до друг — и се усмихна, сякаш бе зърнал някое от невероятните, сътворени от Аллах чудеса, призвани да сломят надменността на човешкия род, да го накарат да проумее своята глупост: я джудже без всякакви недостатъци, я близнаци, приличащи си като две капки вода.
През нощта мислих за него, но не както му се щеше на Ходжа. Ходжа все тъй говореше за него с ненавист, ала аз бях разбрал, че не можех да изпитвам към падишаха ненавист, че не можех да го подценявам — допадаха ми спокойствието му, обичливостта му и поведението му на разглезено хлапе, което тутакси изрича първото, което му скимне. Щеше ми се да съм като него или да съм приятел с него. След гневната криза на Ходжа, докато се мъчех да заспя в постелята, си казах: падишахът не е човек, заслужаващ да бъде мамен, щеше ми се да споделя с него всичко. Но какво ли беше това всичко?
Интересът ни, оказа се, бил взаимен. Веднъж, съвсем неохотно, Ходжа ми съобщи, че сутринта падишахът ни очаквал двамата и аз тръгнах с него. Беше един от онези прекрасни есенни дни, ухаещи на море и водорасли. Цялата сутрин прекарахме край басейн с водни лилии под люляците и чинарите в голямата дъбрава, покрита с окапали червени листа. Султанът пожела да поговорим за жабите, щъкащи из басейна. Ходжа не му достави удоволствието, подхвърли няколко шаблонни, лишени от цвят и фантазия думи. Султанът дори не обърна внимание на това своеволие, което ме смая. Повече се интересуваше от мен. Ето защо се разпрострях върху механиката на жабешките подскоци, върху кръвообращението на жабите, върху сърцата им, които продължават туптенето си дълго, след като старателно са отделени от телата, върху мухите и другите насекоми, с които се хранеха. Поисках лист и перо, за да покажа нагледно еволюцията, през която преминава едно яйце, докато заприлича на развитите жаби в басейна. Падишахът доста се заинтригува от рисунките, които правех с камъшеното перо, донесено в сребърен дивит36, инкрустиран с рубини. Беше му забавно да чуе всички народни приказки за жаби, за които се бях досетил, а когато стигнах до принцесата, целунала жабока, лицето му изрази погнуса, ала той далеч не приличаше на глуповатия младеж, описван от Ходжа; напомняше по-скоро на разумен зрял мъж, възнамеряващ всекидневно да се занимава с наука и изкуство. В края на тези невероятни часове — през това време Ходжа не спираше да се чумери, — падишахът, вгледан в рисунките на жабата, които държеше в ръката си, ми каза: „Подозирах, всъщност, че ти съчиняваш историите. А значи ти си изработил и рисунките!“ Сетне ме заразпитва за мустакатите жаби.
Ето така започна моята връзка със султана. Всеки път вече и аз, заедно с Ходжа, отивах в двореца. Първоначално той си мълчеше, приказвахме повече ние с падишаха. Докато разговаряхме със султана за неговите сънища, вълнения, страхове, за миналото и бъдещето му, аз се чудех доколко шеговитият и разумен човек срещу мен прилича на описвания години наред от Ходжа падишах. От умело подхвърлените въпроси, от дребните хитринки подразбирах, че падишахът иска да проумее каква част от Ходжа бе Ходжа и каква бях аз, каква част от мене бях аз и каква беше Ходжа — книгите, които му поднасяхме в дар, подклаждаха неговото любопитство. Ходжа пък, само и само да не се занимава с любопитството на султана, което намираше за глупаво, тъкмо тогава се захвана с топовете и с дългите дула, които се опитваше да излее.
След шестмесечната ни работа по топовете Ходжа не без тревога научи, че главният топчия се бил разгневил, задето сме се намесвали в тия работи, човекът поискал или да го освободят от поста му, или такива щури глави като нас, подкопаващи артилерията с убеждението, че я обновяват, да бъдат прокудени от Истанбул; Ходжа обаче не потърси път за разбирателство с главния топчия, който, по всичко изглежда, бе готов на споразумение. Месец по-късно, когато падишахът ни заповяда да изнамерим и други устройства, освен топовете, за да доразработим оръжието, Ходжа не се разстрои много. Ние и двамата знаехме, че новоизлетите топове и дула не бяха по-съвършени от старите, ползвани години наред.
По този начин, според Ходжа, бяхме навлезли в един нов период, когато щеше да ни се налага да градим и измисляме всяко нещо отначало, но тъй като бях привикнал и с гнева му, и с фантазиите му, единствената новост за мен си остана запознанството с падишаха. Той също беше доволен от това, че се знаем. Както грижовният баща разпознава двамата братя, объркали в играта своите топчета и им казва „ето, това е твое, а това — твое“, тъй и султанът ни разпознаваше по нашите приказки и по нашето държание. Тази му наблюдателност ме заинтригува, макар че веднъж я намирах за детинска, друг път за проницателна: започнах да вярвам, че без самите да забележим личността ми се отделя от мен, за да се обедини с личността на Ходжа, че по същия начин неговата личност се обвързва с моята и че падишахът, отреждайки нужното място на това въображаемо създание, ни познава по-добре, отколкото се познаваме ние самите.
