— Не.
Джоуди сви рамене.
— Добре. Но не очаквай от мен да ти спасявам живота, ако не ми дадеш пистолет.
— Може би ще спаси живота ми именно това, че не съм ти дал.
Тя не обърна внимание на подигравката.
— Наблюдение? Какво ще наблюдаваме?
— Ще разбереш, когато започнем. И нито дума на никой.
— Добре. Как се прави наблюдение?
— Седим в паркирана кола, пием кафе и ни се иска да гледахме телевизия — призна Александър. — Става ти непоносимо скучно. Не чак толкова, ако имаш компания. Тук е твоята роля — обясни с усмивка. — Можем да седим в колата, да се натискаме и никой няма да разбере, че всъщност го следим.
— В ягуар — измърмори Джоуди като на себе си. — Разбира се, никой няма да ни забележи в такава кола.
Той я погледна замислено.
— Ще бъдем в служебна кола.
— Точно така. В кола с регистрационни номера на Агенцията за борба с наркотиците, с четири антени и с онези малки кръгли лампички…
— Ще престанеш ли? — изръмжа Александър.
— Извинявай. — Тя му се усмихна над кафето си. — Обаче това за натискането ми хареса.
Той стисна устни и я погледна закачливо.
— На мен също.
Връщаха се към неговия ягуар, когато пристигна агентът от Агенцията за борба с наркотиците Кенеди. Той слезе от колата си и ги поздрави с широка усмивка.
— Здрасти, Коб. Как е?
— Страхотно — отвърна Александър добродушно. — Какво ново?
— О, нищо. Още работя по онази контрабанда. — Погледна с любопитство към Александър. — Чувал ли си нещо за нов отряд за борба с наркотиците?
— Само слухове — отговори Александър, като наблюдаваше реакцията му. — Ще ти кажа, ако чуя нещо по-определено.
— Благодаря. — Кенеди сви рамене. — Винаги се носят разни слухове.
— Имаш ли някой в „Торн Ойл“, в случай че стане нужда?
Кенеди се прокашля и се засмя:
— Съвсем никой. Защо?
— Просто така. Приятен обед.
— Благодаря. Напоследък не те виждам на служебните съвещания. Нещо под прикритие ли работиш?
Александър демонстративно привлече Джоуди към себе си и я изгледа с поглед, от който би кипнало кафе.
— Нещо — отговори той с усмивка. — До скоро.
— До скоро. — Кенеди тръгна към ресторанта малко объркан.
Джоуди изчака да се приближат до колата на Александър и едва тогава отбеляза:
— Ти не му каза нищо вярно.
— Кенеди има дълъг език. Не бива да му се казва нищо, което не искаш да се повтори. Честно казано, по-лош е и от Марджи.
— Вярно — засмя се тя. — Просто се чудех. Не е ли странно, че непрекъснато се появява там, където обядваме?
— Много хора обядват там, където ходим ние — отвърна той безгрижно. — Всички знаем къде храната е хубава.
— Ти със сигурност знаеш — трябваше да признае Джоуди. — Пържолата беше чудесна.
— Радвам се, че ти е харесала.
— Някой път ще ти сготвя — предложи тя и веднага се изчерви от смелостта си.
— След като привърша с този случай — съгласи се Александър с топла усмивка. — А дотогава имам много работа.
Джоуди продължи да се чуди какво бе имал предвид и след като я остави в службата й. Още мислеше за това и когато излезе от асансьора на своя етаж и налетя на Броуди.
— О, извинявай — възкликна и едва тогава забеляза, че Кара бе с него. — Здравей — поздрави я тя и спря да отчете пропуска си.
Кара не бе в настроение да се държи любезно. Тя хвърли един студен поглед към Джоуди и отново се обърна към Броуди:
— Не разбирам защо да не можеш да ми направиш тази дребна услуга. Не ти искам често услуги.
— Да, скъпа, ала това е странно място като да си оставиш колата. Има си гаражи…
— Моята кола е много скъпа — подчерта Кара и лекият й акцент се засили, както и гневът в черните й очи. — Всичко, което искам от теб, е да ме пуснеш да вляза, нищо повече.
Джоуди наостри уши. Престори се, че не успява да прекара картата си през устройството и нарочно си затананика, макар и не много силно, за да може да чува разговора им.
— Правилата на компанията… — Започна той.
— Правила, правила! Нали щеше да ставаш началник? Трябва ли да искаш разрешение за такава дреболия? Или не си достатъчно мъж, за да вземаш сам решения?
— Приятно ми беше да се срещнем — обади се Джоуди и се отдалечи, но не много бързо. Престори се, че рови в чантичката си и забави крачка. Бе любопитна какво иска Кара.
— Предполагам, че веднъж по изключение бих могъл — предаде се Броуди. — Ала нали знаеш, скъпа, складът не е толкова сигурен, колкото охраняем паркинг.
Сърцето на Джоуди прескочи.
— Твоят склад определено е сигурен. Нали имате въоръжена охрана? Освен това, аз работя във филиал на „Ритър Ойл“. Не е като да нямам право да си оставя колата, когато отивам в града да върша работа на компанията.
— Добре, добре — съгласи се Броуди. — Значи утре вечер. По кое време?
— Шест и половина. Ще бъде тъмно, така че ми светни два пъти с фаровете, за да знам, че си ти.
Продължиха да говорят, но Джоуди вече се бе отдалечила дотолкова, че не ги чуваше. Бе чула достатъчно от този подозрителен разговор, за да има за какво да се чуди. Ала бе прекалено предпазлива, за да се обади на Александър от служебния си телефон. Трябваше да чака до края на работния ден, дори ако това я побъркваше. Междувременно се преструваше, че не е забелязала нищо.
Броуди дойде в кабинката й късно следобед, точно преди края на работното време. Тя дописваше едно писмо, което й бе продиктувал.
— С какво мога да ти бъда полезна? — попита машинално и се усмихна.
Той отвърна на усмивката й, но изглеждаше притеснен.
— Всъщност няма нищо. Просто се чудех какво мислиш за това, което ме помоли Кара.
Джоуди го погледна неразбиращо.
— Какво те е помолила? Извинявай, току-що се връщах от обед с Александър. — Усмихна се, въздъхна и свенливо сведе очи. — Честно казано, не обръщах внимание на нищо, освен на часовника. Какво те помоли Кара? — Отвори широко очи.
— Няма значение. Обади се и направи някакъв коментар по повод на това, че си била тук. Няма нищо.
Тя отново му се усмихна:
— Хареса ли ти концертът снощи?
— Да, всъщност да, въпреки че Кара отиде до тоалетната и цял час не се върна. — Броуди поклати глава. — Честно казано, тази жена е толкова загадъчна! Никога не я знам какво мисли.
— Много е печена… Искам да кажа, много решителна и енергична. Сигурно добре се справя с маркетинга.
