смешно нелепи и наивни, че не можех да му повярвам изцяло. От една страна, се смайвах от логиката на въображаемите подробности — чувствах, че може би е било точно така, че може би съм живял точно така. Тогава проумях, че за първи път съм усетил нещо по-дълбоко, свързано с живота на Ходжа, но не бях в състояние да го определя. Докато слушах какво бях правил в своя предишен свят, за който от години си спомнях с тъга, забравих страха си от чумата.
Това обаче не продължи дълго. Този път Ходжа пожела да му кажа какво ще правя аз, когато заема неговото място. Не ми хрумна нищо, бях прекалено изнервен от странното положение, в което се озовах, мъчейки се да се убедя, че не си приличаме и че подутината е ухапване от насекомо. Той обаче продължи да настоява и аз си припомних някогашното си намерение, когато се завърна в родината, да напиша своите спомени и казах, че един ден ще разкажа чудесна история за неговите премеждия — изгледа ме с отвращение и с презрение. Изобщо не съм го познавал дотолкова, доколкото той ме познава! Изблъска ме и остана сам пред огледалото — заеме ли моето място, той щял да опише моите бъдни премеждия! Най- напред каза: подутината била чумен бубон; щял съм да умра. После обясни как ще се гърча от болки, преди да умра; страхът, за който не съм бил подготвен, понеже досега не съм го забелязвал, щял да бъде по- ужасен и от смъртта. Описвайки моето задушаване от страданията на болестта, Ходжа бе се отдръпнал от огледалото; миг по-късно погледнах към него — беше се изтегнал върху разхвърляната постеля, просната на пода, и описваше болките и страданията, които щях да изтърпя. Ръката му бе върху корема, върху болката, която описваше — така си помислих. Тъкмо тогава извика, уплашено тръгнах към него и тутакси съжалих; отново започна да ме опипва. Вече, кой знае защо, бях убеден — бил е ухапан от насекомо, ама пак се страхувах.
Така продължи цялата нощ. Опитвайки се да ме зарази с болестта и страха си, не спираше да повтаря, че аз бях той, а той бях аз. Мислех, че го прави заради удоволствието да напусне себе си и да се понаблюдава отстрани, и не спирах да си повтарям като човек, жадуващ да се пробуди: играе ми някаква игра; нали самият той изговаряше тая думичка „игра“, ама в същото време се потеше обилно; не като човек, който се задушава в страха си от гнетящите думи сред горещата стая, а като болен, чието тяло е белязано от недъг.
До изгрев слънце говори за звездите и смъртта, за измислените предсказания, за глупостта на падишаха и за неговата неблагодарност, за любимите си глупаци, за „нас“ и за „тях“, за желанието си да стане друг! Повече не слушах, излязох в градината. Неочаквано в ума ми се откроиха размислите за безсмъртието, прочетени в една стара книга. Вън, освен подскачането от клон на клон на врабчетата, чуруликащи сред липите, нямаше никакво друго движение. Смайващ покой! Замислих се за многото други истанбулски стаи, за другите болни от чума. Ако Ходжа беше болен от чума, всичко щеше да продължава по същия начин, чак докато умре, ако не беше болен — чак докато изчезне червената подутина, ей това ми мина през ума. Вече предусещах — не бих могъл да се задържа още дълго в този дом. Влизайки вкъщи, и идея си нямах къде да избягам, къде да се скрия. Мечтаех за място, отдалечено от Ходжа, отдалечено от чумата. Докато напъхвах малкото дрехи в торбата, знаех, че мястото трябва да бъде достатъчно близко, за да успея да избягам, без да ме заловят, толкоз.
7.
Имах поспастрени малко пари, присвоявал бях дребни от Ходжа, пък и все нещичко бях припечелвал оттук-оттам. Преди да напусна къщата, аз ги измъкнах от чорапа, дето ги бях укрил — в сандъка с книгите, които никога повече нямаше да разлистя. Сетне, подтикван от любопитство, се вмъкнах в стаята на Ходжа — лампата светеше, а той, облян в пот, спеше. Смаях се колко малко бе огледалото, с което цяла нощ ме бе сплашвал — така и не се убедих докрай в нашата загадъчна прилика. Припряно, без да докосна нищо напуснах къщата, тръгнах по пустите улици на квартала, полъхваше нежен ветрец, едно натрапчиво желание да измия ръцете си ме следваше неотлъчно, не знаех де ще отида, но бях доволен. Приятно ми беше да бродя из улиците в утринното безмълвие, да се спускам по стръмнината към морето, да мия ръцете си на всяка чешма, да съзерцавам Златния рог.
