кучета, проверявахме приходите, преглеждахме документите, опитвайки се да открием с колко ни беше измамил кехаята, понякога се смеехме, по-често пишехме, въздишайки притеснено, забавни трактати заради падишаха — нищо друго не вършехме. Ако не бях настоявал, вероятно нямаше да ни уреди и с онова общество на прекрасно ухаещите жени, с които се любехме, та най-сетне да си прекараме времето по- приятно.
Ходжа се изнервяше още повече, понеже падишахът, окуражен от това, че армиите и пашите бяха напуснали Истанбул заради походите към Германия и Критската крепост, както и от това, че майка му вече не можеше да му повлияе, бе сбрал отново около себе си прогонените от двореца словоохотливи умници, шутове и имитатори. Ходжа бе изпълнен с решимост да се разграничи от тия отвращаващи го измамници, да не се присъединява към тях и по този начин да ги накара да приемат превъзходството му, ала по настояване на падишаха веднъж-дваж бе принуден да изтърпи техните прения. Разискваха се неща от сорта: имат ли животните душа, кои от тях имат, кои ще отидат в рая, кои — в ада, мъжки или женски е полът на мидата, ново слънце ли е слънцето, изгряващо всяка сутрин, ако пък не е, дали залязващото вечер старо слънце не обикаля по някакъв заден път, та сутрин да се покаже от другата страна — след подобни срещи Ходжа изгубваше вяра в бъдещето и твърдеше, че скоро падишахът ще ни се изплъзне от ръцете.
С радост се приобщавах към него, защото казваше „нашите“ проекти, „нашето“ бъдеще. Веднъж, за да вникнем в дълбините на султанския ум, извадихме тефтерите, които съхранявах от години, измъкнахме от тях нашите сънища, нашите спомени. Опитахме да попълним рабоша на султанския ум така, както се пълни описа на измъкнати от чекмеджетата на някой долап дреболии; изводът съвсем не бе насърчителен — вярно е, Ходжа разправяше, че нашето избавление все още се крие в невероятното оръжие или в разгадаването на скритите все още в глъбините на умовете ни тайни, ала се държеше и така, сякаш предусещаше приближаващото се ужасяващо крушение. Месеци наред напълно безсмислено обсъждахме тази тема.
Дали под крушение разбирахме, че империята губеше една подир друга своите територии? Просвахме картите върху масата и с тъга установявахме първо кои територии, сетне кои планини и реки ще бъдат изгубени. А може би пък крушението означаваше по-скоро промяна у хората, промяна на техните вярвания, без самите те да го забелязват? Представяхме си как една заран истанбулчани се надигат от топлите си постели съвсем други; не знаят как да си облекат дрехите, не си спомнят предназначението на минаретата. Може би крушението означаваше, щом забележиш превъзходството на другите, да се потрудиш, за да заприличаш на тях — тогава той ми припомняше епизоди от живота ми във Венеция, после си представяхме как някои тукашни наши познати с панталони на краката и с шапки на главите, отново съживяват спомените ми.
Решихме, че наш последен спасителен изход е да поднесем на султана тези фантазии — докато ги градяхме, не усещахме как минава времето. Казвахме си, че всички тези сцени на крушението, оживени от багрите на фантазиите, може би ще го разтревожат. Ето защо през безмълвните и тъмни нощи изпълнихме цяла книга с бликащи от нашите фантазии картини на поражение и крушение, които сътворявахме с тъга и безнадеждност месеци наред: унили бедняци, кални пътища, недоизградени постройки, мрачни и странни улици, хора, отправящи неразбираеми за самите тях молитви всичко да си остане постарому, угрижени майки и окаяни бащи, несретници, чийто живот е недостатъчен, за да се преселят при нас — осъществилите се и вписалите се в други страни, повредени машинарии, хленчещи люде, оплакващи прежните хубави дни, както се оплаква покойник, мършави улични псета, селяни без земя, безработни, местещи се напусто от град на град, неграмотни мюсюлмани в панталони и всички битки, приключили с поражение. В друга част на книгата включихме моите поизлинели спомени: една-две ярки сцени с щастливи и поучителни случки от ученическите ми години, когато с мама, татко, братята ми и сестра ми бяхме във Венеция — ето как живееха другите, дето щяха да ни победят, трябваше и ние да вършим същото и да се задействаме преди тях! Във финалната част, която нашият калиграф, левакът, преписа на чисто, имаше добре премислено стихотворение, което можеше да се сметне за въведение към обърканите тайни от тъмната енигма на нашите умове, сравнявани с препълнен долап — Ходжа бе луд по тази метафора. Изтънчената мъглявост на това приповдигнато и, бих казал, тихо стихотворение, с тъга осмисляше всичко най-добро от книгите и трактатите, които бяхме написали с Ходжа.
