Той потърси очите й.
— Аз също, Джоуди.
Тя се почувства малко нервна, но пък Александър със сигурност не можеше да знае, че той бе обект на въпросното стихотворение, така че му благодари.
— Сега вече съм сигурна, че ставам за шпионка — добави Джоуди.
— Може и да ставаш, ала аз не съм сигурен, че нервите ми ще го издържат.
— Страх те беше, че всичко ще оплескам ли?
Александър поклати глава и стисна силно ръката й.
— Не беше това. Не искам да те излагам на риск, Джоуди. Не искам отново да се озовеш на огневата линия, макар че последния път ми спаси кожата.
Тя го погледна в очите.
— Не бих искала да живея в свят, в който теб те няма. — Смути се от признанието си и добави със смях: — Определено не мога да живея без вълнения.
Той се засмя, сякаш наистина му стана смешно.
— Аз също. — Погледна часовника си. — Не ми се иска да тръгвам — заяви неочаквано, — но трябва да се върна в службата и да прослушам тази лента. Утре ще имам съвещание с моята група. Ти се прави, че не е имало нищо необичайно, освен че си срещнала Кара в любимото си заведение.
— Добре — съгласи се Джоуди.
— Ще ти се обадя.
— Всички така казват — отбеляза тя.
Александър спря на вратата и я погледна.
— Кои всички?
— Моля?
— Кой друг ти обещава да ти се обади?
— Президентът, по повод на съветите ми в областта на външната политика, разбира се.
Той се засмя.
— Непоправима си! — измърмори под носа си и излезе. — Заключи! — подвикна от коридора.
Джоуди щракна шумно ключалката, чу го как се засмя и с въздишка на облекчение се облегна на вратата. Всичко бе свършило. Бе направила, каквото я бе помолил, не бе оплескала нещата. И най-важното, Александър бе доволен от нея.
Изненадваха я усмивките, които получаваше от него през последните седмици. С повечето хора бе сдържан и мълчалив. Ала нейната компания му бе приятна и го показваше.
На следващия ден Броуди бе доста угрижен. Диктуваше й разсеяно и колебливо.
— Добре ли си? — поинтересува се тя.
Той неспокойно закрачи из кабинета. Обърна се и я изгледа с интерес.
— Ти участваш ли в някакви свръхсекретни операции, или нещо такова?
Очите й се разшириха от изненада.
— Моля?
Броуди се прокашля.
— Знам, че снощи си била в кафенето, в което Кара се е срещала с приятелка. Чудех се дали не си я шпионирала…
— Аз непрекъснато ходя в „Бийт“, Броуди. Идеята на Александър за излизане е концерт или театър, но моите предпочитания стигат до лоша поезия и бонго. От седмици ходя там и това не е тайна за никого. Собственикът ме познава много добре.
Той изведнъж се успокои и се усмихна:
— Слава Богу! И Кара така ми каза, разбира се, ала ми се стори странно, че си била там, когато и тя е била. Искам да кажа, както когато ти и приятелят ти се появихте онзи ден в ресторанта, в който ние обядвахме, а после бяхте и на концерта. А приятелят ти работи в Агенцията за борба с наркотиците…
— Съвпадения — вдигна рамене Джоуди. — Освен ако не си мислиш, че те преследвам — добави многозначително и скромно сведе очи.
Настъпи потресена тишина.
— Ами, аз никога не съм мислил… Не съм предполагал… Наистина ли?
Тя кръстоса крака.
— Мисля, че си много симпатичен, а Кара се отнася с теб като с домашен любимец — заяви Джоуди с необходимото възмущение и го погледна изпод вежди. — Мисля, че си прекалено добър като за нея.
Броуди бе очевидно смутен, поласкан и несигурен.
— Боже мой… Извинявай, но знам, че Коб работи в Агенцията за борба с наркотиците, а после тази акция беше толкова неочаквана… Е, струваше ми се естествено той да следи Кара с твоя помощ…
— Никога не съм и сънувала, че може да приличам на таен агент! — възкликна тя и прихна. — А и Александър никога не би ми позволил да правя нещо толкова опасно — добави и сведе очи, за да не може Броуди да ги види.
Той въздъхна.
— Извини ме. Минаваха ми такива луди мисли. Кара казва, че това са глупости, особено след като се оказало, че собственикът на заведението те познава толкова добре и те окуражил да четеш… Ами… Много лоша поезия. Тя мисли, че той може би си пада по теб.
— Не беше лоша поезия! И Джони си падна по Кара, не по мен — отговори Джоуди с точно колкото трябваше накърнено самочувствие.
— Така ли?
— Не се безпокой, казах му, че тя е твоя приятелка — успокои го Джоуди, като успя да изобрази искрено съжаление.
— Джоуди, много съм поласкан — заекна Броуди.
Тя му протегна ръка.
— Да не говорим за това. Диктувай и аз ще печатам.
Той въздъхна и се вгледа в нея. След малко сви рамене и започна да диктува. Този път бе делови и спокоен. Джоуди почти се разпадна от облекчение. Едва й се бе разминало, и то не толкова защото Кара бе подозрителна. Самият Броуди изглежда усещаше проблемите.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Джоуди изпитваше облекчение, че Кара не я подозира, ала я тревожеше, че Броуди я подозира. Той бе интелигентен човек и не бе лесно да бъде излъган. Трябваше да спомене това пред Александър, когато го видеше.
Тази вечер той дойде в апартамента й малко след като се бе прибрала от работа, мълчалив и угрижен.
— Случило ли се е нещо? — попита тя разтревожено.
Александър кимна.
— Имаш ли кафе?
— Разбира се. Ела в кухнята.
Той седна и Джоуди му наля кафе от кафеварката, която току-що бе сварила. Александър отпи и я погледна през масата.
— Днес Кенеди се върна в града. Той е свръзката на Кара.
— Господи — промълви тя. Усещаше, че нещо много се бе объркало.
— Повиках го в кабинета си и му казах, че го уволнявам. Имам показания под клетва от двама свидетели, които са готови да свидетелстват срещу него в съда в замяна за по-малки присъди. — Въздъхна. — Той каза, че знае, че ти си вътре и че си ми помагала да заловя Кара, и че ще й го каже, ако не отстъпя.
— Не се чувствай виновен. — Бе изпаднала в паника, но се помъчи да не го показва. — Не можеш да го оставиш на работа след всичко, което е направил.
