— Той си живее тихо и кротко, работи от девет до пет. Все му казвам да се откаже от това и да го смени с международните скандали в „Ритър Ойл“.
— Току-що ме убеди — възторжено каза мъжът, когото нарекоха Колби Лейн.
— Добре, утре можеш да кажеш на Ритър, че приемаш работата. Довиждане, Коб.
— Довиждане.
— Кои бяха тези двамата, с които говореше? — попита Джоуди, след като в болницата обработиха драскотините й и Александър повика друга кола да я откара вкъщи.
— Филип Хънтър и Колби Лейн. Сигурно си чувала за Хънтър.
— Той е местна легенда — отговори тя с усмивка. — Ала с тези черни дрехи не го познах. Нали е нашият шеф по сигурността.
— Лейн върши същата работа в корпорацията „Хътън“, но те се пренасят в Европа, а той няма желание да се мести, така че Хънтър го убеждава да дойде като негов заместник в „Ритър Ойл“.
— Защо господин Лейн беше тук тази вечер?
— Може би точно както Филип каза, Лейн току-що е пристигнал в града и той го е повикал да помага. Те са стари приятели.
— Много са тъмни — отбеляза Джоуди.
— И двамата са апахи. Хънтър е женен за една умопомрачителна руса геоложка, която работи при Ритър, а Лейн не е женен.
— Изглежда, че се познават много добре.
Александър се позасмя:
— Имат подобно тъмно минало. Тайни операции от най-високо ниво. По едно време работеха за „компанията“.
— Не компанията на Ритър — предположи тя.
— Не, не на Ритър — пак се засмя той.
— Арестувахте ли Кара?
— Ареста всъщност извърши нашата хюстънска полицайка, така че Кара да не знае, че аз съм ръководил операцията. Кара беше арестувана заедно с двама мъже, които се кълне, че никога не е виждала. Имахме причина да направим обиск и бездруго, ала аз имам в джоба си заповед и трябваше да я използвам. Вътре намерихме достатъчно кокаин като за цял град, а двамата мъже от камиона бяха дрогирани.
— А Кара?
Александър въздъхна:
— Тя беше чиста. Сега ще трябва да направим връзката с нея. — Погледна извинително към Джоуди. — Това ще означава да намесим шефа ти. Колкото и да е невинен, той наистина я е пуснал в заключен паркинг.
— Но не работеше ли нощният пазач за тях? Не може ли той да ги е пуснал?
— Може. Обаче аз имам чувството, че Кара искаше да забърка Броуди, така че той да прави каквото му каже, за да не го издаде, че е нарушил строгите правила на компанията. — Александър видя лицето й и се усмихна: — Не се безпокой, няма да заведа дело срещу него.
— Благодаря.
Той се приближи към нея и се вгледа в драскотините по лицето и ръцете й. Трепна.
— Горкичката. За нищо на света не бих искал да пострадаш.
— Ако не бях направила нещо, сега щеше да си мъртъв — каза тя небрежно. — Телефонът не работеше, а ти беше прекалено далеч, за да ме чуеш да викам. Освен това — добави със смях, — мразя да ходя по погребения.
— Аз също. — Александър я привлече и я целуна, докато дъхът й спря. — Трябва да се връщам на работа. Ще трябва да дойдеш с мен до най-близкото полицейско управление, за да дадеш показания. Ти си свидетел. — Поколеба се и се намръщи.
— Какво има?
— Кара знае коя си и може да разбере къде живееш. Тя е отмъстителна вещица. Много е вероятно да направи връзката. Ще ти осигуря охрана.
— Мислиш ли, че е необходимо?
— Боя се, че да. Интересува ли те оценката за пазарната цена на кокаина, който току-що конфискувахме?
— Да.
— Между тридесет и тридесет и пет милиона долара.
Джоуди подсвирна тихо.
— Сега разбирам защо са готови да убиват. И това е само една пратка, така ли?
— Само една, макар и необичайно голяма. В момента върви още едно разследване за контрабанда, с която са свързани колумбийските бунтовници, ала не мога да ти кажа за нея. Тя е свръхсекретна. — Приглади косите й и я погледна така, сякаш бе съкровище. — Благодаря ти за това, което направи — каза след минутка. — Макар че беше лудост, то спаси живота ми, да не говорим за Хънтър и Лейн.
Джоуди го погали по бузата, леко бодлива от еднодневната брада.
— Няма за какво. И ти би направил същото за мен или за Марджи.
— Да, боя се, че бих.
Все още изглеждаше разтревожен. Тя го дръпна за косата и го целуна. Тялото й избухна отвътре, когато той я повдигна от пода и я нацелува, докато устните й изтръпнаха.
— Тази вечер можех да те изгубя.
— О, черен гологан не се губи — прошепна Джоуди във врата му.
Александър я стисна по-силно.
— Все пак си пази гърба. Ако Броуди те попита какво знаеш, а той ще те попита, кажи му, че не знаеш нищо. Била си с мен, когато е започнало всичко, дори не си разбрала какво става, докато не са започнали да летят куршуми.
— Добре.
Александър въздъхна дълбоко и я целуна за последен път, преди да я пусне да стъпи на краката си.
— Трябва да ходя да помогна на момчетата да напишат рапортите — каза неохотно. — Много повече бих предпочел да бъда с теб. Тази нощ си заключи вратата и си дръж телефона под ръка. Ако имаш нужда от мен, винаги можеш да ми се обадиш. Утре ще имаш охрана.
— Имам един хубав голям фенер като този, който държиш в колата си — съобщи му тя наперено. — Ако някой се опита да влезе, ще получи главоболие.
Освен ако няма пистолет, добави той наум, ала не го каза.
— Недей да бъдеш прекалено самоуверена — предупреди я Александър. — Никога не подценявай врага. — Джоуди му козирува. Той я целуна силно. — Непоправима си! Но не мога да си представя живота без теб, така че бъди предпазлива.
— Обещавам. Само че и ти трябва да обещаеш — добави тя.
Александър й се усмихна топло.
— О, и аз имам планове за бъдещето. Още не смятам да се разплащам. Ще ти се обадя утре.
— Добре. Лека нощ.
— Лека нощ. Заключи си вратата.
Джоуди заключи шумно и го чу как се засмя от другата страна, после тръгна по коридора. Когато си отиде, тя се стовари на фотьойла и започна да трепери, припомнила си трескавите събития от тази вечер. Беше жива. Той бе жив. Ала още чуваше изстрелите, трясъка от чупещи се стъкла, последвани от хилядите болезнени убождания дори и през пуловера, който носеше. Бе невероятно, че се бе разминала с толкова малко наранявания след престрелка.
Легна си, но не спа добре. Александър се обади много рано следващата сутрин да провери как е и да й каже, че ще се видят за обед.
Облече си палтото и отиде на работа, готова за коментари от колегите си, въпреки че бе с поло и дълги ръкави. Нищо не можеше да скрие драскотините по лицето и брадичката й. Не бе толкова глупава, че да си каже къде ги бе получила, затова измисли лошо падане по стълбите в блока си.