Когато тълкувахме сънищата му или говорехме за новото оръжие — по онова време още само си бленувахме за него, — владетелят неочаквано спираше и се обръщаше към единия от нас с думите: „Не, тази мисъл не е твоя, негова е.“ Понякога ни разпознаваше по държанието: „Сега гледаш като него. Гледай като себе си!“ И докато слисано се усмихвах, той добавяше: „Точно така, браво. Вие някога виждали ли сте се двамата заедно в огледало?“ Запита ни кой от нас би изтърпял да бъде себе си, когато сме заедно пред огледалото. Веднъж се разпореди да донесат всички трактати, книги за животните и календари, които през годините бяхме сътворили за него, и докато четеше, разгръщайки страница подир страница, каза, че си представя коя част от кого е била писана и в коя част кой е поставил себе си на мястото на другия. Но нещото, което истински разгневи Ходжа, а мене ме омагьоса и смая, бе поканеният на аудиенция в наше присъствие имитатор.
Този мъж не приличаше на нас — ни по лице, ни по телосложение, — бе нисък и дебел, одеждите му бяха абсолютно различни от нашите, ала щом заговори, направо се сепнах: сякаш говореше не той, а Ходжа. Досущ като него се приведе към ухото на падишаха, сякаш да му съобщи някаква тайна, досущ като него старателен и угрижен — подчертаваше детайлите, изтънявайки гласа си, досущ като него се поддаваше на въодушевлението от изреченото, жестикулираше разпалено и дишаше тежко, за да убеди седящия срещу него. Само дето докато говореше с интонацията на Ходжа, имитаторът разясняваше не звездните си проекти или проектите за невероятни оръжия, а изреждаше имената на гозбите, научени в дворцовата кухня и необходимите за тяхното приготовление подробности и подправки. Падишахът се смееше, а имитаторът си продължаваше работата, помрачила лицето на Ходжа, изброявайки всички гостоприемници между Истанбул и Алено. Сетне падишахът му заръча да имитира и мен. Мъжът, гледащ ме смаяно, със зяпнала уста, бях аз: явно съм бил оглупял. Когато падишахът му заръча да изимитира човек, който да е наполовина Ходжа, наполовина — аз, вече бях окончателно омагьосан. Наблюдавайки поведението на мъжа, и аз, като владетеля, едва се сдържах да не възкликна: „Това съм аз, това е Ходжа.“ Но имитаторът сам свърши тая работа, като един по един ни посочи с пръст. Падишахът любезно отпрати човека и ни заповяда добре да осмислим видяното.
Какво ли означаваха думите му? Вечерта споделих с Ходжа, че падишахът е доста по-умен от човека, когото ми беше описвал години наред и че той вече по собствена воля поема в желаната от Ходжа посока — Ходжа наново изпадна в гневна криза. Тоз път го разбирах напълно — талантът на имитатора не бе за изтрайване. Ходжа се зарече, че след всичко това кракът му не ще стъпи в двореца, колкото и да настоява владетелят. Сега, след като най-сетне му е паднала в ръцете тази чакана от години щастлива случайност, повече нямал никакво намерение да се тормози в обкръжението на онези глупаци. Вместо него в двореца щял съм да ходя аз, познавал съм великолепно султанските пристрастия и съм притежавал достатъчно пъргав ум, за да участвам в ония шутовщини.
Когато съобщих на султана, че Ходжа е болен, не ми повярва. Каза единствено: „Той да си действа там по оръжието.“ Ето как цели четири години посещавах двореца аз, за да може Ходжа да проектира и да задейства оръжието, пък той, както правех преди това аз, си оставаше вкъщи при своите измислици.
За тия четири години научих, че животът не е само очакване, а нещо, което можело да доставя и удоволствие. Онези, дето забелязаха, че падишахът е започнал да ме цени като Ходжа, всеки ден ме канеха по различни празненства и веселби. Веднъж беше сватбата на везирската щерка, друг път на султана му се роди нова рожба, после пък дойде празничната церемония за сюнета37 на синовете му, последва пиршеството в чест на крепостта, която си възвърнаха от Унгария, после, понеже принцовете тръгнаха да се учат, бяха организирани тържества, и ето ти — настъпиха веселбите за Рамазана38 и Байрама39. Понеже през продължаващите с дни празненства се тъпчех с тлъсти меса и пилаф, с измайсторените от захар и фъстъци лъвове, щрауси и русалки, за кратко време надебелях. Повечето дни зяпах лъщящите от мазнина и премерващи до припадък своите сили пехливани, въжеиграчите, танцуващи с
