падишаха.
По него време бе създаден режимът с разрешителните. За да не спре търговията и градът да може да се изхранва, агата на еничарите взел да раздава разрешителни. Научихме, че от това той печелел доста и дребните занаятчии, не желаещи да се обвързват с тоя харадж33, се готвели да въстанат — по същото време като че ли за първи път усетих някаква логика в цифрите на смъртта. Споделих го с Ходжа, който тъкмо ми разказваше как великият везир Кьопрюлю, интригантствайки, се сдушил с еснафа — опитах да убедя Ходжа, че чумата постепенно се оттегля от покрайнините и от по- бедните райони.
Не ми повярва много-много, но ми възложи да изготвя календара. Каза, че за да залъже султана, пишел някаква история без всякакъв смисъл, та читателят й да не може да си изведе поука. В друг момент ме запита:
— Може ли човек да сътвори история, нямаща никакъв друг смисъл и поука, освен удоволствието от нейното четене или от нейното слушане?
— Като музиката ли? — бързо попитах, а Ходжа се смая.
Поумувахме малко и решихме, че една добра история трябва да е в началото си детинска като приказка, трябва да е плашеща като кошмар по средата, а финалът й трябва да е тъжен като любов, приключила с разлъка. Цялата нощ, преди Ходжа да се яви призори в двореца, ние бъбрихме радостно и работихме напрегнато. Приятелят ни калиграф, левак, преписваше в съседната стая основните откъси от историята, чийто финал Ходжа още не бе довършил. Призори, благодарение на уравненията, които дни наред се опитвах да съставя въз основа на данните, с които разполагах, стигнах до заключението, че чумата, взимайки своите последни жертви по пазарищата, ще напусне Истанбул след двайсет дни. Ходжа не попита на какво основание съм стигнал до това заключение, каза единствено, че така денят на освобождаването доста се отдалечава и поиска да пренатъкмя календара за две седмици, като прикрия времетраенето с други цифри. Не бях такъв оптимист, но направих, каквото поиска. Ходжа веднага, на място, съчини стихове за някои дати в календара и напъха всичко в ръцете на калиграфа, който току-що бе привършил работата си; на мен пък възложи да илюстрирам някои от стиховете. Към обед, когато взе трактата, подвързан набърже със синя „мраморна“ хартия, и тръгна, ми изглеждаше безрадостен, притеснен и уплашен. Каза ми, че разчита повече на своята история, изобилстваща с пеликани, крилати бикове, червени мравки и говорещи маймуни, отколкото на календара.
Вечерта, като се върна, беше обзет от силно вълнение и това вълнение продължи през всичките три седмици, през които падишахът би могъл окончателно да приеме, че предсказанието на Ходжа се е сбъднало — в началото казваше: всичко е възможно, защото не бе особено обнадежден през първия ден; сред обкръжението на султана имало и такива, които се подхилквали, докато младеж с чудесен глас четял историята му; правеха го очевидно нарочно, та да принизят Ходжа, да го злепоставят пред султана, ала той ги укорил и ги принудил да млъкнат; попитал единствено какви са основанията за твърдението му, че подир две седмици чумата ще приключи. Ходжа отвърнал, че всичко се крие в историята му, която никой не проумял. После, за да угоди на султана, изразил своята обич към докараните с кораби от Трабзон котки с различна окраска, които изпълвали не само вътрешните дворове, а и покоите.
Каза, че при посещението му в двореца през втория ден хората се разделили на две — групата около главния астролог Съткъ ефенди искала да бъдат премахнати всички предохранителни мерки; останалите, които били на страната на Ходжа, казвали: „Не бива да позволим на града да си поеме дъх, за да не си поеме дъх шестващата из него чума-дявол.“ Аз бях започнал да се поуспокоявам, наблюдавайки как ден след ден смъртността намалява, но Ходжа все още бе развълнуван — говорело се, че първата група се била сдушила с Кьопрюлю и готвела бунт; целта им не била да се преборят с чумата, а да се отърват от враговете си.
Към края на първата седмица и с просто око се виждаше как смъртните случаи намаляват, но беше станало ясно, нали тъй и го бях пресметнал, че болестта няма да приключи до седмица. Натякнах на Ходжа, че той ме беше накарал да променя собственото си предвиждане, ала Ходжа вече беше изпълнен с надежда; развълнувано ми обясни, че мълвите за великия везир са пресечени. На всичкото отгоре дори те, привържениците на Ходжа, вече разпространявали, че са се сдушили с Кьопрюлю. А уплашеният не на шега от всички тия интриги султан, търсел спокойствие при котките си.
