само, задето съм избягал, а и задето съм го зарязал в ръцете на смъртта, приемайки едно обикновено ухапване от насекомо за чумен бубон, но сега не му било времето. Обясни защо: в края на краищата, преди седмица, падишахът повикал Ходжа и го заразпитвал кога ще приключи чумата, ще взима ли още жертви и дали е заплашен неговият живот? Тъй като бил сварен неподготвен, прекомерно развълнуваният Ходжа отговорил уклончиво и поискал малко време, понеже се налагало да се допита до звездите. Върнал се вкъщи луд от възторг, само че изобщо не му хрумвало как да пренасочи интереса на падишаха в своя изгода. Тогава и решил да ме върне.
Знаел отдавна, че съм на острова; подир моето бягство се простудил, едва три дни по-късно тръгнал да ме издирва, натъкнал се на следите ми при рибарите и щом си отворил кесията, бъбривият лодкар му издал, че ме е откарал на остров Хейбели. Ходжа не ме последвал, знаел, че не мога да избягам никъде другаде, освен на островите. Бях съгласен с думите му, че последната среща с падишаха е била най-благоприятният шанс в живота му. Призна си съвсем откровено, че се нуждаел от моите знания.
Тутакси се заловихме за работа. Ходжа бе преизпълнен с решимостта на хората, които знаят какво искат; харесваше ми тази непоколебимост, каквато преди не бях забелязвал у него. Решихме, тъй като знаехме, че на другия ден пак ще бъде повикан, да спечелим време. Първоначално се споразумяхме да не даваме много сведения, а това, което дадем, да може веднага, в случай на нужда, да бъде потвърдено. Остротата на неговия ум, която толкова харесвах, моментално го отведе до възгледа, че „предсказанието е измама, ала то идеално може да бъде използвано за въздействие върху глупаците“. Изслушвайки ме, Ходжа комай се съгласи, че чумата е бедствие, което може да бъде възпряно чрез здравни предохранителни мерки. И той като мен не отричаше връзката на Аллах с бедствието, но връзката беше косвена; ето защо и ние, смъртните, можехме да запретнем ръкави и да сторим някои неща срещу бедствието, без това изобщо да накърни гордостта на Аллах. Пророк Омар31 не беше ли повикал Абу Убейда от Сирия в Медина, за да избави армията му от чумата? За да предпази падишаха, Ходжа щеше да поиска от него да сведе до минимум своите контакти. И не за да всява смъртен ужас в сърцето на падишаха, та да го подтикне към вземането на предохранителни мерки, а защото си беше опасно; султанът не оставаше сам задълго, та да го сплаши някакво поетично описание на смъртта; дори и да се повлияеше от бръщолевенията на Ходжа, тълпата от глупаци покрай султана щеше да потисне ужаса му тутакси, щом го споделеше с нея; сетне същите безсрамни глупаци всеки момент можеха да обвинят Ходжа в безбожие. Ето защо, опирайки се на моите литературни познания, скалъпихме една история.
Онова, от което най-много се опасяваше Ходжа бе, че ще се наложи с точност да се определи краят на чумата. Предполагах, че трябва да започнем с броя на ежедневно умиращите; когато го споделих с Ходжа, той не ми се стори кой знае колко впечатлен, щял да потърси помощта на падишаха, та да се сдобие с цифрите по тази тема, само че щял да прикрие искането си с една друга история. Нямах чак толкова вяра на математиката, но и ръцете ни бяха вързани.
На следващата сутрин Ходжа отиде в двореца, а аз — в града, при чумата. Страхувах се колкото и преди от чумата, но бях позамаян от силата на движението и на живота, от копнежа си поне мъничко да уловя света. Бе ветровит, хладен летен ден; бродейки сред умиращи и умрели, усетих, че от години не съм обичал така живота. Влизах в джамийските дворове, върху лист хартия записвах броя на носилките с мъртъвците, после, обикаляйки кварталите, се опитвах да открия някаква връзка между видяното и броя на мъртвите: не беше лесно да се осмислят всички домове, хората, тълпата, радостта и мъката, веселието. Отгоре на всичкото с някаква необичайна лакомия очите ми се спираха единствено върху детайлите на чуждия живот, на щастието, безнадеждността и безразличието на хората, живеещи със своите близки и роднини под един покрив.
Към обед, замаян от тълпата и мъртъвците, минах на отсрещния бряг, в Галата, обиколих сиромашките кафенета по пристанището, притеснено попуших тютюн, хапнах в една бедняшка гостилница, воден единствено от жаждата за осмисляне, обходих пазари и дюкяни. Исках да запечатам в съзнанието си всяко едно нещо поотделно, за да стигна до някакъв извод. Прибрах се у дома претрепан от умора след падането на вечерната тъмнина, изслушах пристигналия от двореца Ходжа.
