на дядо му обаче повече не стъпили там. И Ходжа не спирал да си мечтае как някой ден, когато порасне, сам ще отиде там, ала една година Тунджа преляла, болните били изнесени от постелите им, стаите на лечебницата се изпълнили с мръсната и мътна вода, която дълго не се оттичала, когато най-накрая се оттекла, хубавата лечебница с години продължила да тъне в неизчистващата се отвратителна и воняща кал.
Ходжа пак се умълча, ала вече не изпитвахме близост един към друг. Беше се надигнал от масата. С крайчеца на окото си следях сянката му, обхождаща стаята, взе настанената в средата на масата лампа, мина зад гърба ми, вече не можех да виждам нито сянката му, нито самия Ходжа; исках да се обърна и да погледна, не погледнах, сякаш бях разтревожен от приближаването на нещо лошо. Подир малко, долавяйки шумоленето от събличането на някаква дреха, се обърнах със страх. От кръста нагоре бе гол — стоеше пред огледалото и внимателно изследваше гърдите и корема си, осветени от лампата.
— Аллах — рече. — Какъв е този оток?
Не промълвих нито дума.
— Ела да видиш това.
Не помръднах от мястото си, а той кресна:
— Ела, ти казвам!
Приближих се боязливо като наказан ученик.
Никога не бях се доближавал толкова до голото му тяло; тази близост не ми харесваше. Първоначално исках да си внуша, че не го доближавах по тази причина, но всъщност си знаех — страхувах се от отока. Разбра го и той. Макар че за да не разбере, бях приближил главата си, бях вперил очи в бубона, в зачервеното място и като един истински доктор мърморех под нос. Най-накрая Ходжа каза:
— Страхуваш се, нали?
Приближих още повече главата си, та да не остане с убеждението, че действително се страхувам.
— Страхуваш се от чумния бубон.
Престорих се, че не съм го чул, готвех се да кажа, че това си беше ухапване от насекомо, вероятно същото странно насекомо, което някога някъде беше ухапало и мен, твар, чието име все ми убягваше.
— Пипни го — разпореди се Ходжа. — Как ще разбереш, без да го пипнеш, пипни ме!
Развесели го това, че не го докосвам. Приближи до лицето ми пръстите, които бе поразходил по подутината си. Прихна, щом забеляза как погнусено потръпнах, взе ме на подбив, че се плаша от ухапването на някакво си най-обикновено насекомо, ала тая му веселост не трая дълго. Внезапно изрече:
— Страхувам се от смъртта.
Каза го, сякаш говореше за друго; с много повече гняв, отколкото срам; гневът на човек, почувствал се измамен.
— Сигурен ли си, че ти нямаш такъв оток? Съблечи се от кръста нагоре!
Упорството му ме накара да си сваля ризата като дете, изпитващо отвращение към къпането. Стаята беше топла, прозорецът бе затворен, ала отнякъде полъхваше хлад; навярно студенината на огледалото ме караше да потрепервам, знам ли. Сторих крачка и излязох извън рамката — бях се засрамил от отражението си. Сега в огледалото виждах лицето на Ходжа отстрани, беше доближил главата си до моето тяло; беше привел към тялото ми оная огромна глава, за която всички твърдяха, че прилича на моята. За миг си помислих, че го прави, за да отрови душата ми; при все, че аз вършех тъкмо обратното — гордеех се от години, че го обучавам. За миг си представих как в светлината на лампата тая безсрамна брадата глава се кани да изсмуче кръвта ми — смешно беше дори че си го помислих! Явно съм обичал страховитите приказки, които бях слушал като дете. Додето си мислех така, усетих върху корема си пръстите му; изпитах желание да избягам, изпитах желание да стоваря нещо върху главата му.
— Ти нямаш — рече той и мина зад гърба ми, изследвайки подмишниците, врата и ушите ми. — И тук няма. Тебе насекомото не те е ухапало.
Застана до мен, положи ръка на рамото ми. Сякаш бях стар приятел от детството, с когото споделя тайните си. Стисна ме за тила и ме притегли към себе си.
— Ела да се погледнем заедно в огледалото.