Само месец, след като предаде книгата на султана, Ходжа получи от него заповед да започне работа по невероятното оръжие. Бяхме смаяни, така и не разбрахме до каква степен дължим този успех на своята последна книга.
9.
Какво имаше предвид султанът, когато каза: „Ти създай невероятното оръжие, дето ще разгроми враговете ни, пък да видим“ — дали изпитваше Ходжа, дали прикриваше свой сън, дали държеше да демонстрира пред властната си майка и пред пашите, че умниците от обкръжението му поне в нещо ги бива, дали се надяваше Ходжа да сътвори ново чудо след чумата, дали наистина се бе повлиял от всичките ни измислици за крушението, с които изпълнихме нашата книга, или пък, подир няколкото военни неуспеха, обезпокоен донякъде от крушението, го е тормозела мисълта, че желаещите да възкачат на негово място брат му, ще го свалят от престола? Разсъждавахме за всичко това, докато слисано пресмятахме баснословните суми, дето щяха да завалят от селата, хановете и маслиновите гори, приходите, от които султанът ни предостави за разработване на оръжието.
Накрая Ходжа заключи, че по-скоро би трябвало да сме слисани от самото си слисване — не бяха ли истина всички истории, които от години разправяше на султана, не бяха ли истина всички трактати и книги, та тъкмо когато им е повярвал, ние да се учудваме? Имаше и друго — падишахът започвал да проявява интерес към онова, дето се въртеше в дълбокия мрак на човешкия разум. Разчувстван, Ходжа ме питаше: не беше ли това победата, която очаквахме от години?
Да, беше; на всичкото отгоре този път я споделяхме двамата в едно общо дело; и аз бях щастлив, макар че крайният резултат не ме вълнуваше толкова, колкото него. Последвалите шест години, през които се мъчехме да доразработим оръжието, бяха нашите най-рискови години. Не защото работехме с барут, а защото изпитвахме на гърбовете си злорадството на завистливите врагове; тъй като всеки очакваше с нетърпение нашата победа или нашето поражение; и ние с боязън очаквахме същото, осъзнавайки риска. Започнахме да работим на масата и така изкарахме цялата зима — абсолютно прахосано време. Бяхме възбудени, бяхме устремени, но налице нямахме нищо повече от идеята за самото оръжие, от доста неопределените, лишени от ясна форма детайли, които, дордето си фантазирахме как враговете ни ще бъдат прогонени и обърнати в бягство, не напускаха умовете ни. После решихме да излезем на открито, да заработим с барута. Както в седмиците, когато заедно подготвяхме зрелището с фойерверките, ние се оттегляхме в хладната сянка на високите дървета, а хората ни, малко по-надалеч, възпламеняваха натъкмените по наши рецепти смески. От всички краища на Истанбул се стичаха любопитни да наблюдават пръскащия се с различна мощ и трясък пъстроцветен дим. След време любопитната тълпа превърна ливадата с нашите шатри, с излетите за нас оръдия с дълги дула и с мишените в място за празненства. Един ден към края на лятото най-неочаквано пристигна самият султан.
Направихме специална демонстрация за него накарахме небето и земята да стенат; сетне едно по едно му показахме подготвените от нас за възпламеняващите се барутни смески артилерийски чаши, гюлетата, новите оръдия, чертежите на още неотлетите дула и проектите на запалителните самозадействащи се механизми. Прояви по-голям интерес към мен, отколкото към тях. Първоначално Ходжа гледаше да ме държи настрана, но щом демонстрацията започна, падишахът забелязал как раздавам нареждания наравно с Ходжа, как хората ни се допитват колкото до Ходжа, толкова и до мен, и това го заинтригувало.
За втори път, петнайсет години по-късно, се представях на негово величество — падишахът ме изгледа тъй, както се гледа някой, когото познаваш, но не се сещаш кой е; приличаше на човек, опитващ се със затворени очи да разпознае плода, който вкусва. Целунах пеша на дрехата му. Не се разгневи, щом узна, че съм тук от двайсет години, а все още не съм станал мюсюлманин. Друго занимаваше мисълта му.
— Значи, двайсет години? — рече. — Странно!
И веднага ме попита:
— Ти ли го научи на всички тия неща?
Не попита обаче, за да чуе моя отговор — вече бе напуснал прокъсаната ни шатра, вмирисана на барут и селитра, и крачеше към красив бял кон; внезапно спря, извърна се към нас, към двамата — стояхме един