Работите вървели отлично. Съчинената от нас история дълбоко впечатлила падишаха. Умът на султана бил обсебен от идеята, че чумата, досущ като Дявола, който приема човешки облик, ще се опита да го измами; взел решение външен човек да не припарва до двореца; въвел най-строг надзор над влизащите и излизащите. Щом попитал кога и как ще изчезне чумата, Ходжа заговорил тъй убедително, че султанът, обладан от страх, казал как пред очите му оживява Азраил32, бродещ като пиян из града; бил подтикнат да види тази гледка. И разтревожен, Ходжа тутакси го поправил — не Азраил, Дяволът тласкал човека към смъртта. И изобщо не бил пиян, а лукав. Както и го бяхме запланували, Ходжа казал, че с Дявола трябва да се воюва. Което налагало да се проследи кои места наобикаля чумата, та да се открие кога ще остави града на спокойствие. Макар че сред свитата на султана веднага се намерили хора, дето заявили, че да воюваш с чумата означава да се опълчиш срещу Аллах, владетелят изобщо не им обърнал внимание; после попитал за животните; ще засегне ли чумата-дявол неговите соколи, лъвове и маймуни? Ходжа на секундата отвърнал, че Дяволът приемал човешки облик за пред хората, а за пред животните се превъплъщавал в мишка. Султанът наредил да бъдат докарани от някой отдалечен, незасегнат от чумата град петстотин котки, а на разпореждане на Ходжа да бъдат предоставени колкото хора желаел.
Светкавично разпратихме из четирите краища на Истанбул предоставените на нашите заповеди дванайсет души — да обикалят от квартал на квартал и да ни докладват, каквото видят, както и броя на починалите. Върху масата бяхме разстлали нескопосана карта на Истанбул — прекопирал я бях от старите си книги. Нощи наред със страх и задоволство отбелязвахме върху картата местата, където се вихреше чумата и премисляхме какво да речем на султана.
Отначало не бяхме кой знае какви оптимисти. Чумата не обхождаше града като лукав дявол, а като безжалостен разбойник. Един ден взимаше душите на четирийсетима в Аксарай, сетне оставяше квартала на мира и се отбиваше във Фатих, после разбирахме, че наобикаля отсрещния бряг, Топхане, Джихангир, на следващия ден пък забелязвахме, че е отскочила; там за малко и вече е отпратила към Зейрек, навлязла е в нашия квартал, дето гледа към Златния рог и е усмъртила двайсет души. Броят на починалите не ни подсказа никакви изводи; един ден умираха петстотин души, на другия — сто. Доста време ни костваше, докато проумеем, че е трябвало да отчитаме не къде чумата покосява своите жертви, а къде за пръв път ги поразява; падишахът отново повика Ходжа. Мъдрувахме, мъдрувахме и решихме Ходжа да каже на падишаха, че чумата предпочита многолюдните места, пазарищата, дето хората се надлъгват, кафенетата, дето се настаняват един до друг и клюкарстват. Отиде, вечерта се върна.
Казал му всичко това, а падишахът запитал: „Какво да правя?“ Ходжа го посъветвал силом да ограничи движението по пазарищата и из града — умниците около султана, естествено, тутакси скочили: как щял да се изхранва градът, животът, спре ли търговията, щял да спре, научат ли, че превъплътена като човек, чумата се разхожда свободно, всички щели да се паникьосат, щели да повярват, че е дошъл Съдният ден и щели да му отпуснат края; после никой не би желал да остава в квартал като затвор, из който се навърта чумата-дявол, щели да се разбунтуват. „И бяха прави.“ — рече Ходжа. Междувременно някакъв глупак задал въпроса де ще се намери човек, който тъй да притисне народа, и падишахът се ядосал; стреснал всички с думите си, че ще накаже онзи, който се съмнява в неговото могъщество. Все така разгневен, заповядал да бъде изпълнено реченото от Ходжа, но не пропуснал да се посъветва и с приближените си. Главният астролог Съткъ ефенди, който имаше зъб на Ходжа, припомнил на султана, че Ходжа все още не е съобщил кога чумата ще напусне Истанбул. Уплашен да не би владетелят да признае правотата на думите му, Ходжа казал, че още при следващото си посещение ще донесе календар на чумата.
Бяхме изпъстрили със знаци и цифри картата, разположена върху масата, но така и не откривахме логика в разпространяването на чумата из града. Междувременно заповедта на падишаха вече се изпълняваше и то повече от три дни. Еничарите, завардили подстъпите към пазарите, главните улици, пристаните за лодки, притискаха всеки минувач с въпросите си: „Кой си? Къде отиваш? За какво отиваш?“ Отпращаха обратно по домовете наплашените, объркани пътници и всички разхождащи се, за да не се заразят от чумата. Научавайки, че животът в Капалъчаршъ, или в Ункапанъ е позабавил своя ход, ние нанасяхме върху хартиени листа броя на починалите през последния месец, окачвахме листата на стената и разсъждавахме. Според Ходжа, очакванията ни да открием някаква логика в разпространяването на чумата бяха напразни и ако искахме да отървем главите си, трябваше да измислим нещо и да залъжем