Погледнах и в мъждивата светлина на лампата за сетен път се убедих колко много си приличаме. Сетих се как бях завладян от същото усещане при първото ни виждане там, пред вратата на Садък паша. Тогава бях видял някого, който трябваше да съм аз; сега пък мислех, че той трябваше да е някой като мен. Двамата сме били един! Това днес ми изглеждаше като очевидна истина. Бях сякаш с вързани ръце и крака, бях сякаш парализиран. За да се измъкна, сторих рязко движение: бързо прокарах ръка през косата си, сякаш, за да се убедя, че съм аз. Той обаче стори същото, доста сръчно, без да нарушава отразилата се в огледалото симетрия. Имитираше погледа ми, имитираше как държа главата си, имитираше изпитвания от мен ужас — не можех да се примиря, че се гледам в огледалото, но и нямах сила да отвърна очи, завладян от любопитството на страха. После се развесели като дете, което дразни другарчето си, повтаряйки и думите, и движенията му. Изкрещя! Щели сме да умрем заедно! „Каква глупост!“ — помислих си аз. Ама се и уплаших. От всичките прекарани с него нощи, тази бе най-ужасната.
После отиде и по-нататък — от самото начало се боял от чумата, но искал на всяка цена да ме изпита. Така станало и когато ме отведоха при палачите на Садък паша, за да ме убият, както и когато другите забелязаха, че си приличаме; добави после, че владеел душата ми; както и преди малко, докато имитираше движенията ми; вече каквото и да съм си помислел, той го знаел каквото и да съм знаел, той вече го мислел! После попита какво мисля за настоящия момент, отвърнах, че нищо не мисля — в съзнанието ми бе само той, — ала той не ме слушаше, защото говореше единствено, за да ме сплаши, не за да научи нещо, говореше единствено, за да се позабавлява със собствения си страх и за да поема и аз част от този страх. Чувствах, че искаше да ми причини нещо лошо, тъй като усещаше самотата си; искаше, така ми се струваше, да ми причини нещо лошо, докато прокарваше ръка по лицата ни, докато държеше да изживея ужаса от магията на тази странна прилика, докато се вълнуваше повече от мен самия. Струваше ми се, че стиснал ме за тила, той ме бе задържал пред огледалото, защото по някакъв начин душата му в момента не бе готова да стори злина, ала не го смятах за напълно глупав и безпомощен: прав беше — и на мен ми се щеше да изрека или да направя онова, което той изричаше или правеше, завиждах му, защото се задейства преди мен и успя да се позабавлява със страха от чумата и от огледалото.
Въпреки огромния ми страх, въпреки увереността ми, че усещам неща, които никога преди това не бях допускал за себе си, така и не успях да се отърва от усещането за някаква игра. Пръстите, стискащи тила ми, бяха се поотпуснали, но не се отдръпнах от огледалото. След малко Ходжа каза:
— Станах като тебе. Вече познавам твоя страх. Аз станах ти!
Схванах думите му, но сега се опитах да приема за глупаво и детинско неговото прорицание, което, не се и съмнявах, бе една полуистина. Подчерта, че може да вижда света като мен; и отново каза „те“; най- накрая бил проумял как мислят и чувстват „те“. Поприказва известно време, местейки погледа си от огледалото към масата, чашите, столовете, вещите, полуосветени от лампата. После подчерта, че сега можел да говори за неща, за които преди не е говорел, тъй като не ги е виждал, ала аз знаех, че се заблуждава — и думите бяха същите, и вещите. Нов бе единствено страхът му; не, не беше и това; беше формата на преживяване на страха; едва ли бих дал сега понятно описание на тази форма — беше нещо, което, струва ми се, той настаняваше пред огледалото, беше някаква нова игра. Оставим ли настрана играта, той сякаш мимо волята си отново и отново се съсредоточаваше върху червената подутина и току питаше дали е от насекомо, или от чумата.
По някое време каза, че иска нещата да продължат оттам, дето ги бях зарязал. Все още стояхме полуголи, не бяхме се отдръпнали от огледалото. Той щял да заеме моето място, аз — неговото: било повече от достатъчно да си разменим дрехите, той да обръсне брадата си, а аз да си пусна моята. Тази идея направи много по-страховита нашата прилика в огледалото и опъна до крайност нервите ми, когато го чух да казва: тогава, видите ли, вече аз съм щял да освободя него. С наслада заобяснява какво щял да прави, когато се завърне в родината ми вместо мен. Смаях се — бе съхранил в паметта си всичко, което му бях разказвал за детството и юношеството си, всичко до най-малки подробности, и тъкмо от тези подробности бе съградил една своя въображаема, странна и нереална страна. Животът ми бе излязъл извън моя контрол, животът ми, вече в неговите ръце, бе завлечен нейде другаде и аз сякаш не бях способен на нищо повече от това, да наблюдавам отдалеч, като насън, случващото се с мене. Ала пътешествието до родината ми, което се канеше да осъществи вместо мен, и животът, който се канеше да води там, ми изглеждаха тъй
