преди миг, докато уплашено се виждах как отминавам край себе си без да се позная, копнеех да се присъединя към него. Груб като животно войник обаче с все сила ме тласна назад, в тълпата.
8.
В седмиците след чумата Ходжа не само се сдоби с поста главен астролог, той най-сетне успя да установи онази близост със султана, на която се надявахме от години: след онзи малък и безуспешен бунт, великият везир дал на майката на султана да разбере, че е време владетелят да се освободи от шутовете в своето обкръжение; защото и еснафът, и еничарите смятали, че умниците от неговото обкръжение, повели го по кривия път със своите празнословия, носят отговорност за бедствията. Прогониха от двореца целия отбор от приближени на предишния главен астролог Съткъ ефенди — говореше се, че и той имал пръст в заговора, — пратиха ги в изгнание, отнеха им длъжностите, а техните задължения бяха прехвърлени на Ходжа.
Вече всеки ден посещаваше някой от дворците, дето отсядаше падишахът и беседваше с него в часовете, които той не пропускаше да отдели за техните беседи. Щом се върнеше вкъщи, възбудено и тържествуващо ми разказваше как всяка сутрин най-напред тълкувал съня на падишаха от изтеклата нощ. Това, от всичките му задължения, допадаше най-вече на Ходжа: една заран падишахът натъжен съобщил, че през нощта не сънувал нищо, Ходжа му предложил да изтълкува тогава нечий друг сън, владетелят възприел с любопитство идеята му, бостанджиите на часа открили човек, който бил сънувал хубав сън и го представили на султана; тъй катадневното сутрешно тълкуване на някой сън се превърнало в неотменен навик. През останалото време се разхождали из градините сред сенките на чинари и люляци, понякога обикаляли с лодки Босфора и, естествено, разговаряли както за любимите на султана животни, така и за нашите чудати твари. Изказваше се пред султана и по други теми, които разпалено споделяше с мен: кое предизвиква теченията в Босфора? Каква е ползата от това, да опознаеш организирания живот на мравките? Освен от Аллах, откъде другаде черпи своята сила магнитът? Какво значение има дали звездите се въртят по този, или по друг начин? Съществува ли още нещо значимо в живота на неверниците, заслужаващо да бъде изучено, освен факта, че са неверници? Възможно ли е създаването на такова оръжие, което да ги обърне в бягство, а ние да се втурнем да ги преследваме? След като сподели, че султанът го е изслушал с интерес, той трескаво се отправи към масата и върху големи листа от скъпа хартия взе да нахвърля към проекта за онова оръжие — топове с удължени дула, запалителни самозадействащи се механизми, очертания на оръжието, които напомняха сатанински животни; твърдеше, че времето за тяхното осъществяване било съвсем предстоящо и ме накара да се доближа, за да стана свидетел на мощта на неговите фантазии.
Да, щеше ми се да споделям фантазиите на Ходжа. Може би защото все още мислех за чумата, благодарение на която изживяхме като братя онези ужасяващи дни. Всички вкупом бяхме отправяли благодарствени молитви в „Света София“, задето се спасихме от чумата-дявол, макар болестта да не бе напуснала окончателно града. Сутрините, когато Ходжа тичешком се отправяше към султанския дворец, аз, обзет от любопитство, обхождах града, отбелязвах броя на покойниците, които все още биваха изнасяни на носилки от кварталните джамии с недовършени минарета, от бедните мечети35 с плесенясали керемиди, и някакъв необясним импулс пораждаше у мен нежелание болестта да напусне и нас, и града, и да си иде.
Докато Ходжа ми разказваше за своя триумф и за влиянието си върху султана, аз му говорех, че чумата още не е изоставила града и би могла да пламне наново, тъй като всички предохранителни мерки бяха отменени. Разгневен, той ме прекъсна и заяви, че завиждам на триумфа му. Беше прав — стана главен астролог, всяка сутрин изслушваше сънищата на падишаха, можеше да го слуша насаме, без присъствието на глупашката свита, а всичко това го бяхме чакали цели петнайсет години; действително беше триумф; но защо говореше за тези неща единствено като за личен триумф? Май беше забравил, че аз предложих мерките против чумата, че аз изготвих календара, който макар и недостатъчно точен, все пак бе възприет; най-много се огорчавах, че си спомня как съм отишъл на острова, а не как, заради тревогите си, набързо ме отведе от него.