Към края на втората седмица градът се задушаваше повече от самите мерки, отколкото от чумата; с всеки изминал ден умираха все по-малко хора, ала това го знаехме единствено ние, които вниквахме в нещата. Плъзнаха слухове за глад, Истанбул бе като изоставен, сеещ ужаси град; понеже аз не напусках квартала, Ходжа ми разправяше: човек направо усещал безизходицата на хората, хванали се гуша за гуша с чумата зад своите залостени прозорци и дворни порти, усещал, че те не очакват нищо друго, освен чума и смърт. И в двореца витаело същото очакване — ако паднела на пода чаша или ако някой шумно се задавел в кашлица, ония безброй умници внезапно заговаряли шепнешком, чудели се какво ли ще предприеме султанът днес и примирали от страх, ама само след миг живвали като всички отчаяни души, които жадуват да се случи нещо, независимо какво. И Ходжа живваше по същия начин; опитал да подчертае пред султана, че чумата, както и бил предсказал, постепенно отминава, ала не успял да го впечатли, тъй че бил принуден отново да се върне на темата за животните.
Два дни по-късно, въз основа на преброяването, правено в джамиите, Ходжа бе стигнал до извода, че болестта е отминала, но не това се оказа причината за радостта на Ходжа в оня петъчен ден: групичка обезнадеждени еснафи влязла в схватка със завардилите пътищата еничари; занаятчиите успели да привлекат на своя страна и част от еничарите, които били разтревожени от предприетите мерки, и един- двама проповядващи в кварталните джамии глупави имами, и неколцина пристрастени към грабежите разбойници и безделници; твърдели, че чумата си е работа на Аллах и никой не бива да се намесва в нея, ала събитията били приключени, още преди да се разраснат. Шейхюлислямът34 издал фетва и начаса, вероятно за да изглеждат събитията по-значими, отколкото бяха всъщност, двайсет души били убити. Ходжа бе предоволен от живота си.
Следващата вечер оповести своя триумф. В двореца никой вече не говорел за премахване на предохранителните мерки; когато поканили агата на еничарите, той подметнал за привърженици на бунтовниците и в самия дворец; султанът кипнал; тая групичка, принудила чрез своята враждебност Ходжа да изживее тежки дни, била разпръсната като пилци. Говорело се, че Кьопрюлю, когото по-рано одумваха, че бил на тяхна страна, щял да вземе твърди мерки срещу бунтовниците. Ходжа с радост отбеляза, че в това отношение е повлиял на падишаха. За да убедят султана, дори потушилите бунта разправяха, че чумата е отшумяла. На всичкото отгоре думите им си бяха истина. Падишахът засипал Ходжа с нечувани до този момент похвали; отвел го до клетката, измайсторена за докараните от Африка маймуни; докато наблюдавал маймуните, чиято мръсотия и наглост отвращавали Ходжа, владетелят се поинтересувал дали могат да бъдат научени да говорят като папагалите. Сетне, обръщайки се към свитата си, обявил, че желае по-често да вижда Ходжа край себе си и че изработеният от него календар на чумата се е оказал верен.
Един петъчен ден, подир месец, Ходжа стана главен астролог; дори нещо повече: когато султанът съобщи, че чумата ни е напуснала и отиде на петъчния намаз в „Света София“, където се бе сбрал целият град, Ходжа стоеше току зад него; бяха премахнати всички предохранителни мерки и аз бях сред тълпата, която екзалтирано сипеше благодарности към Аллах и султана. Щом султанът, яхнал коня си, мина край нас, всички наоколо се разкрещяха неистово; после изпаднаха в екстаз, настана невероятна блъсканица, тълпата се люшна, еничарите ни заблъскаха назад, по някое време бях притиснат между настъпващите и едно дърво, сетне разблъсквайки тълпата с лакти, успях да се оттласна напред и след няколко крачки се озовахме очи в очи с Ходжа, пристъпващ предоволен и прещастлив. Избегна погледа ми, сякаш не беше ме разпознал. Внезапно сред ужасяващата олелия ме споходи някакво наивно вълнение, в този миг вярвах, че Ходжа наистина не ме е видял, разкрещях се, завиках името му, исках да разбере за моето присъствие, може би, ако ме забележеше, щеше да ме измъкне от тълпата, щеше да ме спаси и аз щях да взема участие в щастливото шествие на хората, които държаха в ръцете си триумфа и мощта! Исках го, но не за да получа своя дял от триумфа или някакъв отзвук за стореното от мен; чувството в душата ми бе съвършено различно: аз трябваше да съм там, защото аз бях Ходжа! Също като в страховитите сънища, които често сънувах, бях се отделил от самия себе си, понеже се наблюдавах отвън; понеже можех да се наблюдавам отвън, значи бях някой друг; дори не желаех да науча кой беше този друг, в чиято личност се бях загърнал;
