Погледнах го. Лицето му бе напълно безизразно.
— Торнадо я, кой друг — рекох. — Нима става дума за някой друг кон?
Бекър се ухили.
— Никой нищо не е видял. Никой освен онзи от охраната не е чул нищо — обясни великодушно той. — Търсим следи от стъпки, но и двамата знаем, че от вчера следобед вали непрекъснато.
— Сцената на местопрестъплението няма да помогне много.
— Вие, янките, сте ужасни песимисти.
— Пуританско наследство. Някой уведоми ли семейството?
— Да. Аз им казах.
— Как го приеха?
— Последва обичайният шок и смут.
— Нещо необичайно?
Бекър поклати глава.
— И ти си бил ченге. Сигурно ти се е налагало да съобщиш за нечие убийство. Е, какво би било необичайно в такъв момент?
— Прав си — отвърнах. — Нагледал съм се на всякакъв вид реакция. Делрой да е наблизо?
— Още не.
Стояхме под дървото, което не ни осигуряваше прикритие от дъжда, и се взирахме мълчаливо в мъртвия Клайв.
— Защо ми се обади? — попитах накрая.
— Две глави мислят по-добре от една — отвърна Бекър.
— Зависи чии са.
— В случая става дума за твоята и моята — уточни Бекър. — Нали си бил важно ченге в големия град, може да ти хрумне нещо.
Кимнах.
— Между нас казано — додаде Бекър, — може и да ни провърви в налучкването.
Пак кимнах. Дъждът продължаваше да вали. Уолтър Клайв все така си лежеше в калта. Някъде зад нас спря микробус с надпис „Съдебна медицина — окръг Колумбия“. От него слязоха двама души с дъждобрани и отвориха задните врати.
— Ще ти кажа какво мисля — рекох. — Надушил си нещо съмнително, то е някъде в семейството на Клайв, пък те са твърде важни клечки, а и с големи връзки. Затова на някакъв си помощник-шериф не му стиска сам да се заеме с разплитането на бъркотията.
— Наистина са много важни — повтори Бекър.
— Затова ме използваш като дубльор. Аз да вляза в гнездото на осите. Казваш ми разни неща само колкото да не загубя интерес, но не и важните подробности, заради които би могъл да загазиш. Ако пипна нишката, ще се окичиш с лаврите, след като си замина за Бостън. Ако ударя на камък, можеш тъжно да поклатиш глава и да отбележиш колко е жалко, че съм толкова любопитен.
— Човек трябва да е голям мошеник, за да съчини всичко това.
— Нали и аз ти разправям същото.
19
Когато погребваха Уолтър Клайв, дъждът още не бе спрял. Цяла седмица бе валяло. След погребението множеството нахлу в дома на Клайв и се скупчи под навеса в задния двор. С мрачно изражение и някак неловко хората си поръчваха питиета. И аз бях там и тъй като нямах друга работа, наблюдавах как събралите се започват да се напиват и да повтарят, че Клайв сигурно би бил доволен, ако след опелото в негова памет те се позабавляват. Физиономиите на присъстващите вече не бяха мрачни както в началото. Точно както би искал покойният Уолт. Пени бе организирала всичко. Изглеждаше тъжна и сдържана и се справяше много добре. Присъстваше и Джон Делрой, пременен в тъмен костюм. Семейният адвокат също бе налице, мъж на име Валоун. Все още трезви, Пъд и Сю стояха до Стоуни и Корд, Всички бяха облечени подходящо за случая, с изключение на една жена, навлякла дълга памучна рокля на големи жълти цветя. Сиворусата й коса достигаше до кръста. Носеше огромни слънчеви очила и сандали. Пени я доведе при мен.
— Това е майка ми — представи ми я тя. — Шери Ларк.
— Много мило, че дойдохте — рекох само за да кажа нещо.
— О, не е заради Уолтър — рече жената. — Заради дъщерите си съм тук. В тежки моменти момичетата се нуждаят от майка си.
