после раните се пукали, после от белите дробове изригвала кръв, а умиращите кашляли като туберкулозни. Добави, че умирали по двама-трима във всеки квартал. Притеснено попитах за нашия — о, че как тъй не съм чул, с висока температура, стенейки, бил починал майстор-зидарят, дето се беше изпокарал със съкварталците, понеже децата омитаха ябълките в градината му, а кокошките влизаха в нея през дуварите. Чак сега разбрали, че е починал от чума.
И пак не ми се искаше да повярвам; вън всичко бе толкова обичайно, минувачите под прозореца ми тъй спокойни, а аз като че ли се нуждаех, повярвам ли в реалността на чумата, някой да сподели моята паника. На следващата сутрин, веднага щом Ходжа тръгна за школото, изскочих на улицата. Потърсих местните помюсюлманчени италианци, с които се знаех от единайсет години. Единият, новото му име бе Мустафа рейс29, бе отскочил до корабостроителницата; другият, Осман ефенди, въпреки че тропах по вратата така, сякаш я блъсках с юмруци, отпърво не ме покани, казал на слугата да ми предаде, че не си е вкъщи, ама не издържа и когато вече си тръгвах, ме повика. Как съм можел да питам дали наистина има чума? Не съм ли забелязал носилките с мъртъвците по улиците? После каза, че съм уплашен — личало си по лицето ми, страхувал съм се, понеже все още съм се уповавал на християнството; човек, ако искал тук да бъде щастлив, трябвало да стане мюсюлманин, ала преди да се затвори във влажната тъмнина на къщата си, нито ми стисна ръката, нито ме докосна. Беше време за намаз и когато видях струпалите се в джамийските дворове хора, уплашено забързах към къщи. Бях обзет от оглупяването и от объркването, които завладяват човек в мигове на нещастие. Бях сякаш забравил миналото си, паметта ми бе избледняла, а аз бях като парализиран. Когато зърнах в квартала ни хора с носилка, нервите ми се опнаха до крайност.
Ходжа бе се прибрал от школото, забеляза състоянието ми и усетих, че това го израдва. Аз обаче се вбесих — видях как нараства самоувереността му, понеже ме смяташе за страхливец. Реших да го избавя от безсмислената надменност на неговото безстрашие опитах да овладея вълнението си и му разказах, каквото си спомнях от сцените с чумата у Хипократ, Тукидид и Бокачо, обясних му, че болестта се смята за заразна, но думите ми не постигнаха никакъв друг ефект, освен, че ме презря още повече. Той не се боял от чумата, понеже болестта е предопределена от Аллах, било ли му писано на човек да умре, щял да умре; поради тази причина било безсмислено да се опитваш да се затваряш вкъщи и да прекъсваш връзките си с външния свят или пък да бягаш от Истанбул, каквито бяха моите, изпълнени със страх, брътвежи. Ако ни е писано, смъртта щяла да ни открие и там. Защо съм се страхувал? Заради онези ли мои прегрешения, които с дни бях описвал? Попита и се усмихна; очите му блестяха обнадеждено.
Не разбрах вярва ли, или не вярва в това, което говори чак до деня, когато се изгубихме един друг. Бях за миг се уплашил от дързостта му, но после ме обзе тревога, щом се досетих за нашите беседи на масата, за ония опасни игри. Непрекъснато връщаше разговора към прегрешенията, които описвахме, настанили се един срещу друг, и ми внушаваше тщеславно една и съща мисъл, което ме изкарваше от равновесие — щом толкова се боя от смъртта, не бих могъл да надмогна прегрешенията си, които възнамерявах смело да опиша. А смелостта, която съм проявил, разкривайки собствените си вини, била резултат на най-обикновено безочие! Между впрочем, Ходжа грижливо разнищваше и най-незначителното прегрешение, понеже през ония дни чувстваше особена нерешителност. Сега вече се бе успокоил, безграничното безстрашие, с което посрещаше чумата, го бе накарало с умиротворена душа да повярва в невинността си.
Отвратен от тия му приказки, на които глупашки се доверявах, реших да му се опълча. Най-простодушно му разтълкувах, че причината за неговия кураж не се корени в умиротвореността на душата му, а в незнанието му, че смъртта е на прага. Разказах му как можем да се предпазим от нея, заизреждах: болните от чума не бива да се докосват, мъртвите трябва да се погребват в пълни с вар ями, общуването между хората трябва да се сведе до минимум, Ходжа не бива да посещава многолюдното школо.
