— А другата, която го следва? — Той посочи към малката червена спортна кола със свалящ се покрив.
— Кара.
— Странно е, че може да си позволи ферари с нейните тридесет и пет хиляди годишна заплата — отбеляза Александър. — И като се има предвид, че майка й е бедна.
— И аз за това си мислех. Целуни ме пак.
— Няма време, миличка. — Той извади една радиостанция и произнесе в нея: — Всички групи в готовност. Целта се движи. Повтарям, целта се движи. Готовност.
Няколко гласа един по един потвърдиха, че са готови.
Колата на Броуди неочаквано се появи отново. Вратата на склада се затвори зад нея. Броуди отново забави до колата на Александър, после замина по улицата.
Още щом той се скри от погледа, пристигна един микробус. Кара се показа на входа на паркинга, отключи, отвори вратата и направи знак на микробуса да влиза. Вратата остана отворена.
Александър изчака достатъчно, докато микробусът стигна до рампата и пътуващите в него слязоха и започнаха да отварят задните врати. Тогава отново взе радиостанцията.
— Всички групи, тръгвайте. Повтарям, всички групи, тръгвайте. Напред! — Взе мобилния телефон и го подаде на Джоуди. — Ти ще седиш тук, ще заключиш вратите и няма да мърдаш, преди да ти се обадя на този телефон да ти кажа, че всичко е наред. При никакви обстоятелства няма да влизаш в паркинга. Ясно ли е?
— Ясно — кимна тя. — Не се оставяй да те застрелят.
Той я целуна.
— Нямам такова намерение. До скоро.
Александър слезе от колата и тръгна към склада. Към него се присъедини още една фигура в черно. Продължиха заедно по алеята и се скриха от погледа й.
Джоуди се смъкна на седалката, така че в тъмнината, едва разсейвана от близката улична лампа, се виждаха само очите й и върхът на главата й. Няколко минути чака. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Накрая се чу самотен изстрел. Изведнъж на паркинга настана бъркотия. Тъмни фигури тичаха напред-назад, разнесоха се още изстрели. Сърцето й заседна в гърлото. Тя стисна зъби, молейки се Александър да не е на пътя на куршумите.
После изведнъж го видя, заедно с още една тъмна фигура. Бяха задържали двама души, мъж и жена. Стояха близо до друга рампа и говореха с хората. В този момент Джоуди забеляза самотна фигура извън паркинга, на тротоара, приближаваща се към отворената врата. Фигурата бе дребна и държеше нещо, което приличаше на картечница. Бе виждала Александър с такова оръжие в един от редките случаи, когато се бе въоръжавал за акция.
Трябваше да натисне само едно копче, за да му позвъни на телефона, но когато го натисна, нищо не се случи. Телефонът в ръцете й не работеше.
Човекът с автомата се приближаваше към мястото, където стояха Александър и другият мъж заедно с техните арестанти. И двамата бяха с гръб към вратата на паркинга.
Ключът бе в колата. Джоуди виждаше само един начин да спаси Александър. Премести се зад кормилото, запали, включи на скорост и подкара колата право към въоръжения мъж, чийто силует сега се очертаваше в рамката на вратата. Той се обърна рязко при звука на приближаващия се автомобил и го засипа с огън.
Тя се сниши зад кормилото, молейки се автоматът да няма куршуми, които да могат да пробият двигателя така лесно, както надупчиха стъклото. В един момент трябваше да спре, защото не виждаше накъде кара, ала по предното стъкло вече не попадаха куршуми. Сега се чуваха изстрели, които не звучаха като от автомата на нейния нападател.
Вратата на колата неочаквано се отвори рязко и Джоуди с разширени от ужас очи се вторачи в пребледнялото лице на Александър.
— Джоуди! — изрева той. — Изключи от скорост!
Тя с треперещи ръце изключи двигателя.
Той я измъкна от колата и започна да я опипва, търсейки кръв. Бе покрита с парчета стъкло. Лицето й кървеше, ръцете също. Бе ги вдигнала пред лицето си в момента, в който мъжът бе започнал да стреля.
Постепенно осъзна, че ръцете на Александър трепереха.
— Добре съм — обади се с изтънял глас. — А ти?
— И аз.
Но беше в шок и му личеше.
— Той щеше да те застреля в гърба — обясни Джоуди.
— Казах ти да използваш мобилния телефон! — ядоса се Александър.
— Не работеше. — Той се протегна зад нея и го взе. Затвори очи. Батерията бе паднала. — И престани да ми крещиш! Не можех да го оставя да те убие!
Александър я грабна в прегръдките си и яростно я целуна. После продължи просто да я прегръща, да я полюлява, да я притиска към тялото си.
— Луда жена — прошепна в ухото й. — Храбра, луда, прекрасна жена!
Тя също го прегърна, вече спокойна и доволна. Всичко бе свършило и той бе жив. Слава Богу.
Александър неохотно я пусна, когато към тях се приближиха други двама мъже, които ги гледаха с любопитство.
— Добре е — съобщи им той и направи крачка назад. — Само няколко драскотини от стъклата.
— Това е едно от най-смелите неща, които съм виждал да прави жена — заяви единият от мъжете, по- възрастният, с гарвановочерна коса и черни очи. — Направо влетя между куршумите.
— Ако не го беше направила, сега щяхме да сме мъртви — добави другият, също толкова чернокос и черноок. — Благодаря.
— Няма защо — отвърна Джоуди с глуповата усмивка и пристъпи по-близо към Александър.
— Колата направо може да се отпише — отбеляза по възрастният мъж.
— Сякаш никога не си съсипвал кола в престрелка, Хънтър — засмя се Александър.
Хънтър сви рамене:
— Една-две. Чудо голямо. Държавата има всичките пари, които конфискуваме от трафикантите, за да подменя колите. Може да поискаш от шефа си да ти даде това сладко малко ферари, Коб.
— Аз вече си имам ягуар — отговори той. — С всичкото ми уважение към ферари, не бих сменил ягуара си за нищо друго.
— Аз помогнах — намеси се Джоуди. — Трябва да го дадат на мен.
— На твое място нямаше да съм такъв оптимист — обади се другият мъж. — Шефът си пада по италиански спортни коли, а с неговата заплата не може да си позволи ферари.
— По дяволите — въздъхна тя. — Вечно нямам късмет.
— Би трябвало да я заведеш в болницата да я прегледат — обърна се Хънтър към Александър. — Виж я, кърви.
— Можеше и вече да е умряла след такова изпълнение — отбеляза с наново надигнал се гняв Александър.
— Не е това начинът да благодариш на някой, задето ти е спасил живота — възмути се Джоуди, все още под влияние на адреналина.
— Вероятно си права, ала ти пое риск, какъвто не трябваше да поемаш — отговори той мрачно. — Да вървим, ще помоля някой от хората ми да ни откара.
— Може колата ти още да става. — Тя погледна към нея. Предното стъкло бе изпочупено, но още се държеше на рамката си. Джоуди трепна. — А може би не.
— Може би не — съгласи се Александър. — Хънтър, Лейн, благодаря ви за помощта. До скоро.
— Винаги на твоите услуги — откликна Хънтър и двамата тръгнаха заедно с Александър и Джоуди към склада. — Колби Лейн беше решил да остане тази вечер в града и му беше скучно до смърт, така че го доведох малко да се позабавлява.
— Да се позабавлява! — възкликна тя.
Хънтър се засмя:
