Това мина пред всички, освен пред Броуди. Той дойде веднага щом Джоуди си включи компютъра. Изглеждаше тъжен и разтревожен.
— Добре ли си? — попита я рязко. — Поболях се от притеснения тази нощ.
— Откъде разбра? — изненада се тя.
— Рано сутринта трябваше да ходя да измъкна Кара от затвора. Обвиняват я в контрабанда на наркотици, можеш ли да си представиш? Тя само си паркирала колата, когато онези ненормалници открили огън!
ДЕВЕТА ГЛАВА
Джоуди си спомни какво я бе предупредил Александър и се опита да не се разсмее. Как можеше човек да е толкова наивен?
— Контрабанда на наркотици! — възкликна тя, влизайки в ролята си. — Кара?
— Така казват. Изглежда, че някой от охраната на Ритър е поставил склада под наблюдение. Когато започнала стрелбата, охраната отвърнала на огъня и предполагам, че са повикали полицията. Всъщност, когато са арестували Кара, и твоят приятел Коб е бил там.
— Да, знам. Той чу изстрелите и отиде право там. — Тя внимателно подбираше думите. — Бяхме паркирали от другата страна на улицата…
— Видях ви, когато заведох Кара в паркинга — каза притеснено Броуди. — Един от бандата извадил картечница и казват, че ти си подкарала колата на Коб към него и си попаднала между куршумите, за да спасиш живота му. Излиза, че наистина държиш на него.
— Да — призна Джоуди. — Наистина държа.
— Много смела постъпка. Кара казва, че трябва да си луда по някой, за да направиш такова нещо.
— Горката Кара — отговори тя, отмествайки темата. — Колко жалко, че има неприятности. Защо изобщо мислят, че има нещо общо с това? Просто се е оказала на неподходящото място в неподходящия момент.
Броуди изглежда се поотпусна.
— И Кара така каза… Ъъъ, Коб нали не участва нарочно в тази операция?
— Ние бяхме в една паркирана кола навън. Изобщо не знаехме за никаква операция.
— Значи затова е бил там — кимна той разсеяно. — И аз си помислих нещо такова. Кара не е познавала никой от другите, но имало една детективка и една заместник-шерифка. Полицайката я арестувала.
— „Не се забърквай с жени от Тексас“ — напомни му поговорката Джоуди, като малко я измени.
Броуди се засмя.
— Така изглежда. Ъъъ… Там е трябвало да има и агент от Агенцията за борба с наркотиците. Кара има приятел, който работи в хюстънския клон, ала напоследък той е извън града и тя не може да се свърже с него. Казва, че звучи глупаво, но й се струва, че той всъщност се опитва да я избягва. — Погледна я странно. — Знаеш ли кой е бил агентът? Доколкото разбирам, не е бил Коб.
— Не знам — отвърна тя, без да трепне. — И Александър не е споменавал нищо. Той всичко ми казва, така че щях да знам, ако беше той.
— Ясно.
Джоуди си помисли дали приятелят на Кара от хюстънския отдел за борба с наркотиците не се казва Кенеди, ала се престори, че нищо не знае.
— Какво ще прави сега Кара? — попита загрижено.
— Предполагам, че ще си наеме добър адвокат.
— Пожелавам й успех. Толкова съжалявам, Броуди.
Той въздъхна тежко.
— Все ми се струва, че имам дарбата да загазвам, но Кара ме превъзхожда. Е, по-добре да се обадя на адвоката, чието име ми даде. Сигурна ли си, че си добре?
— Нищо ми няма, честно — усмихна му се тя.
Броуди отвърна на усмивката й.
— До скоро.
Джоуди с облекчение го проследи с поглед как си отива. През цялото време бе импровизирала, за да не може той да свърже Александър с акцията в склада.
Когато Александър й се обади, тя се разбра с него да се срещнат за малко в кафенето долу. Той нямаше време, почти през целия ден имаше съвещания със своята група за планиране на стратегията.
— Превърнала си се в местна легенда — съобщи й със закачлива усмивка, докато пиеха капучино.
— Аз ли?! — възкликна Джоуди.
— Чиновничката от петролна компания, която се хвърлила с колата си под дъжд от куршуми, за да спаси любовника си.
Тя се изчерви и го погледна сърдито.
— Първо, не съм чиновничка, а съм административен помощник. И второ, не съм ти…
— Не съм казвал, че аз съм пуснал този слух — засмя се Александър и после се вгледа сериозно в нея. — Обаче частта с геройството я подкрепям с всички сили. Е, при това положение искаш ли да направиш още нещо за тази легенда?
— Шегуваш ли се? Какво искаш да направя?
— Кара днес следобед си е уговорила среща. Пуснали сме й опашка, ала тя със сигурност подозира това. Ще се срещне с един от подчинените си на обществено място, където мисли, че не можем да я запишем. Искам в този момент ти случайно да се появиш там и да залепиш под масата й микрофон.
— Леле! Направо като Джейн Бонд!
— Джейн Бонд ли? — изненада се той.
Джоуди сви рамене:
— Жена с име Джеймс ще бъде нещо ново.
— Ясно. Е, съгласна ли си?
— Разбира се. Но защо не пратиш някой от твоите хора да направи това?
— Последният сърцат професионалист, когото бяхме изпратили с такава задача, се спъна в собствените си крака и заби нос в масата на обекта, като при това събори кана с врящо кафе, също върху обекта, който после трябваше да бъде откаран в болница.
— Ами ако и аз направя така? — разтревожи се тя.
Александър се усмихна нежно:
— В теб няма нищо непохватно. Ала дори и да стане така, Кара те познава. Тя може и да подозира мен, но няма да заподозре теб.
— Кога започвам?
— Ще ти съобщя. Междувременно, дръж си очите отворени и…
Докато говореше, пред кафенето настана някаква суматоха. Жена с дълга руса коса влачеше малко тъмнокосо момиченце с потресено изражение. Зад тях един от мъжете, които Джоуди си спомняше от снощната акция, един от приятелите на Александър, размахваше ръце и говореше високо на език, който никога не бе чувала. Тримата се скриха от погледа й, ала тя вече си бе спомнила, че това бе Колби Лейн.
— Какво става? — попита Джоуди.
— Дълга история — отговори той. — И нямам правото да я разказвам. Да кажем просто, че Колби доста неочаквано е бил представен на непознат досега член на неговото семейство.
— Псуваше ли той? И на какъв език? — настоя Джоуди.
— Не може да се псува на езика на апахите. Той е като японския. Ако наистина искаш да обидиш някого на японски, трябва да му кажеш нещо за пъпа на майка му. Ако му покажеш среден пръст, това за него няма никакво значение.
— Наистина ли? — Тя бе очарована.
— Коренните американски жители, за които се предполага, че може да идват от Азия, не използват псувни на собствения си език.
— Господин Лейн изглеждаше доста разстроен. И ми се струва, че познавам русата жена. Само преди