Последните ми думи го подсетиха за нещо по-страшно и от чумата! На другия ден следобед той протегна ръце към мен, съобщавайки ми, че се е допирал до децата едно по едно и щом зърна ужаса ми и нежеланието ми да ме докосне, се приближи към мен и ме прегърна с огромно удоволствие; идеше ми да изкрещя, но както се случва в сънищата, да изкрещя не успях. А Ходжа с подигравателен тон, схванах го покъсно, ми заобяснява как щял да ме научи на безстрашие.
6.
Все не успявах да овладея тъй нареченото от Ходжа безстрашие, а чумата се разпространяваше неудържимо. Вярно е, че не бях притеснен, колкото през първите дни. Бях се сврял в стаята като болна, прикована към постелята жена, а търпението ми да зяпам дни наред през прозореца бе се изчерпало. От време на време изскачах от къщи, вървях като замаян из улиците и наблюдавах пазаруващите из чаршията жени, увлечените от работата си в дюкяните занаятчии, мъжете, сбрали се в кафенетата, след като са погребали близките си — опитвах се да привикна с чумата. И донякъде може би щях да привикна, ама Ходжа не ме оставяше на мира.
Всяка вечер протягаше към мен ръцете си, за които твърдеше, че са докосвали цял ден различни хора. He помръдвах. Нали се вцепенявате, когато пробуждайки се откриете, че по вас пълзи скорпион, е, нещо такова беше! Пръстите му не приличаха на моите; докато безчувствено ги прокарваше по мен, Ходжа питаше:
— Страхуваш ли се?
Не помръдвах.
— Страхуваш се. Защо се страхуваш?
Понякога ми идеше да блъсна ръката му и да го ударя, ала знаех — това ще го разгневи повече.
— Нека ти обясня аз каква е причината за твоя страх. Страхуваш се, защото си виновен. Страхуваш се, защото си затънал в грях. Страхуваш се, защото ми вярваш повече, отколкото аз на тебе.
Каза, че трябвало да седнем от двете страни на масата и да напишем по нещо. Сега бил моментът да напишем защо бяхме такива, каквито бяхме. В крайна сметка пак описа единствено защо другите бяха такива, каквито бяха. За първи път гордо ми показа сътвореното. Вероятно очакваше да приема най-смирено прочетеното, но незнайно защо не успях да прикрия отвращението си и рекох на Ходжа, че по този начин само приравнява себе си и глупаците и че ще умре преди мен.
Тогава ми се струваше, че това прорицание ще е най-въздействащият ми аргумент. И още — припомних десетгодишните му усилия, годините, които бе отдал на космографската си теория, нескончаемите наблюдения на небето с риск да си повреди очите, дните, в които не вдигаше поглед от книгите; този път аз не го оставих на мира; разкрих му колко глупаво би било да си иде нахалост, вместо да се предпази от чумата и да живее. Думите ми успяха да умножат едновременно и неговите страхове, и моите наказания. Когато пък той изчете моите писания, усетих как, макар и неохотно, като че ли си възвръща поизгубеното уважение към мен.
През ония дни, за да забравя тежката си участ, изпълвах страниците с щастливите сънища, които виждах, докато спях — не само нощем, а и следобед. Пробуждах се и за да забравя всичко, с усърдие описвах съновиденията си, в които действие и смисъл бяха взаимообвързани, като търсех по-поетичен изказ: между дървесата в гората край къщата ни живееха пазителите на тайните — от години копнеехме да ги разгадаем — и стига да се престрашиш, стига да навлезеш в тъмния лес, би могъл да се сприятелиш с тях; докато спяхме спокойно в чистите си и хладни постели, ние прехвърляхме в умовете си хилядите нещица, които трябваше да бъдат изучени и изживени, разпознавахме ги едно по едно, без изобщо да ги тълкуваме, а нашите сенки така и не се стопяваха по залез слънце; хората от картините, които сътворявах в сънищата си, красивите триизмерни хора прекрачваха рамките на картините и се смесваха с нас; майка, татко и аз сглобявахме стоманени механизми, които да вършат нашата работа вместо нас…
Макар да усещаше, че тия сънища бяха дяволски клопки, които ще го вкарат в тъмнината на безсмъртното познание, Ходжа продължаваше да ме разпитва, въпреки че след всеки въпрос губеше частица от своята вяра. Какъв беше смисълът на тези глупави сънища и действително ли бях ги сънувал? Така, най-напред за него направих това, което подир години двамата заедно щяхме да правим за падишаха; направих умозаключения за нашето бъдеще въз основа на сънищата ни — съвсем очевидно бе, че както от чумата, човек няма къде да избяга и от науката, зарази ли се веднъж от тая болест; а че Ходжа бе заразен от тая болест, не бе никак трудно да се установи; и въпреки всичко човек не можеше да не прояви любопитство към сънищата на Ходжа! Изслушваше ме, без да крие сарказма си, но не прекаляваше с