Може би беше прав, може би чувството, което изпитвах, би могло да бъде определено като завист, но всъщност бе братско чувство, което той не усещаше. Надявах се да го усети и му припомних как в дните преди чумата седяхме в двата края на масата като двама жадуващи да забравят притеснението на самотните нощи ергени, припомних му как се отдавахме ту на моите, ту на неговите страхове и колко много неща научихме от тях, и колко копнеех за тези нощи дори когато бях сам на острова; изслуша ме с презрението на свидетел, осъждащ измамата ми в една игра, в която той изобщо не е участвал, дори с думичка не ме обнадежди, че бихме могли да се върнем към онези дни на братство.
Обикаляйки от квартал на квартал, започвах да забелязвам, макар че предохранителните мерки бяха премахнати, как бавно чумата се оттегля от града, сякаш не желаеше да хвърля сянка върху онова, което Ходжа нарече триумф. Понякога се питах откъде ли идва това чувство на самота, след като мрачният страх от смъртта ни напускаше. Понякога изпитвах необходимост да говорим за тези неща, а не за сънищата на падишаха или за проектите, които Ходжа му разясняваше — дори да се страхувах от смъртта, вече бях готов да застана редом с него пред ужасяващото огледало, което той бе свалил от стената! От дълго време обаче Ходжа ме принизяваше, или поне така се държеше; понякога пък мислех, че няма желание да прави дори и това, което бе още по-лошо.
От време на време, за да го привлека към предишния ни щастлив живот споменавах, че трябва отново заедно да седнем на масата. За да го поощря, веднъж-два пъти се опитах да пиша; когато му зачетох пълните с преувеличения страници за страха от чумата, за желанието му да извърши оная дяволия, възраждаща страха, за така и недоосъществените ми прегрешения, той дори не пожела да ме изслуша. Окуражаван може би повече от моята безнадеждност, отколкото от собствения си триумф, той нагло заяви: още навремето бил забелязал, че всичките ни писания са пълна глупост и че играел онези игри само от скука, та да видел докъде ще ни доведат и за да ме изпита; всъщност разбрал какво представлявам в деня, когато съм избягал, въобразявайки си, че е болен от чума. Бил съм виновен! Хората се делели на два вида — справедливи като него и виновни като мен.
Не отвърнах нищо, реших да отдам тези думи на опиянението му от триумфа. Впрочем, умът ми си беше проницателен както и преди, и когато се улових, че се ядосвам за незначителни, делнични неща, разбрах, че не съм изгубил способността да изпитвам гняв, но като че ли не знаех как да отреагирам на предизвикателните думи на Ходжа, накъде да го отведа, къде да го хвана натясно. Усетих как се замъглява целта, която ме крепеше в дните, прекарани на остров Хейбели, когато избягах от него. Какво ще се случи, ако се върна във Венеция? За тези петнайсет години умът ми отдавна беше приел, че мама е починала, че годеницата ми се е омъжила и има много деца; душа не ми даваше да мисля за тях, сънувах ги все по-рядко, пък и в своите сънища, както се случваше през първите години, не се виждах при тях във Венеция, а виждах тях при нас в Истанбул. Знаех, че завърна ли се във Венеция, не бих могъл да продължа живота си оттам, дето бях го оставил. Така или иначе, щях да започна начисто съвсем друг живот. Като изключим намерението ми да опиша в една-две книги турците и прекараните години в робство, вече не се вълнувах от детайлите на онзи живот.
Понякога си мислех, че Ходжа ме презира, защото познаваше моето безсилие, защото съзнаваше, че нямам отечество и цел, понякога се притеснявах дори и от това, че съзнаваше тия неща. А може би изобщо не обръщаше внимание на моите размисли, тъй като всеки ден бе направо пиян от историите си, разказвани на падишаха, бе пиян от бляновете си по нечуваното оръжие, чиито детайли си фантазираше и което, така казваше, нямало начин да не впечатли владетеля, пиян бе от триумфа си. Улових се, че наблюдавам със завист щастието на всецяло обзетия от себе си Ходжа. Обичах го, обичах пресиленото му вълнение, плод на преувеличения триумф, безкрайните му проекти, погледа му, когато се взреше в ръцете си с думите, че в ей тия две ръце ще държи падишаха. Дори от себе си криех, че разсъждавам по този начин, но докато наблюдавах движенията му, всекидневното му поведение, понякога ме обземаше усещането, че съм наблюдавал самия себе си. Случва се човек да открие в поведението на някое дете, на някой юноша собственото си детство и юношество и да наблюдава това с любопитство — страхът и любопитството ми бяха нещо такова; често се сещах как ме стисваше за тила и казваше: „Аз станах ти.“; но когато му припомнях онези дни, Ходжа ме прекъсваше и ми разказваше ту какво беше говорил на султана него ден, за
