— Или на боулинг. Едно време ми харесваше.
Зави й се свят. Той наистина искаше да бъде с нея. Но студената действителност напомни за себе си.
— Така и не ме попита за какво исках да говоря с теб — напомни му тя, когато Александър се запъти към масата с чинията си.
— Вярно, не съм. За какво? — Наля си чаша прясно сварено кафе и взе от нея панерчето с хляба.
Джоуди сложи чаша кафе и хляб и пред своя стол и преди да седне, донесе и масло. Погледна го с дяволита усмивка.
— Кара накара Броуди да я пусне в паркинга на склада утре след работно време, към шест и половина. Каза, че иска да паркира там колата си за по-сигурно, ала на мен не ми прозвуча много убедително.
Той ахна.
— Джоуди, ти си цяло чудо.
— Това не е всичко. — Тя си наля кафе и му добави сметана. — На седемнадесетгодишна възраст е била арестувана за притежаване на кокаин с намерението да го разпространява и се е измъкнала, защото са снели обвиненията срещу нея. Има непотвърдени подозрения, че чичо й е един от колумбийските наркобарони.
— Откъде научи това?
Джоуди се изчерви.
— Не мога да ти кажа. Извинявай.
— Проникнала си в защитените файлове на някой нещастник? — попита Александър със светнали очи.
— Не мога да ти кажа — повтори тя.
— Добре, предавам се. — Той ядеше яхнията и царевичната питка с явен апетит. — В такъв случай предполагам, че утре вечер с теб ще отидем на наблюдение.
Джоуди се усмихна самодоволно.
— Да, в колата на шефа ти, която си взел назаем, защото ми е на гости братовчедка ми и не можем да се натискаме у нас. Казах това на Броуди, а той ще го каже на Кара, така че няма да си помислят нищо, ако ни видят близо до службата.
— Истински гений! — възхити се Александър. — Както ти казах, родена си за разузнавач. Само трябва да си вземеш дипломата за компютърен специалист и да си смениш работата. Пропиляваш се в отдел „Личен състав“.
— „Човешки ресурси“ — поправи го тя.
— Името може и да е ново, но работата е същата.
— Може и да си прав.
Довършиха вечерята си в приятно мълчание и после Джоуди извади за десерт плодова торта с праскови и сметана.
— Ако често ям тук, ще надебелея — реши той.
— Едва ли — засмя се тя. — Тортата е с обезмаслено мляко и маргарин. Правя кифличките по същия начин, само че вместо маргарин слагам лек зехтин. Не искам да ми се задръстят артериите, преди да съм навършила тридесет години. И особено не искам да изглеждам както изглеждах доскоро.
— Харесваше ми как изглеждаше — заяви неочаквано Александър. — Харесвам те всякак, Джоуди. Това не се е променило. — Тя не знаеше дали да му вярва, или не, и съмнението се изписа на лицето й. Той въздъхна: — Обсадата ще бъде дълга — каза загадъчно.
След вечерята се сгушиха на дивана да гледат по телевизията късните новини. Споменаха накратко нещо за контрабанда на наркотици, заловени от американските митнически служби в Мексиканския залив, и показаха хеликоптерите, с които преследваха бързите катери, използвани за контрабандата.
— Тези катери са много бързи — отбеляза Джоуди.
— Да — прозя се Александър. — Преди две години колумбийската полиция разби операция, в която за контрабанда на наркотици използваха подводница.
— Невероятно!
— Някои от методите за контрабанда наистина са невероятни, като тунела под мексиканската граница или малките деца, които карали да гълтат балони с кокаин, за да го прекарат през митницата.
— Какво варварство!
Той кимна.
— Това е доходен бизнес. Алчността понякога превръща хората в животни.
Тя се сгуши по-близо до него.
— Не Броуди е този, когото следиш, нали? Подозираш приятелката му.
Александър се засмя и я прегърна.
— Прекалено си умна като за мен.
— Имах добър учител — отговори Джоуди и вдигна очи към красивото му лице.
Той се вгледа настойчиво в нея, после се наведе и започна ненаситно да я целува. Целувката се задълбочи, тя обви ръце около врата му и се вкопчи в него, сякаш животът й зависеше от това.
Най-после Александър вдигна глава и с видимо усилие я отдръпна от себе си.
— За тази вечер стига.
— Всичко разваляш — обвини го Джоуди.
— Ти си тази, която има съвест, миличка. Аз нямам нищо против, ала ти никога няма да го преживееш.
— Сигурно няма — призна тя, но очите й бяха замъглени и пълни с желание.
Той отметна назад косите й.
— Не ме гледай така. Това не е краят на света. Харесвам те такава, каквато си.
— Добре — усмихна се Джоуди.
— И не спя с Кири! — Усмивката й стана по-широка. Александър я целуна по върха на носа и стана. — Трябва да подготвя някои неща. Ще те взема утре точно в шест и двадесет и ще отидем в склада със служебната кола. — Поколеба се. — Може би ще е по-добре с мен да е някоя агентка.
— Не! — възрази твърдо тя. — Без мен дори няма да знаеш кога къде да отидеш.
— Вярно е. Ала може да стане много опасно.
— Аз не се страхувам.
— Добре — реши най-после той. — Но ще седиш в колата и далеч от огневата линия.
— Както кажеш — съгласи се Джоуди веднага.
Паркингът на склада бе празен. Виждаше се нощният пазач, който на два пъти отвори вратата на склада да огледа наоколо.
— И той е вътре — заяви мрачно Александър и я привлече по-плътно в прегръдките си. — Знае, че идват и ги чака.
— Без съмнение. Уф… — Тя плъзна ръка под сакото му и напипа в джоба нещо малко и твърдо. — Какво е това, още един пистолет?
— Още един мобилен телефон. Имам два. Ще оставя единия при теб, в случай, че видиш нещо, което аз не виждам, докато съм вътре.
— Значи имаш подкрепления?
— Да, целият ми екип е тук. Скрити са добре, ала са по местата си.
— Слава Богу!
Той я завъртя в ръцете си, така че да може да гледа към склада, докато привидно я целуваше.
— Сърцето ти бие много бързо — прошепна Джоуди в студените му устни.
— Адреналин — обясни Александър. — От това живея. Никога не бих могъл да бъда чиновник.
Тя се усмихна.
— И на мен не ми харесва много.
Потърка буза в нейната и точно в този момент една кола мина покрай тях и продължи към склада. Колата се поколеба за миг, после ускори.
— Това е колата на Броуди — прошепна Джоуди.
