да го накара да повярва в онова невероятно оръжие, ту подробно ми описваше как бе замаял главата на владетеля, тълкувайки нея сутрин съня му.
Би ми се искало и аз да повярвам в ослепителността на тия успехи, които превъзнасяше. От време на време, когато се потапях в безграничността на мечтите си, когато щастливо се поставях на неговото място, успявах да повярвам. Тогава много повече обичах него, себе си, нас, слушах го с отворена уста като някакъв малоумник, завладян от вълшебна приказка, а думите му ме обсебваха — вярвах, че говореше за бъдните красиви дни като за наша цел.
Приобщих се към неговите тълкувания на султанските сънища! Ходжа бе решил да подбуди двайсет и еднагодишния султан да укрепи още по-здраво властта си. Разтълкува му, че самотните коне, които владетелят често сънувал как галопират, са нещастни, защото си нямат стопанин; вълците, хвърлящи се с коварните си зъби към гърлата на враговете си са щастливи, защото сами си вършат работата; разплаканите възрастни жени, слепите девойки и дървесата, чиито листа бързо капят в черния дъжд, го призовават на помощ; свещените паяци и гордите соколи символизират добродетелите на самотата. Копнеехме султанът, след като укрепи властта си, да прояви интерес към науката ни; затова се възползвахме дори от кошмарите му. През нощите на продължителните и уморителни ловни излети, и султанът, както повечето любители на лова, сънуваше, че дивечът е самият той, и обладан от страх да не изгуби престола си, той видял насън как се качва на трона като дете, а Ходжа му заобяснявал как завинаги щял да остане млад на своя престол, но как ще избегне заложените капани от враговете, които сън няма да ги лови, стига да създаде превъзхождащите оръжия. В съновиденията на падишаха дядо му султан Мурад, за да докаже силата на своята десница, с един замах на сабята си разсякъл магаре, подкарал двете му половини, раздалечавайки ги една от друга; злонравната старица, негова баба по бащина линия, наричана Кьосем султан, оживявала и абсолютно гола се нахвърляла да души и него, и майка му; по смокиновите дървета, заели местата на чинарите по „Ат мейданъ“, наместо смокини висели окървавени трупове; злосторници с лица, подобни на неговото, го гонели с чували в ръце, за да го напъхат в тях и там да се задуши; армия от костенурки с негаснещи от вятъра свещи върху корубите им навлизала в морето при Юскюдар и се отправяла към двореца; ние пък се опитвахме да разтълкуваме доколко тези сънища, които търпеливо и със задоволство описвах и класифицирах в един тефтер, щяха да са от полза за науката и за нашето невероятно оръжие, което предстоеше да изобретим, и си казвахме: одумващите султана, че, видите ли, е зарязал държавните дела и нямал в главата си нищо друго, освен лов и животни, са абсолютно неправи.
Лека-полека, според Ходжа, ние му повлиявахме, аз обаче вече не вярвах в успеха ни. Получи думата на падишаха за изграждането на обсерватория или дом на науката, за създаването на ново оръжие, но подир трескавите нощи, пълни с мечтания, минаха месеци, без сериозно да е говорил поне веднъж по тези теми със султана. Една година след чумата Кьопрюлю се спомина и Ходжа откри нов подтик за своите надежди: султанът се въздържаше да осъществи идеите си, тъй като се страхуваше от личността на Кьопрюлю и неговото могъщество, сега обаче, след смъртта на великия везир, неговото място беше заел синът му, който нямаше влиянието на баща си и беше време да се очакват смели решения от падишаха.
Прекарахме още три години в очакване на тия смели решения. Смайваше ме не бездействието на султана, улисан в сънища и лов, а това, че Ходжа продължаваше да свързва с него надеждите си.
През всичките тези години чаках деня, в който наистина ще заприлича на мен — изгубилият всякаква надежда! Вече не говореше както преди за онова, което наричаше триумф, да, не изпадаше в същия захлас, както през първите месеци след чумата, но все още успяваше да крепи жива мечтата си за деня, в който ще убеди султана в грандиозния проект, както сам го наричаше. Всеки път намираше с какво да оправдае султана: прахосването на пари за по-големи проекти веднага след огромния пожар, поразил Истанбул, щяло да се превърне в сгоден случай за неговите врагове, които искаха да възкачат на престола брат му; падишахът сега не предприемал нищо, понеже армията му потеглила на поход срещу Унгария; следващата година пък чакахме да приключат набезите срещу немците; после дойде построяването на джамията „Йени Валиде“ на брега на Златния рог, дето Ходжа се отбиваше често със султана и майка му Турхан султан — и за това били нужни сума ти средства; после пък следваха нескончаемите ловни излети, в които аз не вземах участие. Докато чаках у дома Ходжа да се върне от лов, аз се опитвах да следвам съветите му, търсех смайващи идеи за така наречения от него „грандиозен проект“ или за „наука“; лениво придремвайки, разгръщах страница подир страница.
