването ще понабъбне и ще се разпука като цвете, и Ходжа ще умре сред страдания; може да е било някое едро, обикалящо нощем тропическо насекомо, ама така и не ми дойде наум как се нарича моята илюзорна животинка. По време на вечерята Ходжа се стараеше да изглежда весел, шегуваше се, подтикваше ме и аз да се шегувам — това обаче не трая дълго. Много след като се нахранихме и след като се спусна безветреният, спокоен мрак, Ходжа каза:
— Притеснено ми е. Имам идея. Хайде да седнем на масата и да напишем по нещо.
Вече само така можел да се разсейва. Ала писането не му потръгна. Докато аз спокойно си пишех, той си седеше и ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.
— Какво пишеш?
Зачетох му — бях описал как с огромно нетърпение след края на първата ми година в инженерното училище се върнах за лятната ваканция у дома с кабриолет; колко много обичах училището и приятелите си; колко много мислех, колко тъгувах за тях, докато четях край извора книгите, които си бях донесъл за през ваканцията. След кратко мълчание, сякаш решил внезапно да сподели някаква тайна, Ходжа шепнешком попита:
— Все тъй щастливо ли живеят хората там?
Стори ми се, че съжали още в мига, в който ме попита, ала продължаваше да ме гледа с някакво детско любопитство. Шепнешком му отвърнах и аз:
— Аз бях щастлив!
По лицето му се изписа лека, но не плашеща завист. Притеснено заразказва:
В Одрин, когато бил на дванайсет, известно време ходели с майка си и сестра си в лечебницата към джамията „Беязът“; дядо му по майчина линия имал болен стомах. Сутрин майка му оставяла при съседите още непроходилите му братя, взимала Ходжа, сестра му, както и предварително приготвената съдинка с малеби и тръгвали; минавали по засенчен от върби пряк, но вълнуващ път. Дядо му им разправял разни истории. Ходжа харесвал тези истории, но понеже много повече харесвал лечебницата, току се отскубвал от тях и хуквал да я обикаля. Веднъж, под огромен купол, пропускащ светлината през остъкления си отвор, чул как звучи музиката за душевноболните; и това бил ромонът на водата, на течащата вода; сетне забродил из другите помещения, дето блестели странни и пъстроцветни шишенца и съдинки; веднъж пък се изгубил, разревал се, заради него обходили стая по стая лечебницата, докато открият стаята на Абдуллах ефенди; понякога майка му плачела, понякога, заедно с дъщеря си, слушала историите на своя баща. После взимали празната съдинка, която били донесли на дядото и преди да се приберат у дома, майка им купувала халва и казвала: „Да я изядем, без да ни види никой.“ На брега на реката, сред върбалаците, те си имали едно място, сядали там, провесвали и тримата краката си към водата; хапвали си, без никой да ги види.
Ходжа млъкна и настъпилата тишина ни обвърза със смътното усещане за братство, усещане, което ни обезпокои. Дълго време Ходжа не се поддаваше на тази тревога. Сетне някой небрежно и шумно затвори тежката врата на съседна къща и той каза: по онова време за първи път почувствал интерес към науката заради болните и заради даряващите ги със здраве пъстроцветни шишенца, съдинки и везни. След смъртта
