което мога да прочета, и Кара ще се шашне.
Александър повдигна брадичката й и силно я целуна.
— Ще се справиш прекрасно.
— Кого всъщност успокояваш?
— И двамата. — Отново я целуна. — На работа.
— Какво да правя, когато тя си тръгне?
— Вземи си такси и си отиди вкъщи. Ще се видим там. Ако нещо се обърка или ако Кара се държи подозрително, остани в кафенето и ми се обади на мобилния. — Подаде й картичка с номера. — Разбра ли?
— Разбрах.
Джоуди отвори вратата на колата и излезе в студената нощ. Тя се уви по-плътно в палтото си и решително тръгна към кафенето. Това, което не бе казала на Александър, бе, че новото й стихотворение бе за него.
Не се оглеждаше много явно, докато си проправяше път към масата, на която обикновено сядаше. Внимателно държеше писалката в ръка, скрита в дълбока дипла на палтото. Издърпа един стол и плъзна поглед по залата. Забеляза Кара на една маса с друга жена, усмихна се и Кара се намръщи.
Охо, помисли си тя, ала нагласи усмивката здраво на лицето си и се приближи към масата й.
— Стори ми се, че си ти — заяви весело, — ала не знаех, че идваш тук. Броуди никога не ми е споменавал.
Кара я изгледа много подозрително.
— Това не са обичайните ти вечерни развлечения, нали?
— Че аз през цялото време съм тук! — възрази тя искрено. — Джони е един от моите фенове.
— Фенове… — Произнесе Кара, сякаш никога не бе чувала тази дума.
— Почитатели — обясни Джоуди. — Аз пиша стихове.
— Ти? — Прозвуча като обида.
— Да.
Жената до Кара, по-възрастна и с плоско като тепсия лице, само гледаше.
Джоуди усети как я полазват тръпки от страх и се опита да не го покаже. Ръката й, в която криеше писалката, се изпоти. Докато се колебаеше, се приближи Джони.
— Здрасти, Джоуди — поздрави я той. — Не се притеснявай, тук има само две непознати дами, всички други ги знаеш. Просто застани там и всичко ще е наред. Ти си страхотна!
— Благодаря, Джони, вече ми е по-добре.
— Тези дами приятелки ли са ти? — попита той, като ги огледа с интерес, особено Кара.
— Кара е приятелката на моя шеф — обясни Джоуди.
— Голям късметлия е шефът ти.
Кара се успокои и се усмихна.
— Аз съм Кара Домингес — представи се тя. — А това е моята амига, Чива.
Джони се протегна през масата да им стисне ръцете и Джоуди се престори, че я е бутнал и е загубила равновесие. Докато се изправяше и приемаше извиненията му, тя успя незабелязано да пусне писалката под масата, на две педи от краката на жените.
— Извинявай, Джоуди, но като видя такива прелестни дами, ставам непохватен — засмя се той.
— Няма нищо.
— Добре, тогава излизай на сцената. Какво искаш, обичайното френско капучино с ванилия?
— Да, двойно и с кроасан, моля.
— За сметка на заведението — уведоми я Джони. — За да те насърча.
— О, благодаря.
— За мен е удоволствие. Радвам се, че се запознахме, дами.
— Ние също — измърка Кара. Тя погледна към Джоуди вече с много по-малко подозрение. — Значи пишеш стихове. Много ще ми е приятно да ги чуя.
Джоуди се позасмя.
— Не съм велика, ала хората тук обикновено са любезни. Радвам се, че се видяхме.
Кара сви рамене. Другата жена не каза нищо.
Джоуди свали палтото си и излезе на сцената, като се опита да не обръща внимание на треперещите си колене. Междувременно се молеше Александър да чува това, което си говореха двете жени. Защото в момента, в който хвана микрофона, представи се и извади сгънатия лист със стихотворението, Кара се наведе към жената и двете започнаха оживено да говорят.
Сигурно си разменят рецепти или говорят за мода, помисли Джоуди мрачно, ала се усмихна на публиката, разгъна листа и започна да чете.
Явно усилията й не бяха толкова лоши, защото малката тълпа внимателно слушаше всяка дума и когато свърши, възторжено я аплодира.
Но Кара и приятелката й бяха прекалено заети, за да обърнат на Джоуди каквото и да било внимание. Тя се върна на масата си, изяде си кроасана и си изпи капучиното с гръб към масата, на която седяха Кара и другата жена, просто за да не си помислят, че ги наблюдава.
След малко дойде Джони и я потупа по гърба:
— Добра работа, момиче! — възкликна той. — Жалко, че твоята позната не си направи труда да го чуе.
— Тя не си пада много по поезията — оправда я Джоуди.
— Така изглежда. Те с нейната странна приятелка дори не си допиха кафето.
— Тръгнаха ли си? — попита тя, без да се обръща.
— Преди около пет минути. Не е голяма загуба, ако питаш мен.
— Благодаря за почерпката, Джони. И за подкрепата.
— Хм… Бих искал да ми дадеш едно копие от стихотворението си.
— Наистина ли? — Очите й се разшириха.
Той сви рамене.
— Наистина е хубаво. Имам един приятел, работи в малко издателство. Печатат поезия. Искам да му го покажа, ако нямаш нищо против.
— Да имам нещо против? — Джоуди му подаде сгънатия лист. — Разбира се, че нямам нищо против! Благодаря, Джони.
— Няма проблеми. Ще ти се обадя. — Той пъхна листа в джоба на престилката си и спря. — Кажи, това не е ли твое? Беше под масата, на която седеше твоята приятелка. Май го настъпих.
— Да, мое е. — Тя взе писалката от него. — Много благодаря.
— Ако съм ти я счупил, ще ти купя нова, става ли?
— Глупости, това е само писалка — успокои го Джоуди безгрижно.
— Почакай, ще ти повикам такси.
— Това би било страхотно.
Облегна се назад да изчака таксито. Главата й бе пълна с надежди за успех, и не само за Александър.
— Счупена ли е? — попита тя Александър, когато вече бе в апартамента си и той оглеждаше предавателя.
— Ще я дам в лабораторията да я проверят.
— Можа ли да чуеш нещо?
Александър се усмихна широко:
— Не само чух, а и записах. Имаме сведения, които никога нямаше да получим без теб. Има само едно лошо нещо.
— Какво?
— Кара мисли, че поезията ти не струва.
— Тя може да мисли каквото си иска, ала Джони ще покаже стихотворението ми на свой познат издател. Убеден е, че е прекрасно.