Видях как Пени сбърчи нос.
— Разбирам — продължих да любезнича.
— Уолтър отдавна не съществува за мен, но момичетата са част от душата ми.
— Естествено — казах. — Омъжихте ли се повторно?
— Не. Според мен бракът не е нормално нещо за човеците.
Течността в чашата й трябва да бе бърбън с лед. Което сигурно бе нормално нещо за човеците.
— Ларк2… това моминското ви име ли е?
— Не, сама си го избрах. Когато напуснах Уолтър, се отказах от фамилията му. Но нямах желание да си върна бащиното име, което съм получила при раждането си не по свой избор.
— И при мен се е получил същият проблем — рекох аз. — Лепнали са ми името на баща ми.
Изобщо не ми обърна внимание. Очевидно нямаше нищо против да говори за себе си.
— Затова си избрах име, символизиращо живота, към който се стремях, волността на чучулигата.
Отпи от чашата. Аз кимнах и се усмихнах.
— Разбирам как се чувствате. И аз мисля скоро да си сменя името. Ще се нарека „Осемдесет и втора ескадрила“.
Не получих отговор. Явно бе от онези хора, които, чуят ли нещо, което не разбират, се правят, че човекът насреща им не е проговарял.
— Хайде, мамо — подкани я Пени. — Трябва да се обадиш на сенатор Томпсън.
Пени ме изгледа през рамо, когато най-сетне успя да отведе майка си. Усмихнах й се, без да влагам абсолютно нищо. Пиех бира, защото не се съмнявах, че тъкмо това би било желанието на покойния Уолт. Отпих малка глътка. Чернокожа жена в кокетната униформа на камериерка разнасяше табла с фаршировани гъби. Отказах. Появи се пушена сьомга с цикория, украсена с бита сметана. Отново отказах. В този момент се появи губернаторът на Джорджия. Насочи се право към Доли, опечалената любовница, и взе ръката й в своята. Поговориха. Той я целуна по бузата. Тя направи жест към сина си. Джейсън и губернаторът си стиснаха ръце. Лицето на Доли бе много бледо под безупречния грим, а чаровните бръчици около устата й изглеждаха по-дълбоки, отколкото ги помнех.
Дъждът неуморно трополеше по платнището на навеса и се стичаше от краищата на тънки струйки. Далматинецът Дъч, домашният любимец на семейството, също се разхождаше из тълпата, подушил фаршированите гъби. Натъкна се на мен, позна ме и размаха опашка. Грабнах от минаващия поднос мъничка соленка с пълнеж от раци и я поднесох на приятеля си. Той я пое внимателно и я глътна наведнъж. Наблюдавах Стоуни и Корд. Те не се отделяха един от друг, красива млада двойка, която тъжно приема съболезнованията. Когато обаче не говореха с никого от поканените, те не говореха помежду си. Сякаш бяха непознати, случайно поставени един до друг, докато трае церемонията. Пъд и Сю също приемаха съболезнования. Но те не бяха толкова тъжни. Всъщност бяха пияни. Лицето на Пъд пламтеше, плувнало в пот. Двамата май се караха в промеждутъците, макар смехът на Сю да изригваше с невероятна последователност, щом приближеше поредният гост. Под навеса ухаеше на орлови нокти, а откъм кухнята, където приготвяха ордьоврите, се носеше апетитна миризма. Дъч търпеливо седеше в краката ми в очакване на следващата вкусна хапка. Дадох му ръжена бисквита с говеждо филе и хрян. Погълна я с познатата ми светкавична бързина, макар да кихна от хряна.
— Ти и умряла гарга да видиш на улицата, ще я заръфаш, какво сумтиш от някакъв си хрян!
Дъч наостри уши към мен, изчаквайки. Пени се върна сама с чаша бяло вино в ръка, макар че поне според мен изобщо не беше пила.