За първи път чух за остров Хейбели от млад монах, пристигнал оттам в Истанбул; при срещата ни в Галата той с вълнение ми описа красотата на островите. Трябва да съм бил силно впечатлен, защото, напускайки квартала ни, знаех — ще ида там. Лодкарите и рибарите, които заприказвах, ми поискаха страшно много пари, за да ме откарат на острова, досетиха се, казах си, че съм беглец, притесних се: ще съобщят на хората, които Ходжа ще прати по дирите ми, къде се намирам! После си рекох, че туй ще да е било по-скоро нещо като сплашване на християните, презирани от тях заради страха им от чумата. И за да не привличам повече вниманието, споразумях се още със следващия лодкар, с когото подхванах приказка. Не беше кой знае колко як мъж и не спираше да говори, докато с усилие наблягаше на греблата — изреждаше провиненията, заради които чумата била пратена като наказание. Добави, че да се криеш на острова, уж за да се отървеш от чумата, изобщо не си струвало труда. Докато говореше, си личеше, че не е по-малко уплашен от мен. Пътуването продължи шест часа.
Доста по-късно осъзнах колко щастливи са били дните, прекарани на острова. Срещу дребна сума се настаних в дома на самотен гръцки рибар, стараех се да не се набивам на очи, бях неспокоен. Ту си мислех, че Ходжа е умрял, ту си мислех за хората, които ще прати по дирите ми. На островите имаше доста християни, избягали като мен от чумата, но нямах никакво желание да се срещам с тях.
Сутрин излизах в морето с рибаря, връщах се надвечер. По някое време се пристрастих към ловенето на омари и крабове с тризъбец. Ако времето бе толкова лошо, че не позволяваше да се излезе в морето за риба, обикалях из острова, после се вмъквах в манастирското лозе и сладко заспивах под асмата. Имаше чардак, опрян на една смокиня, оттам при ясно време се виждаше и „Света София“, настанявах се на чардака, гледах с часове Истанбул и бленувах. Сънувах веднъж как идвам към острова и виждам Ходжа да плува заедно с делфините около лодката: сприятелил се с тях, той ги разпитва за мен, преследва ме, значи; в друг сън пък той е с майка ми, укоряват ме двамата и питат къде се бавя. Когато се събудих изпотен от слънцето, огряло лицето ми, ми се прииска отново да продължа тези сънища, ала нищо не се получи и тогава се отдадох на размисъл: мислех си понякога, че Ходжа е починал, представях си мъртвеца в пустата къща, която изоставих, хората, дошли да вдигнат тялото му, тишината на самотното погребение; спомнях си после за неговите предсказания, за ония забавни неща, които му хрумваха с погнуса и ярост, които щастливо му хрумваха; и за падишаха, и за животните на падишаха; а омарите и крабовете, пронизани през, гърбовете от моя тризъбец, показал се от коремите им, съпътстваха тези дневни сънища с бавния танц на щипките си.
Опитвах се да се убедя, че рано или късно ще успея да избягам в родината си. За тази цел бе достатъчно да крада пари от къщите на острова — там не заключваха вратите си; имаше обаче едно условие — най-напред да забравя Ходжа; защото от време на време ме завладяваха магията на преживяното и магнетизмът на спомените: все пак бях изоставил в ръцете на смъртта човека, който невероятно много приличаше на мен и нямаше как заради това да не се обвинявам, толкова, колкото пламенно тъгувах по него сега. Действително ли приличаше, поне както бе в спомените ми, невероятно много на мен, или се заблуждавах? После решавах, че през тези единайсет години аз така и не огледах до насита лицето му; а го бях правил десетки пъти. Душата ми закопня да съм в Истанбул, да зърна за последно трупа му. Реших: за да се почувствам свободен, нямаше друг начин, освен да се убедя, че приликата между нас бе само измамлив спомен, една нелепа илюзия, която трябва да бъде забравена, реших: налага се да свикна с това.
Добре, че не свикнах. Защото един ден пред очите ми внезапно изникна Ходжа! Бях се изтегнал в задната градина на рибаря, бях обърнал към слънцето затворените си очи, нещо се бях замечтал, когато усетих сянката му — стоеше пред мен, усмихваше се, сякаш се усмихваше не защото бе спечелил играта, а защото ме обичаше! Изпълни ме такова необикновено доверие, че чак се изплаших. Дали пък тайничко не съм очаквал тъкмо това: щом като на мига ме обгърна усещането за виновност, присъщо на мързеливия роб, на раболепния слуга. Докато си стягах вързопа, аз не се отвращавах от Ходжа, аз презирах себе си. Той плати на рибаря всичко, което му дължах. Беше наел двама мъжаги и с двата чифта весла стигнахме бързо. Преди смрачаване бяхме вкъщи, затъжил се бях по миризмата на дом. Беше махнал огледалото от стената.
Сутринта, застанал пред мен, Ходжа каза: вината ми била много тежка, безумно искал да ме накаже не
