— Значи няма да ми кажеш?
— Няма — засмя се Александър. Изведе я в коридора и я изчака да заключи вратата. — Тя пусна ключа в джоба си. — Не си ли носиш личната карта? — попита той, когато се спуснаха долу и се затичаха по тротоара.
— Не, само ключ и пет долара, ако ми потрябва да си купя бутилка вода или нещо такова.
Александър въздъхна.
— Една от нашите съдебни художнички винаги ни натяква, че трябва да носим документи за самоличност. Казва, че е по-лесно да има нещо, по което да те идентифицира, вместо да трябва да възстановява лицето ти по черепа. Помага ни да разкрием самоличностите на много от жертвите, ала има и много други, които и тя не може да идентифицира. Казва, че лицата я преследват.
— Преди две седмици гледах по телевизията предаване за съдебните художници.
— Знам го, и аз го гледах. Това е нашата художничка — отговори той с нотка на гордост. — Тя е истинско чудо.
— Сигурно не би ми пречило да си нося шофьорската книжка — реши Джоуди.
Александър не каза нищо, но се усмихна вътрешно.
В съвещанието участваха един специален агент от бюрото на ФБР в Хюстън, една хюстънска полицейска детективка, която се занимаваше с местните банди, един тексаски рейнджър, един митничар и една заместник-шерифка от окръг Харис, която оглавяваше отдела за борба с наркотиците.
Седяха в заседателната зала в най-близкия хюстънски полицейски участък и обсъждаха разузнавателните данни.
— Имаме сигурни сведения за новия шеф на картела Кулебра в Мексико — съобщи Александър, когато бе негов ред да говори. — Знаем, че той има свой човек в корпорацията „Ритър Ойл“ и че пренася наркотиците през склад, в който се съхранява оборудване за нефтени сонди, преди да се изпрати на югозапад. Тъй като паркингът на този склад се отключва с код, шефът трябва да има вътрешен човек.
— Знаем ли как и кога се пренасят наркотиците? — попита агентът на ФБР
Александър имаше подозрения, ала нямаше конкретни доказателства.
— Чакаме да ни съобщят кога. Но имаме информатор, един младеж, който се уплашил и дошъл в митническата служба с информация за контрабандата на наркотици. Разпитах го с помощта на митничарите — добави той и кимна към дребната брюнетка, която бе представител на митническата служба.
— Това трябва да съм била аз — усмихна се тя.
— Информаторът съобщи, че насам пътува пратка обработен кокаин, най-голямата от няколко години насам. Изпратена е от полуостров Гуахира в Колумбия към Централна Америка и е прехвърлена със самолет на усамотено летище в селските райони на Мексико. Оттам е пренесена в склад в Мексико Сити, собственост на филиал на петролна компания тук, в Хюстън. Опакована е заедно с оборудване за нефтопреработване, произведено в Европа, в кашони с двойно дъно. Пратката е доставена официално в окръжния клон на нефтопреработвателната компания в Галвистън, където е минала бърза проверка и е пусната през митницата.
— Тази нефтопреработвателна компания никога не е била свързана с никаква незаконна дейност — обади се представителят на митническите служби, — така че нашият служител не е търсел контрабанда.
— Да продължа — каза Александър. — Пратката ще бъде доставена в хюстънския склад през хюстънския канал като вътрешна доставка от Галвистън.
— Което означава, че няма да минава през други митнически проверки — заключи тексаският рейнджър.
— Точно така — потвърди Александър.
Митническата служителка поклати глава:
— Нашите инспектори залавят някои пратки, ала не много. Ние също имаме контакти навсякъде и един от тях ни намекна за младежа, който иска да ни информира за предстоящата пратка кокаин. Така че си вързахме гащите.
— Вие имахте контактите, които аз ви дадох, не забравяйте — подчерта русата лейтенантка от детективската служба в Хюстън и с усмивка си оправи якичката.
— Имаме ли изобщо заподозрян? — попита митническата служителка.
Александър кимна:
— Имаме човек в „Ритър Ойл“. И наблюдаваме потенциален заподозрян. Нямам достатъчно доказателства, за да направя обвинение, но се надявам скоро да ги получа. Работя под прикритие, така че информацията не трябва да излиза от тази стая. За заблуда разпространявам, че разследваме друга компания, „Торн Ойл“. При никакви обстоятелства не трябва да обсъждате нищо от тази среща, дори с друг агент от Агенцията за борба с наркотиците… Особено с друг агент от Агенцията за борба с наркотиците. Това е много важно.
Полицейската лейтенантка го изгледа втренчено.
— Мога ли да попитам защо?
— Защото петролната корпорация не е единствената организация, която си пази информацията. И това е всичко, което мога да кажа в момента.
— Можете да разчитате на нас — увери го тексаският рейнджър. — Няма да издухаме прикритието ви. Човека, когото наблюдавате… Можете ли да ни кажете защо го наблюдавате?
— За да използва този склад за съхранение на наркотици, наркобаронът трябва да има достъп до него — обясни Александър. — Готов съм да се обзаложа, че той по някакъв начин има достъп до заключената врата и че плаща на нощния пазач да гледа на другата страна.
— Това звучи разумно — съгласи се мрачно митническата служителка. — Тези хора знаят колко малко вършат охранителите. Те лесно могат да предложат на един зле платен нощен пазач шестцифрено „дарение“, просто за да си обърне главата в подходящия момент
— Такава сума би изкушила и почтен гражданин — отбеляза Александър. — Ала понякога необходимостта принуждава човек да забрави за почтеността. Съпругата на един шериф в друг щат умираше от рак и нямаше застраховка. Той получи петдесет хиляди долара, за да не забележи една доставка на наркотици в своя окръг.
— Хванаха ли го? — попита полицайката.
— Да. Не го биваше много за мошеник. Призна си още преди да го заподозрат, че е забъркан.
— Колко хора в агенцията знаят за това? — попита заместник-шерифката.
— За момента никой. И трябва така да си остане, докато нанесем удара. Ще зависи от всички вас да ми помогнете и да ми пазите гърба. Тези говеда, които работят за новия наркобарон, носят автоматично оръжие и са убили толкова много хора, че няма да се поколебаят да застрелят всеки, който се изпречи на пътя им.
— Добре че президентът на Мексико не се плаши от тях — отбеляза с усмивка митничарката. — Той е направил за проследяване на наркоканалите повече от всеки друг президент досега.
— Бива си го — съгласи се Александър. — Да се надяваме, че ще приключим успешно тази операция, преди да е загинало още някое дете.
— Амин — заключи сериозно агентът на ФБР
Александър дойде в канцеларията на Джоуди по-обнадежден, отколкото се бе чувствал от седмици насам. Приближаваше се към ареста, но следващите няколко дни щяха да са критични. След срещата бе получил информация, че пратката от наркотици пристига в Хюстън следващата седмица. Трябваше да е нащрек и трябваше да прекарва доста време в службата на Джоуди, за да не пропусне нещо.
Заведе я на обед, ала бе угрижен.
— Мислиш за нещо — забеляза тя.
Той се усмихна.
— Нещо голямо. Как би ти харесало да се включиш в наблюдението?
— Аз? Уха! Може ли да нося пистолет?
