няколко седмици я прехвърлиха тук от офиса в Аризона. Тя има малка дъщеричка, горе-долу на същата възраст като дъщерята на господин Хънтър.
— Остави това — посъветва я Александър. — Имаме си достатъчно наши проблеми. Исках да ти кажа, че сме разкрили един от помощниците на Кара, който работи като сервитьор в малко кафе на улица „Аламеда“, казва се „Бийт“…
— Аз ходя там! — възкликна Джоуди. — Често ходя. Има всякакви интересни кафета и е като ретро „битническа“ среща. Свирят на бонго и всичките са облечени в черно, а посетителите четат свои стихове. — Изчерви се. — Всъщност миналата седмица и аз четох.
Той бе впечатлен.
— Ти да се изправиш пред толкова хора и да четеш стихове! Не знаех, че още пишеш стихове.
— Това е нещо много лично — обясни тя смутено.
Александър я погледна арогантно.
— За мен ли?
— По времето, когато го писах, ти беше най-малко любимият ми човек на света — осведоми го Джоуди.
Той отново се замисли.
— Но ако там вече те познават, ще е още по-малко подозрително да се появиш, когато Кара е там… Ако приемем, че изобщо използва това кафене за своите цели. Ще трябва да изчакаме и да видим. Не очаквам да си уреди срещата така, че да ми е удобно.
— Колко си скромен — подразни го тя.
Александър се засмя, протегна ръка през масата и сплете пръсти с нейните. Зелените му очи внимателно се вгледаха в нея.
— Тези драскотини по лицето ти се виждат — каза тихо. — Болят ли те?
— Много по-малко, отколкото би ме боляло да видя как те застрелват пред мен.
В очите му проблеснаха чувства. Пръстите му се стегнаха около нейните.
— Точно така се почувствах и аз, когато видях как куршумите засипват колата ми, а ти си на кормилото. — Дъхът й спря. Никога досега не й бе признавал такова нещо. Той се засмя самодоволно и пусна ръката й. — Почваме да се разкисваме. Имам да довършвам документи, които още не съм започнал. — Погледна часовника си. — Нищо не обещавам, ала тази седмица може да отидем на кино.
— Би било чудесно. Ще ми кажеш ли…
Александър се намръщи:
— Не искам втори път да те пращам на огневата линия.
— Постоянно ходя в онова кафене — напомни му Джоуди. — Нищо не рискувам. — Освен сърцето си, отново, добави наум.
— Предполагам — въздъхна той. — Все едно, внимавай. Предполагам, че можеш да разбереш, ако някой те следи.
— Усещам как гърбът ми настръхва — увери го тя. — Ще внимавам. Ти също.
Александър се усмихна нежно:
— Ще се опитам.
Следващата вечер, след като вечеря една супа и сандвич, Джоуди се излежаваше по пижама на дивана с хубава книга и се изненада, когато Александър й се обади и я помоли да отиде в кафенето на ъгъла.
— Ще се срещнем на паркинга да ти дам оборудването — каза той. — Вземи такси, ще ти възстановя сметката. Побързай, Джоуди.
— Добре, тичам — обеща тя.
Мина на бегом през банята, навлече дълга черна кадифена пола, черен пуловер, мокасини, набързо прокара една четка през разпуснатата си коса и нахлупи върху нея черна баретка. Грабна си палтото и се втурна навън, като едва спря, за да заключи вратата. Едва когато стигна до асансьора, си спомни, че си бе забравила чантата. Хукна обратно, проклинайки се, че не бе била готова предварително.
Няколко минути по-късно слезе от таксито до страничния вход на кафе „Бийт“. Александър я чакаше до служебната кола. Джоуди плати и се приближи към него, като се оглеждаше дали някой не я бе видял.
Той се изправи. Паркингът бе добре осветен и тя забеляза, че очите му бяха тревожни.
— Ето ме — каза Джоуди, просто за да каже нещо. — Какво искаш да направя?
— Не съм сигурен, че изобщо искам да правиш нещо — отговори Александър. — Това е опасно. Точно в момента тя няма причини да те подозира. Но ако й лепнеш бръмбар на масата и разбере, че ти си го направила, животът ти може да бъде в опасност.
— Хей, слушай, ти беше този, който ми разказа за малките момченца, застреляни по нейна заповед — напомни му Джоуди. — Осъзнавам риска, Александър, и съм готова да го поема.
— Коленете ти треперят.
Тя се засмя малко смутено.
— Сигурно. И сърцето ми бумти. Ала въпреки това съм готова да го направя. А сега, какво точно трябва да направя?
Той отвори вратата на колата.
— Влез. Ще ти дам инструкции.
— Тя тук ли е? — попита Джоуди, когато вече бяха вътре.
— Да, на най-близката до кухнята маса, отляво на сцената. Вземи — подаде й една писалка.
— Не, благодаря — махна с ръка Джоуди. — В чантата си имам две…
Александър отвори ръката й и сложи в нея писалката. Тя я погледна, изненадана от тежестта й.
— Това е миниатюрен предавател — обясни той и извади малка черна кутийка с антена и нещо, което приличаше на малка слушалка с дълъг кабел. — Кутийката е приемник, свързан с касетофон. Слушалката също е приемник, който използваме, когато сме близо и не искаме да привличаме вниманието. Тъй като кутийката има обхват няколкостотин метра, ще мога да чувам от колата си това, което влиза в писалката.
— Искаш случайно да забравя писалката на масата й?
— Искам случайно да изпуснеш писалката под масата й. Ако я види, планът пропада. Ние не сме единствените, които се занимават с контрашпионаж.
Тя затаи дъх. Започваше да разбира. Кара не бе глупава.
— Добре. Ще се облегна на масата да й кажа здрасти и ще я пусна, където няма да я усети с крака си. Това става ли?
— Да. Но трябва да внимаваш да не те види, че го правиш.
— Много ще внимавам.
Александър вече съжаляваше. Джоуди бе смела, ала смелостта не бе единственото изискване за такава задача. Спомни си я как караше през дъжда от куршуми, за да го спаси. Тогава можеше да загине. Той не можеше да мисли за нищо друго и тази нощ почти не бе спал. Тя бе като сребърна нишка, която преминаваше през целия му живот. През последните седмици сериозно се бе замислил колко би му било трудно без нея. Не бе сигурен, че би могъл.
— Защо ме гледаш така? — попита Джоуди и се усмихна с любопитство. — Не съм глупачка. Няма да те проваля, честна дума.
— Не е това. — Александър сви пръсти около писалката. — Сигурна ли си, че искаш да минеш през това?
— Много съм сигурна.
— Добре. — Той се поколеба. — Какво извинение имаш, че ще си там?
Тя му се усмихна лъчезарно.
— Обадих се на Джони, собственика, веднага след като ти ми позвъни, и му казах, че имам ново стихотворение, но малко се притеснявам да се изправя пред много хора. Той каза, че тази вечер хората ще са малко и ще се справя добре.
— Ти импровизираш много добре.
— От години те наблюдавам — подразни го Джоуди. — Обаче е вярно. Наистина имам стихотворение,