Вече не ме забавляваха дори мечтанията около тия проекти — не се интересувах и какъв би бил резултатът, ако можеха да се осъществят. И Ходжа, точно колкото мен, съзнаваше, че нищо реално нямаше в идеите ни за астрономията, географията и естествените науки през първите години от нашето запознанство; часовниците, астрономическите прибори и макетите бяха забравени в един ъгъл, където отдавна ръждясваха. Всичко бяхме отложили за деня, когато щяхме да осъществим на практика онова мъгляво дело, наричано от него „наука“; разполагахме всъщност не с грандиозен проект, който би ни избавил от крушение, колкото със самата мечта за проекта. За да повярвам в тази безцветна, неубедителна за мене мечта и за да се усетя едно цяло с Ходжа, аз се опитвах да се поставя на негово място и да преценявам през неговия поглед разгръщаните страници или спонтанно нахлулите у мен мисли. Когато се връщаше от лов, аз се правех, че съм открил нова истина, независимо от това по коя тема ме беше оставил да си блъскам главата и че основавайки се на нея, бихме могли да променим всяко нещо — заявявах, че „причината за приливите и отливите на морето е пряко свързана с температурата на вливащите се в него реки“ или че „дребни частици във въздуха разпространяват чумата и щом времето се промени, тя изчезва“ или че бихме могли „да обърнем в бягство всеки, щом се втурнем да го преследваме с разработваното от нас огромно оръжие на колела и с дълго дуло“ или че „Земята се върти около Слънцето, а Слънцето — около Луната“; тогава Ходжа, сменил прашните си ловни одежди ми даваше един и същ отговор, който ме караше да се усмихвам с обич: „А нашите ахмаци дори не проумяват тази истина!“
После го обземаше гняв, чиято сила завладяваше и мен, разправяше как султанът язди с часове подир някое ошашавено прасе или как глуповато пролива сълзи за заека, уловен от хрътките, които сам е насъскал подире му, и без всякакво желание признаваше, че думите му по време на лов влизаха през едното ухо на султана и излизаха през другото, а сетне, изпълнен с отврата повтаряше: „Кога ли ахмаците ще проумеят тия истини? Дали е случайност или необходимост това, че на едно място са се струпали толкова много глупаци? Защо ли са толкова глупави?“
Постепенно осъзнаваше, че трябва пак да се залови с онова, което наричаше „наука“, тоз път, за да проникне в природата на техните мозъци. И аз бях петимен да се заема с тази „наука“, понеже ми припомняше за красивите дни, когато седяхме на масата, отвращавахме се един от друг, но и си приличахме — обаче още след първите опити разбрахме, че нещата далеч не бяха същите като преди.
Не му противоречах по никакъв начин, защото не знаех в кой момент и заради какво ще го притисна в ъгъла. По-важното бе, че усещах неговите страдания и поражения като свои страдания и поражения. Веднъж с попреувеличени примери му припомних глупостта на тукашните люде и го накарах да осъзнае, че не само те, а и той е обречен на поражение, въпреки че не го мислех, а после проследих реакцията му — да, той гневно ми се противопостави, каза, че поражението не е някаква необходимост, че успеем ли да осъществим нашия проект за оръжието, ще обърнем в желаната от нас посока течението на реката, която ни залива и изтласква на заден план, всъщност той ме израдва не защото говореше за проекти изобщо, а защото говореше за „нашите проекти“, както във времената на безнадеждността, само дето сега беше завладян от ужаса на неизбежното, на приближаващото се поражение. Оприличавах Ходжа на самотно дете, обичах гнева му и тъгата му, напомнящи ми първите години в робство; щеше ми се и аз да съм като него. Докато обикаляше из стаята и се заглеждаше през прозореца в мръсните, кални улици под мрачния дъжд или в трепкащите, бледи лампи, все още светещи в няколко къщи по брега на Златния рог, сякаш търсейки следите на ново знамение, което да свърже с надеждата, за момент ми се стори, че в стаята обикаля и се гърчи не Ходжа, а собствената ми младост. Човекът, който бях някога, беше ме изоставил, а аз, дремещият сега в ъгъла, се стремях към него, за да открия наново предишното вълнение.
Дори това постоянно повтарящо се вълнение бе ми омръзнало. След като Ходжа стана главен астролог, земите му в Гебзе се бяха увеличили, а приходите ни бяха нараснали многократно. Вече нямаше необходимост да се занимава с друго, освен да си бъбри със султана. Понякога отскачахме до Гебзе, обхождахме разнебитените мелници и селата, където, предварили всички, ни посрещаха яките овчарски
